RSS

Category Archives: Главна

ЛАТРИНАРИЯ ЗА НЕНАСИТАТА

%d0%be%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%ba%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b5%d1%80%d1%8a%d1%82

Оберкелнерът

Светът е блян на блуд лъжовна
и никаква не крие тайна…
Два пътя има: шляпаш в гóвна
или напротив – джапаш в лáйна.

Натам – матрьошки, балалайки,
насам – метани пред алианса…
Лъщят кафяви запетайки
в молитвите ни по фаянса…

Във ресторант „Свободен избор“
отбих се някаква салата
да хапна, стек или пък чийзбург,
но бяха само две блюдата,

та след кафето скръб незнайна
в миг с мисъл парна ме оловна:
защо избрах си гóвна с лáйна,
а не поръчах лáйна с гóвна?

Набъбват черните скрижали,
полек сребрее ни брадата.
В пастта на алчните канали,
Творецо, пýсни си водата!

Виж – коленича ти в нозете
в нощта следизборна и кобна.
Стори така, че във клозета
да се навръхчат нови гóвна!…

Поврага плóда на Едема,
греха и казните нещадни!
Плодят се гóвна, все ядеме,
а още за лайнá сме гладни…

Човекът рее взор окаян –
всуе, създателю всеблаги:
Какво пък толкоз стори Каин,
че ни магьоса в копрофаги?!

 

Надпис на стената на тоалетна от неизвестен автор, живял и творил в епохата на развитата декоративна демокрация…

 

ББ

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 14.11.2016 in Главна

 

АРЛЕКИНИ ПОД ФЕНЕРА (мемоаристични безсъници)

Арлекин и фенери

Арлекин и фенери

   Ритуалът

  Когато чешката бира беше още едновременно първична материя и процес, реликва и свещенодействие и не всеки втори бохемист имаше „невероятна“ история за пиянски пилигримства из нощна Прага, сенките на куполните силуети сплитаха върху сънния гранит на островърхата чародейка неразгадаеми везма от лъкатушни послания и следвайки извивките на тяхната приспивна калиграфия, влюбените алкохолици пътувахме не към другата кръчма, а към новата си, карнавално възторжена, Едисоново раздробена и пулсиращо съзидателна сюжетика.

   Това, което никога няма да разбере един редови консуматор на бира, сврял се в уютната обстановка на помпозно ресторантче, кутийково уредено със свежи бои, мити стъкла, лъскави лайсни и замислени фикуси, е, че чешката бира и чешката кръчма не са просто екзотика за туриста и деликатес за чревоугодника, а карнавален поход срещу себе си в икаровски опит да прехвръкнеш отвъд стените на делничните бастиони. Пиенето на бира е ритуал, на осквернение и обожествяване, на усещането за гибелна, но магнетично увличаща, вакханална свобода. Кръчмата е сюжетоконструиращият инкубатор на волното приключение, което бърза да осмисли битието ти на акакий-акакиевски безличник, на нулообразна брънка в синджира на дните. Пиянството не е просто редуцирана автоцензура, както биха се изразили пишман психолозите, а шамански танец в призоваването на пречистващото чудо на играта.

   Кръчмата и бирата са чудодейната игра на онова хипнотично преображение, когато съзнанието ти напуска коробочките на медената пита, наречена „подреден и приличен живот“, повежда те по възлописите на готическите контури на рухналата върху паважа разчорлена нощ и те мами да играеш със света околовръст и със самия себе си, като заговорнически ти нашепва, че моментната ти шизофренна дуалност е една великолепна възможност на разума да познае лудостта ти и на лудостта да изпита разума ти. Очарователно е тъкмо това обаче, че те сключват неразривен до последната бира съюз и рационалната ти половина измисля сюжетите на карнавалната игра, а безумната пък саможертвено ги осъществява. Истинската чешка бирена пияндурщина е карнавална процесия, наситена с много игрови разсъдък, не вярвайте някому, ако почне да ви убеждава, че пияндетата на нощна Прага са безсъзнателни същества. Напротив, напротив – те с грубите бърни челични са тъкмо такива творци на другия живот, каквито са и актьорите в театъра. Белята е там, че за тяхното представление теорията на драмата още не е написала нито ред; че билетите са безплатни и места винаги има, но тяхната Мелпомена фъфли на урду или кечуа; че техният пърформънс има еднопосочна и случайна семиотика; че суфльорите им са глухонеми кретени, а осветителите – слепи къртове; че след премиерата ги свалят от сцената с пъшкания и проклетии… А на всичкото отгоре сабале, когато се чувстват като прегазени от свирепи черни носорози, среднощният им ангел Йожен Йонеско отрича да е писал това, а пък карето за театралната рецензия има форма на четвъртита синявица, поместена на гордото им чело.

   Пиенето на бира в чешка кръчма не е просто развлечение за отмора, то е демиургично възсъздаване на абсурда от сливането с всевъзможната свобода в такъв аритмичен и мозаичен мизансцен, че за да разберете сложната спектрография на тази наглед примитивна, но в дълбочина тъй пъстроцветна и жизнерадостна игра, трябва просто да си разкъсате ризата, да си метнете чантата с бумагите и електрониката във Вълтава и безпаметно да се накъркате редом с онзи самотен и непонятен клоун, с чийто червен нос, потопен в бирената пяна, едновременно е залязло и слънцето на хармоничния, самовлюбен и кокетно сладникав свят. Едва тогава ще се осъзнаете, че нозете ви шарят по страниците на ненаписана още поема, която вашето среднощно карнавално и артистично осенено сюжетотворчество ще изпише със стъпките на една неспирна сатанинска тарантела, а новият ден ще покрие симпатичното мастило на повествователната ви хореография с булото на срам и грях, превръщайки най-красивите ви волеизлияния в палимпсест, свлечен по черни стъпала в мрачни юдоли… И така дорде новата свежа струя гамбринус не отмие скритото под наслоенията на социалните догми крехко име на розата, на която вие сте порасналия, но безпаметно инфантилизирания от благовонията на хмела пожизнен малък принц…

Арлекин под фенера

Арлекин под фенера

 

Храмовете

  Никой не знае всички кръчми на Прага, та дори цял живот да е кръстосвал приветливите ѝ сокаци. Ето сега например узнах, че за толкова време, посветено на този неповторим културен феномен, така и не съм посетил кръчмата Na slamníku в Дейвице, още повече че е стара и традиционна. В истинската чешка кръчма няма да се почувствате като в българска бирария. За да е истинска, тя трябва да смърди на пушек и на спарен въздух, тоалетната ѝ – на хлор, светлината ѝ трябва да е полумъждива, наредбата ѝ – като монашеска килия, а разговорите в нея да жужат като килим от утомлени виолини. Изобщо – трябва в нея да се чувствате като в пристанищен локал, от който можете да хванете я късмета за пеша на антерията, я кораб за Филипините и едрите звезди над Фамагуста, я поне достолепна гонорея; а не като в пицария с орхидеи в кашпите край прозореца и плафониери с формата на раковини по стените, в която дори сервитьорките приличат на униформени фригидни лаборантки в бойно подразделение на химически войски.

При черния вол

При черния вол

  Такава е кръчмата U Černého vola, която се намира насред Лоретанския площад, в стара къща, точно срещу гроба на руския солдат Фьодор Беляков, седемнадесетгодишен юноша, улучен от немски снайпер в сърцето на 9 май 1945 година, когато при вестта за капитулацията на Германия изскочил от окопа да ликува. И досега гробът му е запазен, поддържан и винаги има по някое цвете… Въпреки събитията от 1968 година… Кръчмата има преддверие, в което можете да пийнете на крак, ако вътре е претъпкано – много рядък архитектурен компонент сред съвременните пражки пивни заведения, които все повече клонят към ресторантьорския тип. Там кръчмарят мие халбите в две тенекиени корита на бара пред него – в едното има сапунена вода, в другото – чиста, а пред него – две забучени в плота различни четки с щръкнали нагоре косми, обгръщащи попадащата в обятията им халба отвън и отвътре… Топне в сапуненото корито, нахлузи халбата на първата четка, нахлузи я на втората, топне я в „чистото“, па ти наточи велкопоповицки козел. Келнерът ти я носи, като междувременно мъкне още пет-шест и си разсипва по ботушите пяна на едри валма, тропне ти я на масата, като разлее част от нея, драсне една чертичка на листчето ти и отмине нататък. Маси от масивно дърво, прозорци от жълто матово стъкло, разграфено на шестоъгълници; тенекиени висящи лампи от тавана на дълги, петмезено проточили се шнурове хвърлят светли полукръгове по варосаните стени, изографисани с рицарски мотиви; пейки покрай стените и кахлен под. Е иди че се удръж, любомъдри ми читателю, та не изпий седем-осем тъмни козела, иди че не тръгни към Staroměstské náměstí (Староместкия площад), иди че не намери голям плюшен мечок в един вътрешен двор из малките улички на историческото ядро, иди че не влез U Dvou velbloudů („При двете камили“), иди че не поръчай две халби – една за теб и една за мечока Марко, па накрая иди че не му наливай бира в плюшения сурат под възхитените погледи на персонала. Който е попадал на този магически кръстопът, няма начин да не е бил изяден от триглавата ламя на буйнокръвния предметен конструктивизъм, и мога да ви уверя, че сигурно и вашият плюшен мечок чака проскубан, жаден и самотен някъде точната рецепта за своето намиране, само дето вече „При двете камили“ не съществува (или поне не съществува в старата си достолепно битнишка форма )…

Гробът на Фьодор Беляков

Гробът на Фьодор Беляков – на 100-на метра от чешкото Външно министерство

   Не съществува вече и кръчмата U Milosrdných, получила името си от изгдигнатата наблизо болница на монасите от ордена на милосърдните братя. Вътрешността ѝ съдържаше  описаните елементи от Черния вол, но имаше още и плътно накована ламперия от черно полирано дърво по всички стени и тежък месингов полилей в крайното сепаре на коридора, което всъщност беше официален овален салон и залъгваше с бледорезедавите си стени случайно намъкналите се тук жертви, че това е място злачно и заупокойно, във всеки случай – прилично, официално и безопасно. Веднъж там хептен официално се събраха точно в деветнадесет часа докторант пред държавен изпит, докторантка пред предаване на дисертация и работещ младеж на фронта на езиковите школи. И тримата се заклеха в най-светите икони на езическите си души, че имат страшно много работа и ще пият само по една бира, но след тежки преговори със съвестта си, помежду си и с лукавия келнер, в 19:30 часа склониха да изсмъркат и по една втора. Ама вече наистина последна!… Когато в три часа през нощта тримата свръхзаети авери допиваха разпищолени като джелепи на крастав добитък в съседната La Casa Blů, изхвърлени немилосърдно от „Милосърдните“, то в помътеното им съзнание не бяха останали дори спомени лишни за жалбите далечни от социално претрупания им делник… „Милосърдните“ е затворена от три години, ще става спортен бар или дискотека, или някаква друга ненужна никому безсмислица, без значение, че това бе една от четирите съществуващи още пражки кръчми, упоменати от Хашек в прочутия му „Швейк“.

При Милосърдните

При Милосърдните

   Втората, разбира се, е самата U Kalicha („При чашата“ или „При потира“), намираща се точно срещу централното управление на пражкия градски транспорт. Още през 2002 година един „туплак“ или литрова халба, както му казват понашему, от онова, което там точеха, струваше 100 крони. Имаше немски оркестър от туба и хармоника, който свиреше бодри бюргерски маршове, а сервитьорът лукаво ме уверяваше, че в едно обособено сепаре е сядал Хашек да пише „Швейк“. Не препоръчвам да ходите там, нито пък дори  U Fleků, демек „При лекетата“, áко и да е третата от Швейковите кръчми, защото и там бихте се почувствали като златен телец, внесен в храма на добрия дух на бирата, когото сервитьорите на драго сърце посягат да издоят от всичко, което им заприлича на виме… Това са заведения с подчертано екскурзионен характер и повече приличат на лунапарк, отколкото на кръчми. Да, хубав лунапарк, но с музейни табели, етикети и с неспирните тълпи от ошашавени, възторжено оскотели туристи. А пък и какви приключения можете да очаквате от един музей, каква ласка може да ви дари една мраморна Галатея, която вместо съживителни молебени слуша немски маршове и бива снимана разголена по двеста пъти в минута от щастливо озъбени японци?

При чашата

„При чашата“ – кръчмата, в която си пие пивото добрият войник Швейк

   В Четвъртата Швейкова кръчма обаче трябва да идете – U Krále brabantského („При барбантския крал“) e на Мала страна, в една успоредна на „Нерудова“ уличка, около която са разположени серия от кръчми с пищни животински названия: U Kocoura („При котарака“), U Černého orla („При черния орел“), U Hrocha („При хипопотама“). Според някои етимологични обяснения, кралят на Брабант (средновековно херцогство намирало се на територията на днешните Холандия и Белгия), за когото иде реч, се е казвал Ян Първи или Ян Примус – Jan Primus. Вследствие на финтифлюшковото изписване на началната буквата J, в чиято усукана кинематика се появили едно „камшиче“ и една „опашка“ така, че заприличала на G, и вследствие на съседни и несъседни дисимилационни и асимилационни промени, довели до лабиализацията на Н в името Ян и на назализацията на М във „фамилията“ Примус, бирата, която се пиела в неговия вилает по онова време, започнала да се нарича „гамбринус“. Лично аз обожавам именно тази бира и горещо я препоръчвам всекиму за ежедневна употреба. „Деситката“ обаче, не дванайсетката. Вкусна, пивка, безхитростна, по езика ви мехурчетата все едно танцуват балет, обути в обувки с високи токчета; ароматът на хмел напомня тропически бриз и тялото на смугла копиеноска, изопнало се в дебнене на  съблазнително пуфтящ, тлъст, блудкав, белезникав бираджия със сламена шапка и с бермуди на корали и платноходки. Ароматните нюанси на корк и на горчив бадем омаломощават вкусовите ви сензори в корена на езика, преди струята да се спусне към гърлото и да разлее елейното си гърголене в недрата ви. Гамбринус, само гамбринус, ако не искате да злоупотребите твърде много с физиологията си, все пак ваша си е и не сте я намерили на закачалката в Чистилището. Не че крушовице и козел не са бири, от които кръвта се превръща в лазурно прозрачна симфония, не че не могат да ви възнесат с ароматните си пари до небесните селения на магарешкия оцъклен триумф – не! Ама те имат по-голямо съдържание на захар и рано-зарана съществото ви се карамелизира на едри буци виещо главоболие. Питайте патило!

При краля на Брабант

При брабантския крал

   А инак, ако е въпрос не на вкус, а на вкус – само, ама само пилзен! Тъкмо затова идете в средновековната кръчма „При брабантския крал“ и хубаво се насладете на факлите по стените и свещите по масите и даже на облечените в средновековни роби девойки, които любезничат с клиентелата съвсем в естетическата парадигма на средновековния дискурс: Čau, chlapče. Chceš chlastat, jo? A co budeš žrát? („Здрасти, юнако. Да къркаш ли искаш? А какво ще плюскаш?“) Жив и здрав да е професор Куцаров, който като заклет почитател на пилзенското пиво ми обясни къде да намеря тази кръчма! Но бога ми – внимавайте! Пилзенското пиво в средновековни кръчми има унищожителен ефект върху градивните стимули на личността към просперитет и самоусъвършенстване. Леталната доза е петият туплак, след което настъпва фаза на всеобща деморализация, примесена с анархистични асоциални прояви, порядъчно гарнирани с учтиво, но непреклонно униформено присъствие, чиято безспорно интелигентна и сговорчива компания по закона за нарушаване на обществения ред може да ви струва между двеста и хиляда крони. Поне такива бяха ценоразписите на подобни социални „гарнитури“ около пилзенската средновековна кръчма U Staré sladovny на улица „Мала“ № 2, която някога наистина е била склад за ферментиране на слад и има зидове дебели по 80 сантиметра и конични прозорци, които едва процеждат светлината вътре дори в слънчев и зноен ден. Единствено теракотата на тази образцова пивница разбулва илюзията, че не сте отпътували като пан Броучек някъде в петнадесетото столетие, макар и самата сграда на сладовната да е от осемнадесетото… Вие какво си помислихте, благосклонний ми читателю? Че българското студентство в Прага не е правило износ на пиянски миракли извън столицата ли? Немой с лошо!…

При Старата сладовна

При Старата сладовна

   Като стана дума за средновековни кръчми и за такива с животински имена, не бива в никой случай да пропуснете U Sedmí švábů. „При седемте хлебарки“ точат крушовице, в самото сърце на Мала страна е, под Пражки храд, но малцина я знаят, защото е в една невзрачна пряка на „Нерудова“, така че там винаги можете да замъкнете шумна и голяма компания. Кръчмата има три нива, долните два салона са по-„официални“, с аскетичен старинен интериор, и в един от тях вечер се играе средновековно представление за цена от около 900 крони. А най-ниското ниво е „гладоморна“ – тъмница с дръвник, от който се пули съсъхнал се череп в компанията на няколко нацвъкани наоколо му брадви. Долу не пускат за съжаление, заградено е с решетка и пространството на мазето е предназначено само за зловеща украса.

При седемте хлебарки

При седемте хлебарки

   Градивото на „Седемте хлебарки“ е многовековно, но зидовете на „При златната кана“ (U Zlaté konvice) са доказано от 14 век. Това е най-пищната средновековна кръчма и персоналът е свикнал хората да увират нос само за да погледнат главите на глигани и елени, рога и препарирани фазани, набучени върху стените. Лошо впечатление прави само огромният плосък телевизор, курдисан тъкмо под кръстосаните върху разпънатата меча кожа алебарди в дъното на овалното подземие. Това е единствената кръчма, която успя да извоюва по някакъв начин разрешение от общинските власти да изкопае втори вход към катакомбите си. Първият вход беше откъм една  от малките улички, излизаща точно пред часовника с апостолите. Тясно, неудобно за реклама, хората все бързат, тикат се, а в съседство пък – Музеят на сексуалните помощни средства и играчки. Е как да се прави kšeft при такива обстоятелства?! Вторият вход проби сърцето на Староместкия площад и се оцъкли почти фронтално срещу дванадесетте превъртели циферблатни светци, а на парадното стълбище към утробите му има бронзова мечка. Не сядайте да пийнете там, много отдавна, още преди втория вход, една бира струваше 80 крони, а сега е поскъпнала „едва“ на 95…

При златната кана

При златната кана

   Но като си говорим за истински кръчми, то такава е точно U Vystřeleného oka, с нейното непреводимо на нашенски име, което с пълната коректност към превода би придобило невъзможното звучене „При избитото със стрела око“. Разбира се, това е кръчма, посветила се с цялото си материално същество на легендарния пълководец Ян Жижка и намираща се в прочутия работнически квартал „Жижков“, където кръчмите нямат чет и са съхранили в най-голяма степен одухотворената си смрадна и олющена автентика. Окото разгърна дейността си и направи широка лятна градина, но очарованието на тази най-типична, най-дружеска и най-гостоприемна за мен пражка кръчма, където никой нищо язвително не би ти казал дори да направиш „топлес“ стриптийз след защитата на дисертацията си, а всички напротив – окуражително биха ръкопляскали и подвиквали, е именно вътре, в двете ѝ помещения, декорирани със скулптурки и картини на чешкия художник Мартин Велисек, гротескно изобразяващи хуситството. Именно вътре, където зимно време бумти кахлената печка, където на стената се мъдри вестникът Lihové noviny („Спиртен вестник“ – еднобуквена разлика спрямо названието „Народен вестник“ – Lidové noviny) редом с часовника, който се движи на обратно. Седнеш да пиеш, да речем, в осем и след три часа, като решиш да си ходиш, установяваш, че е едва пет. Това е кръчмата, в която сме издържали до най-късно, май че чак до два и половина през нощта, когато вече след третата, последна позволена от сервитьорката поръчка (при която по-дяволите си поръчваха по две бири!), най-сетне добродушно, но твърдо ни помолиха да си вървим. Разбира се, в чест на доброто обслужване много пъти „Жижков“ бе огласян от бодрото Kde domov můj („Къде е моят дом“ – чешкият химн) с няколко чуждестранни акцента в чешкия, защото международната общност еднакво силно е влюбена в Прага, а тясната улица „Хусова“ и високите жилищни сгради осигуряват отлична акустика, още по-добре вибрираща в кристалите на старинните бюфети в три през нощта.

При избитото със стрела око

При избитото със стрела око

   Но инак до късно работеща кръчма в центъра на Прага, и то голяма, с вътрешни балкони и самостоятелно производство на бира, е бившата пивоварна U Vejvodů. Тъкмо „При херцозите“ може да издеяните до късно, преди да се приютите в някоя денонощна „херна“. Понятието „херна“ е специфична чешка реалия, синоним за упадъчно заведение, което е нещо средно между бар за отчаяни среднощни пияндета и игрална зала за хазартни автомати. Рядко безумците си опитват късмета на злокобните машини, тъй като кътат последните си крони за сетните си отрови, но понякога някой шаран се хваща на тази въдица и оставя някоя по-значителна сума под въздействието на морните малки часове, отслабеното действие на алкохолдехидрогеназата и бездънните измерения на глупостта човешка. Ако тръгнете по „Белохорска“ по посока на общежитията „Ветърник“ или „Кайетанка“ в малките часове, то задължително ще налетите на няколко такива „херни“. Но вие ги подминете гордо и се намъкнете решително в кръчмата, направена сякаш от изтърбушен влаков товарен вагон, сиреч – почти без прозорци, за да е еднакво светло или, ако предпочитате, еднакво тъмно в нея през всички часове на денонощието, носеща името Nonstop Malovanka. Ама не се подлъгвайте – никакъв нонстоп не е това прибежище за грохнали, изтерзани среднощни арлекини, плувнали меланхолно в светлоструйните конуси на уличните фенери. Затварят в пет, защото имат задължителни два санитарни часа за почистване и проветряване. Ако се опитате да издеяните до седем, когато отварят, то вече клюмвате след първата бира, а ако случайно сте в съпровод на руснак, ако случайно сте започнали да пиете с него на осми май вечерта, то задължително пеете руския химн пред Кайетанка. Как да ви кажа, това е една от онези необясними битийни взаимосвързаности на Прага, които не можете да избегнете и които няма как да ви подминат. Пък ако щете, пак си вярвайте, че два пъти не може да влезнете в една и съща река – пак ще се събудите, преджапали същия зловонен водоврат, омазани до ушите със същия грим на същата тъмна роля.

Денонощната кръчма Малованка

Нонстопът „Малованка“

   Понякога дори са възможни определени топографско-патогенни дислокации, нещо като Айнщайновото нагъване на пространството, но това става изключително рядко, защото просто трябва да уцелите една от тези изчезващи, вече почти отмрели кръчмички, носещи достопочтения фирмен щамп čtvrtá cenová skupina, за които с пълно право е съчинил покъртителен реквием професор Панайот Карагьозов. Ако случайно намерите една такава на улица „Новодворска“, нейде в Прага 4, близо до онова учреждение на Образователното министерство, което приема молби за признаване на чуждестранни дипломи за средно образование и където през 2002 година връщаха по петдесет халера след бакшиша от 30 халера, защото бирата струваше седем крони и двадесет халера, то запрете се там за час-два, изпийте примерно осем бири на гладно, поприказвайте с бармана за чешкия сецесион и елате ми вземете главата, ако не се озовете изведнъж на централната пражка гара, вторачени в очуканите ѝ сецесионни орнаменти, въпреки че по гугъл мапс разстоянието е някъде в рамките на десет километра.

   Не, този феномен не се преживява във всяка кръчма, боравеща с вече иззетите от употреба алуминиеви свенливи монетки. Изпробвано е. В бюфета на Философския факултет U Platóna, където през 2003 година бирата струваше 8,50 не настъпваха подобни пространствени аномалии, а само известни линеарни отклонения. Тръгнеш, да допуснем, за упражнение по практически чешки, и някаква прокобна сила те замъкне „При Платон“ да водиш безкрайни диалози с другарите си по съдба, с русокосия Адам на стенописа в дъното, който все повече и повече заприличва на легендарния Рахан от френското комиксно списание „Пиф“, или с нарцистичното си отражение в янтарените глъбини на удавническата ти чаша… Днес един старопрамен в „Платона“ струва 27 крони (едно евро)… А през лятото на същата 2003 година бюфетът на стола на Кайетанка работеше, сервираше в него миловидната фризьорка Елла, намерила си временна работа на лятна бригада, която насетне се заби с македонеца Ристе, дето от любов ѝ счупи крака при еротично разюздани подскоци с натрисане по време на пого танци, и която насетне продаваше бира за десет крони парчето с очарователните си патерици. От този момент нататък бюфетът на Кайетанка повече не отвори врати, пък макар и с нови цени, а Елла се изгуби с патериците си във въртопа на буклите, гребените, ножиците, ролките и неспирните си къдрави сладострастия…

Адам Рахан При Платон

Адам Рахан на стената в „При Платон“

   Но „При златния тигър“ в сърцето на града още работи с пълна пара и още по стария традиционен начин. U Zlatého tygra всичко е така, както трябва да бъде, но с тази удивителна подробност, че седналите на масата около вас пиячи не търпят самотата и мълчанието ви. В тази кръчма не идват само компании, а и отделни саможивци, които начаса биват приобщавани към духа на общността, оградила с шкембетата си четвъртитата рамка на масата. Час по час някой става до тоалетната и раздига останалите, настъпва оживление, правостоящите настръхват в дебнене на освободената пролука в бента от търбуси и гърбини, а келнерът носи по седем-осем халби в юмрука си, от които падат отскубнати плитки бухнала пяна, тръсва една пред вас и чак тогава извива глас в заучена интонационна крива: Ještě jedno, pane?(Още едно, господине?). Но запомнете едно – никога в тази кръчма не се надпивайте с хокеисти! Защото това автоматично води до пространствено-ситуационен колапс. Първом може да ви се стори, че тези огромни момчета някак твърде вяло ближат ръба на стъкларията, макар да са видимо сгорещени от скорошната тренировка, и може случайно да напреднете с цяла бира, докато те още смъркат първата. Но после, докато мятате като напръстници халба след халба, докато напредвате като спринтьор, те въвеждат такова ритмично маратонско темпо, че някъде към седмата обиколка вие почвате да се давите и горестно да подхълцуквате, а те вече махат на келнера за деветото си Ještě jedno, pánové? И ако случайно решите да ги догоните, изведнъж се озовавате на Староместкия площад на финалния мач между Русия и Чехия и незнайно защо крещите за Русия, докато за щастие във всеобщия рев непостижимата ви идиотщина ви се губи безследно, преди да са ви пребили. След което задължително ще се запознаете с друга сродна душа, той ще е словак, по всяка вероятност ще се казва Томаш и единствен ще ви е чул кого подкрепяте, защото той също ще е бил за руснаците, но за разлика от вас ще е скривал емоциите си и ще ги скрива докрай, въпреки че руснаците ще победят. После ще ви заведе да ви почерпи някъде, нещо, няколко пъти… А на сутринта ще ви се иска по-добре да ви бяха пребили…

При Златния тигър

„При златния тигър“ – любимата кръчма на чешкият писател Бохумил Храбал

   Безкраен е този маратон из пражките кръчми и няма начин да не се пропусне поне едно от популярните за студентите от „филда“ (Философския факултет на Карловия университет) или за българските бохемисти места, затова е по-добре никой да не се опитва да ги изрежда. На всичкото отгоре човек може цял живот да живее в Прага и отведнъж да му се случи да попадне в централна, всеобщо известна и много стара и традиционна кръчма, без преди това кракът му да е стъпвал там. То това не е като да се събудиш махмурлия от Na Korábě („На кораба“) чак в квартала на метростанция „Качеров“ и да идеш да си вземеш лекарството U Červené cibule („При червения лук“), където да откриеш, че там се сервира най-вкусният маринован хермелин в целия град. Водили са ме и U Svatého Tomáše („При свети Томаш“), и у Malostranská pivnice („Малостранска пивница“), без никога преди това да съм бил в тях, но – трябва да призная – така или иначе не се вяснах втори път там. Истинската пражка кръчма, дори да е в туристическия пръстен на града, няма вид на луксозен локал, надградил старините си с кулинарни жонгльорства. Истинската кръчма сега в Прага трудно оцелява и нерядко изчезва както „При милосърдните“, както U Pivrnce sportovce („При спортиста Пивърнец“) на Soukenická (пражка улица именувана на занаята на тъкачите на сукно), която винаги имаше свободни места за големи групи от например вкупом дошли на конференция сънародници и чиито стени бяха изрисувани с покъртителните и безсрамни карикатури на Петър Урбан. Поне първата изографисана от него кръчма успешно оцеля и ако имате мерак и ви се пие пилзенско, можете да отидете да я видите на „Майслова“, почти до Философския факултет – U Pivrnce a Rudova nora („При Пивърнец и Рудовата дупка“). Между другото преди седем-осем години Петър Урбан седна и илюстрира романа „Швейк“.

   Но сега към края на тази раздробена кръчмарска мемоаристика искам да спомена студентската кръчма Billiard при общежитията „Ветърник“. Тя вече също не съществува. Тоест, съществува пространството, но то днес е кафе или май нещо още по-орезиляващо: млечен бар. Там ще ви предложат сладолед и торти, има сепаре с бели стени меки фотьойли и книги за ученолюбиви срамежливки, меки пътеки се стелят по пода, вътре не се пуши, фин порцелан и бляскави лъжички тракат приспивно ноктюрно по кръглите масички от ковано желязо с плот от тъмно стъкло. Е, наливат три вида бира – ей така, за адет, все пак хиляди студенти щъкат наоколо, не бива да се губи от клиентела. Но това не е старият познат „Билярд“, в който на студентите от Еразмус се сервира до среднощ, че инак няма как успешно да си изпият стипендиите и да оправдаят достойно присъствието си и митарствата си по таз тежка чужбина; няма го билярда, нито джубокса, от който се слушаше Яромир Нохавица в малките часове; няма я веселата, порядъчно почерпена студенция, която вкушаваше живота на сладостни малки глътки; няма го барманът Робърт Свобода, който вечерта на 30 април срещу 1 май 2004 година затвори кръчмата с останалите в нея един руснак, още един чех и един българин и ля пиво за четиримата безплатно по случай влизането на Чехия в Европейския съюз. Сега това кафененце прилича на капсула за изпитание на хуманоидни киборги от филм по Айзък Айзимов. Сега пътят от Ветърник до Кайетанка е по труден и тегав, а хич не страшен и славен, защото тялото не се юрва целеустремено по нанадолнището, носено от приласкаващата сила на гравитацията, а се носи с измъчена, протяжна и вяла, съсипана от екзистенциалната матрица и къркоренето на млечните дрожди в червата крачка.

Билярдът край общежитието Ветърник

„Билярдът“ – някога храмовата кръчма край студентските общежития

   Да, единствената утеха на живеещите в студентските общежития остава пивницата Captain Morgan, която е от другата страна на улицата, в карето от блокове преди булеварда на трамвая. Тя е цялата в дървен обков, има втори етаж от околовръстен балкон, сгушен почти до тавана, където човек трудно може да ходи прав, налива гамбринус на достъпни цени и работи сравнително до късно. Няма ги обаче вече сервитьорките, които в петък вечер сервираха топлес, макар и да не бяха защитили дисертация. Но има топлина и гостоприемност, има го явлението „пражка квартална кръчма“.

Капитан Морган

Бирен бар „Капитан Морган“ – горният етаж

   А отсреща, през улицата с трамвая, досами пощата, се намира зловещото пияндурско свърталище Samojídelna pivnice – название, което един бог знае как точно би се превело на български – където ни вечер, ни през деня не е страшно, защото тогава заведението работи като гостилница на самообслужване или като обикновена вечерна кръчма. Избирате си „утопенци“, „хермелин“ или „матеси“ от витрината, кръчмарят ви ги слага в чинийката. Сядате, мезите, пиете… Демонската ѝ морда лъсва сутринта в седем, когато от цял Бржевнов изпълзяват червендалести, потни, космати, разгащени и пръхтящи бираджии, облизващи попукани муцунки като напъдени палета. Те връхлетяват вихром, заграбват живителната влага в шепи и я запращат в бездънните си туловища. После гледат света преценяващо, флегматично и безизразно. Преживят мудно и съсредоточено. Повтарят… Лека-полека се разчупват като разквасени „големи“ и тръгват да мърдолят, да пушат, да стенат, да сумтят сърцераздирателно и да скрибуцат с вкоравените си потници… Към осем часа, ако случайно решите да влезете да закусите с някаква супичка, ще намерите картина, напомняща едновременно на „Запорожци пишат писмо на турския султан“ и „Салът на „Медуза“. Може случайно да сте се бъхтили в общежитието цяла нощ, пак така случайно да носите пластмасово шише домашна българска ракия в джоба си. Но не сядайте да го пиете с полубеззъбия Либор, който виси в преддверието. Съществува известен риск от ортопедична травма на десните глезенни връзки. Защото, знаете ли, на излизане има едно стъпало, пък онази шеста бира, онази провлачена като в буря скършен злак крачка…

 

   Жреците                                                    

   Но какво са всички тези имена и места без хората, които срещаме по пътя си?! Празни коруби, неми декори, хладни мавзолеи на безплътни и безпътни лутания. Истинският пияч на бира пие не заради себе си, той пие, за да се натресе на другите. Даже когато се налива сам, биреното пиянде общува с хората – съзерцава ги, милва ги с поглед, присламчва се духом, а после и тялом, отърква астралните си чаркове в деветте им чакри и лелее за споделеност на глътката и словото, а защо не и на битието. Биреното пиянде е готов да граби от света парче по парче и да си съшива от него пъстра парцалена премяна, а в замяна на това охолно раздава своя космос до пълно самоунищожение.

   Обърнете внимание само на един от най-популярните бирени феномени – повсеместното и безпрепятствено, волно и свободолюбиво уриниране. Ще кажете – допотопна простащина, срив на автоцензурата, контракция на свръхаза, триумф на първосигналния примитивизъм?! Нищо подобно! Биреното пиянде щедро оросява света около себе си с възкресителната струя на непосредствената взаимност – той се слива с мирозданието, разтваря се в него, бива попит от всяка негова произволна урбанистична точка. Уринирането напосоки е акт на дълбока проникновеност между човека и фрагментарната вещна субструктура на социума (стълб, стена, плочник, леха с петунии, будка на часовия пред Храдчани, и пр.), а иначе казано – таѝнствен комуникационен поток на съзнанието, нашепващ шуртящи шаради на ошашавената вселена, слияние в един вълшебен блян.

Не е лесно да се гледа дете

Трудно се откърмя потомство!

   Така веднъж в писоарите на Ветърник в края на коридора до мен при цялата празна редица зейнали порцеланови пасти се изтъпани едър, къдрав и очилат португалец, съсредоточи се за миг в каретата на фаянса пред себе си и след успешния прицел доволно се обърна към мен и изпсува като стар докер с люта подагра на завален български. Оценил по достойнство сащисания ми вид, гордо повтори верижните си конструкции от еротични въжделения, накланяйки се към ухото ми на един крак, докато долната половина от тялото му, спазвайки закона за равновесната противотежест, се измести леко в другата посока така, че прицелното му старание бе буквално изхвърлено в канала (на мивката). Повтори – да, но някак по-натъртено, на акцентирани срички почти и сякаш обяснително. Таман почнаха да ме хващат дяволите, когато най-сетне проумях: та той ми се хвалеше, че владее български! Ето как физиологичните излияния, успоредени с душевните, се стремят към единството на комуникационната вавилония с всичко, което участникът в общуването има под ръка (без онова, за което току-що си помислихте!). И това е типологично явление за всяко бирено пиянде, без оглед на това дали уринира в съвременен бял писоар, или на почернял от времето бароков барелеф на чумния стълб пред пражкото архиепископство, да речем – важна е човешката вербална двупосочност. Другото си е чиста проба алкохолна зависимост… Ето какво превръща акта на облекчаването в изкуство на мулти- и паралингвистично общуване, в своеобразно преконфигуриране на социумните рамки върху платното на градоустройствената класика, наподобявайки почти безпогрешно модернистичните взривни канони на Марсел Дюшан и неговата инсталация „Фонтан“.

   В кръчмата могат да се срещнат като равни хора от всякакви социални прослойки. Понякога дистанцията умишлено се маркира и спазва, но в повечето случаи – в името на свободата на духа и братството на масата – на сцената покорно излиза предрешен в дрипите на равенството и негово величество диалогът. В бистро „Радост“ в Бржевнов, поместило се във фоайето на кварталния кинотеатър (ех какви кънтри концерти с танци ставаха там понякога!) се стичаше цялата махала. Доцент Марие Мравцова бе въвела неколцина студенти в задругата на тази кръчма, където нямаше разлика между бермудите и костюма с вратовръзка. Пан Франта, прокурор, началник на двестатина души в това сериозно учреждение, редовно ми се радваше неистово, колчем ме виждаше: „Ей, студента! Българина! Ти пак ли си тука да пропиваш чешката си стипендия – ти, воле! Как така нашата държава толкова години не се усети да се пази от такива като тебе, ще я изсмучеш до последна капка – ти, воле. Я чуй, колко време вече следваш? Седем години!? И още ти плащат! Как го правиш бе, човече!? Научи ме и мене, мамка му! Какво викаш? Работиш значи? Ама живееш на общежитие, нали? Пак далавера, нали? Знам си аз, не мож’ ме излъга“. След което Франта черпеше една бира, потупваше ме по рамото и се смееше, защото и аз се заливах от смях, докато пани Марие обезпокоена ми шептеше в ухото да не му се връзвам, щото се майтапел. Той е човекът, от когото единствено съм чувал употребата на емфатично мотивиран квантитативен генитив: Sakra! To moje mladí… To byla léta! A toho piva! A těch kurev!…(Това е родителен падеж при съществителните имена, употребен без видимо наличие на изискваща го, управляваща го дума, чийто смисъл е да подчертае с емоционално възклицателен патос количественото изобилие на обекта, изразен с даденото съществително. В случая преводът би трябвало да звучи горе-долу така: Мамка му! Тая моя младост! Ех че години бяха! А тези безкрайни бири! А тези неизброими курви!…) На шестдесетия си рожден ден пан Франта влезе в кръчмата леко развеселен заедно с двама свои уставно костюмирани, млади и мъртвопияни колеги, видимо от тежката артилерия на обвинителната система. Не можах да го убедя, че няма да пия „панаки“ (чашка спиртна напитка), лющих водка до затваряне на заведението, докато единият костюмар бе захлупил гальовно пепелника под яката на ризата си, а другият меланхолно се свличаше по лакирания стол. Накрая и тримата си тръгнаха като шефът юнашки ги подпираше, накачулил всички пръсти на ръцете си с пликове с подаръци. Пан Франта си отиде няколко години след това, някак неочаквано за всички. Оттогава влизах в „Радост“ твърде безрадостен. После кръчмата бе превърната в мормонска църква. След това отново я взе някакъв ентусиаст и я превърна пак в заведение, но по-лъскаво, където се наливат и плодови лимонади през лятото. „А за утре, пани Мюлерова, ще ви помоля да ми сварите юфка“…

Арлекини

Пируващи арлекини

   В една от най-безрадостните нощи в живота си се спрях в „Нонстоп Малованка“, където самотно оглеждаше празните маси мръсен чиляк с оръфани дрехи. Не мина и едно пиво време и той се премести заедно с ромовете си на моята маса, като настоя да черпи първи. Петър беше професионален просяк. Каза ми, че има единадесет деца и че се грижи отговорно за всичките, като праща достатъчно пари за тяхното отглеждане. „Ето днес например клекнах за двадесет минути на Овоцни тръх и изкарах петстотин крони“ – убеждаваше ме той в преимуществата на професията си, като поръчваше нов ром и пиво за мен. Носът му беше счупен, изкривен настрани и седловидно хлътнал. Беше участвал в нелегалните боеве в клетка три пъти и това бе бойната му слава. Но човекът, който го пазел по време на просията му и с когото той си поделял „хонорара“, имал осемнадесет участия в клетка, в които досега нямал загубен мач. Наградният фонд за победителя възлизал на 50 хиляди крони, събираеми от залозите на зрителите. Знаем, че към просяците не бива да бъдем груби от морални съображения, а ето че имаме и още едно твърде прагматично основание и тежко ономува, който не се съобрази с него… Всеки път, когато отивах след тази среща в Прага и минавах през Овоцни тръх, заглеждах коленичилите просяци, навеждах се силно, за да видя скритите им в плочника лица, но така и не видях втори път моя черен Петър, на когото обещах непременно да се обадя следващия път, като мина през „местоработата“ му…

   Но не всички кръчмарски историйки за търсещите подаяние са непременно обвързани с кръчмите или с бирата. Веднъж, като се разхождах по малките улички край Вълтава, близко до хубавата кръчма „При ротондата“ (U Rotundy), носеща справедливо името си заради непосредствената близост на ротондата „На Светия кръст“ (12 век.), срещнах усмихнат дребен беловлас и дългокос господин с раница на гърба си, който възкликна, като ме видя, че толкова отдавна не бил срещал дългокоси „панове“, а веднага след това ме попита нямам ли да му дам някоя крона. Беше много открит, непосредствен и симпатичен, затова го поканих да го черпя една бира „При ротондата“, но той категорично отказа: „Вижте, пане, аз съм бездомник, но не пия като другите, не мога – и ми показа завехнали каверни по ръцете си. – Работих в радиоактивните мини, кръвта ми е болна, пия скъпо лекарство, ако го комбинирам с алкохол, ще умра. И не искам да съм като другите – да ходя мръсен и да смърдя. Ето, спах снощи в общежитието за бездомници, изкъпах се, избръснах се, изпрах се, така ми е приятно да ходя – чист и свеж. Трябват ми само няколко крони да хапна“. Като го попитах как си купува това лекарство, което го поддържа жив, защото трябва да е бая скъпо, отвърна, че има висока пенсия, но чака да навърши възраст за получаването ѝ. 14 хиляди крони пенсия не е шега работа наистина. Като имала това предвид, чешката държава му плащала лекарствата, за да може той да живее, пишела му ги на сметката и един ден, вече като правоимащ пенсионер, той щял да си връща постепенно дълга към държавата. Как беше казал Елин Пелин? Една държава майка, друга – мащеха… Абе май не беше баш така, но нейсе – запуши я… Срещнах същия господин няколко години по-късно откъм малостранската част на Манесовия мост. Той ме спря отново, но този път аз му се представих, припомних му първата ни среща и се запознахме. Павел, както се казваше моят белокос бездомник, беше прекарал отминалата зима при един стар приятел, който работел парнаджия, та го приютил в службата си на топло до котела. „Малко остана и ще си взема пенсията – говореше той радостен. – Тези дни бях да огледам една гарсониера за осем хиляди, там мисля да се настаня. Едно време, като взимах големите пари, около мен беше пълно с приятели, а сега не ме и поглеждат… Ама нали знаете, че не пия, пане – не мога…“ Павел беше големия малък човек.

При ротондата

„При ротондата“ – типична пражка кръчма от четвърта ценова категория

   Веднъж се срещнах обаче и с малкия голям човек. Не можех да го заговоря, не се познавахме. Той излезе от салона на театър „На забрадли“ („На парапета“), където се бе провела тържествената вечер в чест на големия чешки драматург и театрален педагог Иван Вискочил (как ли попаднах и аз там!), разходи се с вяла походка, сякаш се раздвижваше, вдървен от дългото седене, като при това се правеше, че не забелязва десетките очи, които го гледаха явно или скрито, отиде до бюфета, взе си една бира, чукна се с приятел, дошъл да го заговори, натопи деликатно мустаците си в пяната, после отиде да седне с неколцина други познати в салончето на бюфета. Естествен, жив, без следа от поза и самомнителност, обикновен велик чех. Когато Вацлав Хавел си отиде след няколко години, се сетих за тази наша „аудиенция“ с тъпа тъга и мислено му казах едно „наздраве“.

   Но моят многократно наздрависван действителен кръчмарски приятел Вацлав Драбек описва на съратниците ни по маса случайното ни запознанство така: „Ние с Богдан се срещнахме на Карлов мост и се запознахме, защото не можахме да се разминем“. Наистина, трудна работа е, като срещу тебе върви на зигзаг поклонник на бирата, да уцелиш правилната амплитуда и да се гмурнеш в отворената просека на колебливата му траектория. Прегърнали се веднъж, не се пуснахме цяла нощ. Той ме заведе на островчето Кампа, където свири на китара и банджо и пя непонятни за тогава примитивния ми чешки песни, и накрая ме заведе да спя на хълма Петршин в една къща музей на демоничните маски или нещо подобно, която тогава се е създавала от собственика ѝ – чешкия художник и приложник Ян Захрадник, приятел на Вацлав, дал му ключа от нея за временно ползване. И представете си, значи, тъмен пуст парк, зловещи сенки от електричните глобуси и изведнъж дом, в който още от вратата ти се опулват пет рогати, брадати, изплезени идола, а от тавана на гъсти парцали висне засъхнала кръв. Рамките на вратите на къщата, днес известна като атракцията „Магическата пещера“ на Петршин, бяха изпъкнали сводове, криви, усукани като разтопени восъчни стълбове, покрити с тежи капки неизвестност, отвсякъде надзъртаха криви сатанински лица, нямаше една права линия в това изчекнато пространство, пътят за тоалетната минаваше през някакви лабиринтообразни коридори, мъждиво осветени и наплескани с озъбени муцуни, и това не беше ефект на вечната бирена любов. Таман се притесних сериозно за душата си, и Вацлав ме качи на изцяло съвременния втори мансарден етаж, където спах до сутринта на обикновено, лишено от художествени експерименти меко двойно легло.

Магическата пещера на Реон

Фрагмент от Магическата пещера на хълма Петршин

   Какви ли не приключения имахме с Вацлав… Веднъж пихме цяла нощ и като минахме по Карлов мост, на него нямаше жив човек. Слънцето се подаваше иззад назъбените контури на града, Вълтава розовееше – в Прага през лятото се съмва в четири сутринта. Розовееха и релсите на трамваите по „Сметаново набржежи“ („Крайбрежната улица на Сметана“), на които ние самоубийствено изпружихме гръб за десетина секунди, пеейки чешкия химн. Както разбрах по-късно, така правел и почерпеният Витезслав Незвал, като при това дори крещял предизвикателно на ватманите: „Zkuste přejet národního umělce!“ (А опитайте да прегазите народния писател, де!). И после ми кажете, че бирата не отваря дверите към кулата от слонова кост и към Острова на блажените! Друг път с Вацлав и неговия приятел Карел Бате Боги играхме на игра, в която всеки от членовете на компанията се обръща с другите, като ги наричаше със своето име. Например, като заговарях Карел, репликата ми звучеше горе-долу така: „Бате Боги, недей да си говориш с Бате Боги, ами обърни внимание на Бате Боги, който те вика да ти каже, че Бате Богииска да ти каже нещо“. Ясно е сега, защо човекът бе кръстен Карел Бате Боги, нали? Трети път викахме бърза помощ за една безпомощно пияна старица, която беше влязла в „При малкия глен“ и се беше отровила от спирт, защото – както се разбра – този ден бил нейният осемдесети рожден ден, а никой от роднините ѝ не дошъл да я види.

   Последния път с Вацлав след концерта на групата му в Balbínova poetická hospůdka (Балбиновата поетична кръчмичка) тръгнахме с неговия акордеон, който той носеше на гръб (ако ви падне, идете да чуете капела Piosenki – прекрасни са!), за да си направим pánská jízda, а казано на български – мъжка нощна разходка по пражките кръчми. След като ни изхвърлиха от една, в която всички освен бармана искаха Вацлав да им посвири, аз го замъкнах към една друга, в която досега не бях влизал, но която бях забелязал, че е отворена нощем. Хлътнахме вътре, поръчахме по една бира, надигнахме чашите и тогава той, който седеше с лице към салона, рече: „Абе не ти ли се струва, че тук мъжете някак особено гальовно се милват по телата?“. Ето така с Вацлав за първи път попаднахме в гейклуб, но не избягахме ужасени, защото все пак бирата беше вкусна, другаде нямаше да намерим такава, компанията бе любопитна и благовъзпитана, а абсурдната ситуация ни караше да се смеем през една-две минути, докато не ни заболя диафрагмата. Твърдо се бяхме зарекли, че ще играем ролята на двойка, защото иначе можехме да си спечелим по няколко ухажори наведнъж – нови бяхме и ни гледаха с интерес. „Не се бой, ако трябва и ще те разцелувам – уверяваше ме той. – Ох, кажи ми, защо само с тебе ми се случват такива идиотщини?“. „Защото си любимият ми идиот, Вацлаве!“ – разнежничих се на свой ред. „Всеки си има любим идиот, явно аз съм твоят“ – заключи той, преди отново да прихнем. Когато излязохме на повърхността, че кръчмата беше сутеренна, покрай нас минаха три горгони, но Вацлав ме хвана за ревера, посочи ми ги трескаво и истерично закрещя: „Жени, виж жениииии!!!“. Няма да ви кажа къде се намира това заведение – няма само аз да съм лисицата с ошутената опашка, я!… Макар че какво пък толкова!? Хората – любезни. Бирата – пивка. Работното време – целонощно, без прекъсване. Джубоксът – на шест. Ако някога закъсате нощем около метростанциите „Музеум“ и „И. П. Павлова“…

Пейка в цветната алея

Под фенерите

   Епилог или прахът по струните

   Разбира се никакво писание за бирата и чешката кръчмарска култура не може, а и не бива да подмине темата за махмурлука рано сабале. Вярвайте ми като на изповедник – няма по-свиреп махмурлук от бирения! Нито тези от мастика, облаци дори, коняк или текила не могат стъпи на кутрето му  . Човек се чувства интубиран с нажежена тръба, пълен с кварц или талашит, всичките му органи спазматично вибрират и главоболието е най-малкият яд. Сърцето се устремява към гърлото ви, гълтате валидоли на поразия и стискате зъби, за да не изскочи; храносмилателната ви система е като пясъчен часовник, вкусовите ви брадавици – изпръхнали и бездиханни; потните ви жлези усилено прецеждат токсините върху удавения чаршаф; световъртежът ви люлее тавана в страховита джига на забавен каданс; треморите на ръцете ви наподобяват движенията на пръстите на Пако де Лусия; ако се появи биреното хълцане, то може да трае няколко плутонови минути; а атаката на параноидните психози не спира с дни, като доминиращо е смазващото и непреодолимо чувство за абсолютна вина. Това е периодът, в който звъните на всички бивши гаджета, за да им се извините, ако сте ги обезпокоявали снощи, и пращате некоординирани есемеси с ребусово съдържание до шефа си, класната си от прогимназията, научния си ръководител, зъболекаря си и телевизионната игра „Отгатни думата“; почвате да ядете каквото ви попадне, но на малки хапки – скилидка чесън, парче сиренце, глътка бульон, лъжичка сладко, маслинка, резенче ябълка, късче варен картоф, чашка мляко, лъжица оцет, парче целофан, яйчена черупка, етикетче от наденичка… Дрямка ви се дреме, сън ви недохожда и почват кошмарните гласове, натякващи ви в полусъница несторени никога грехове, за които все едно вие дълбоко се разкайвате… Особено зловеща е формата на махмурлука, когато снощната бира е била съчетана с „мали панак“. Всички уважаващи себе си бираджии пият чисто, но винаги се намира някой чех, който първо иска да затворите вратата на заведението и скача да ви бие, а след половин час ви прегръща сълзливо, черпи бехеровка, но само бехеровка, кълне ви се във вечно приятелство и ви дава телефона си. А на сутринта ви се иска по-добре да ви е бил набил…

Просветлен арлекин

Съзерцание

   Разбира се възможните противодействия на махмурлука са десетки и е редно да споменем някои от тях. Кафе, аспирин, алка зелцер, хладен душ, гореща супа, изстискан лимон, разтворен витамин, разходка в парка, а най-добре – физическа работа с обилно изпотяване и след това леден компот. Например разтоварване на камион с тухли през юли – изпробвано е! Но нищо не освежава така душата както благодатният сън, ако изобщо можете да заспите. А ако не – трябва непременно да си позволите една „оправованка“ (както преди два месеца научих, че се нарича лечебната махмурлийска бира, преди да разбера, че думата е била спонтанен и безкрайно мил оказионализъм), максимум две или три, но не повече, защото на втория ден ще ви се иска да не сте преживели първия.

   Но най-дълбокият и непреодолим махмурлук е настаняването на трезвите разумни години в числените редици на послушното ви джобно календарче. Онова, което хората наричат „помъдряване“ и „улягане“ – от този махмурлук, всеотдайни ми читателю, избавление няма, защото е пожизнен. Това е приливът на дните, когато слагате разперена длан върху отвора на чашата при подканящото Ještě jedno, pane?; когато си гледате часовника, който върви правилно и навива в раковината си шума на пенливото минало; когато не смеете да пиете една бира, за да не ви се доспи пред компютъра после, че имате да пишете; когато отривате с опакото на ръкава грима на арлекина по страните си; когато сте заменили златистия плисък на фенерите с удобната луминисценция на офиса; когато криете островърхата си шапка в гардероба при оловните войници и мечока с прежаднялата плюшена мордичка, защото не ви отива на вратовръзката; когато преценявате с какви дрехи ще идете на кръчма, за да не ви се опушлявят; когато се боите да пеете през нощта, за да не ви глобят; когато ви е страх да живеете, за да не умрете, да дишате, за да не издъхнете… За тоя махмурлук „оправованка“ няма…

   Предпочитам сто пъти резила и животоструящия ритъм на лудешките дни от подредената и посребрена, унила кротост на зрелостта. Но това не е като на пазара – да избираме по-сочните круши, по-лъскавите домати… Човек никога не може да се влюби пак така силно в първата си любов, ако веднъж я е разлюбил; не може да свири пак така на китара, ако веднъж вече е оставил да прашасат струните ѝ; не може да играе отново на стражари и апаши, ако е преминал на бридж и голф; не може да прави сапунени мехури, ако е тръгнал да предпочита „Бонукс“; не може да тръгне с карнавалното шествие, ако вече е участвал в „тиймбилдинг“; не може да се надсмива над себе си, ако е свикнал да бъде сериозен, приличен и солиден; не може да пуска книжни лястовици, ако пазарува тлъсти бройлери; не може да прави слънчеви зайчета, ако си е сложил уютни и стилни щори…

Шантав клоун

На разходка за чудеса

   Чешката бира и кръчмите ли? Това е една нескончаема буйноглава и разлюляваща необята над вас игра, която ви помага да останете малко поне арлекини. Колкото можете по-дълго не напускайте арената. Прожекторите светят във вас. Публиката ви аплодира. Мастилницата проронва зачатието на ненаписаните още сюжети…

   Светът копнее за вашето безумие.

   Наздраве!

   ББ

 
има 1 коментар

Posted by на 26.06.2016 in Главна

 
Връзка
Николай Зайцев

Николай Зайцев – „Октоберфест“

   Ако мислите, че съм се отказал да пиша щуротии и съм се подстригал за монах, дълбоко се заблуждавате. Но капризната муза се залюби със свободното ми време и сега ги няма по цели седмици. Като се приберат у дома, или нея я боли глава, или него го кара на сън. Но лека-полека през последните две години и четвърт петостишните лимърични словоблуждения и словоблудства отново се натрупаха и назряха за създаването на този пост.

   Воден от първоначалното си възторжено верую относно същността на този жанр (което още не съм променил), във всяко петостишие има лично име и географско название и почти винаги то осцилира около някаква цинична или орезиляваща тематика. Дързостта на малкото ни общество надигна срамно приведените си очи и започнахме да пишем все по-пиперливо, по-сочно и по-ругателно. Та предупреждавам от самото начало: тук има доста мръснишки стиховце – ако не е по вкуса на някого, нека не се насилва да ги чете.

   Е, по-трудно беше с парадоксалната развръзка – онзи труднопостижим елемент на лимърика, който всъщност му вдъхва душа, но в замяна на това пък се напопържахме до насита.

   Тук ще намерите лесно сюжети из обществения и политическия ни живот, вече може би малко позабравени, развили се през последните две години, които тогава даваха обаче обилни основания за изявата на подобен емоционално-комуникативен модус. Та изобщо не исках да ги разочаровам с дебелокожие или непукизъм – разпищолих се на воля…

   За случайно неосведомените прилагам препратка към първата си публикация на 55 лимърика, в която далеч по-подробно и систематично обяснявам на търпеливия читател що е туй за жанр (http://wp.me/p1us7m-jg).

   А на другите, вече посветените, тъй като повече не ща да им губя времето, им пожелавам приятно четене! 🙂

1. МАЗНА РАБОТА

Масажен център във Мадрид
в преразход влязъл и – фалит!
Че почнали с мас лосова
разтривки на Фидосова,
но трябвало да дозакупят кит.

 ***

2. МАКАРОНИСТИЧНА РЕКЛАМА НА ПРИСТАНИЩЕН БАРДАК

Фамагуста, Галапагос –
мучо густо гърлс! Фром Лагос
ес Чикита,
гут бонита!!!
Изи папа гранде фалос.

***

3. ЕВРОМАЙНА

Жерар Депардийо ваканция
прекарва си в евродистанция,
че след глобализма
и евроцентризма
желал да пърдио на Франция…

***

4. СТАРОЗАВЕТНО

Четох в Тел Авив в талмуда
мъдрост странна със почуда:
с плитък ум
и много шум
всяка гуда става Буда.

Бойко-Буда

Нирвана

***

5. ДЕМИУРГИЧНО

В Перу живеел бог Перун
пърдял в казан – варял сапун.
Веднъж се пообъркал,
не запърдял – засмъркал
и клизмата отнесла Камерун.

***

6. ЕНЕРГОЕМКО

Плажен, блажен мегауй
с макари у Козлодуй
в Дунав плава къмто Белене.
Цял спаружен, но забелен е –
Серго, земи го надуй!

***

7. ЗАХВАЩАНЕ ЗА ПОВЪРХНОСТТА

На Цеко кмета у клозета
се бухна сондата „Розета“.
И в Резово насред мегдана
с фонтани от лайняна пяна
круизна вряза се комета.

Комета

***

8. ХАДЖИЛЪК

Поп Агоп изял в Пирдоп
цял котел смилянски боб
с три сахана пръжки.
Па въздъхнал мъжки
и пикирал в Божи гроб.

***

9. КИНОКУЛТУРА

По време на филмите с Чарлийз Терон
в големия киносалон в Лисабон
по мъжките глиги
се пенели лиги,
по женските устни – врял тестостерон.

***

10. КЪНТРИ

По Мисури се носят лемури
и нагъват тава петифури.
Долу в пристана Джейк
ги почерпил със шейк,
та затуй са с кирливи потури.

***

11. БРАЧНА ЕПИДЕМОЛОГИЯ

В Лондон вилня сред народа
вирус от женска порода.
Ей го на – осмия Хенри
с болест се шеста нахендри,
но ешафода е сгода…

***

12. ВИСОКОПЛАНИНСКА ИМПРЕСИЯ

В езерото Титикака
някой Сульо се изака.
Смрад стъми води, лазури…
Стръмен бряг. Лихвар жабури
тиня против зъбна плака.

***

13. БИОРАЗНООБРАЗИЕ

 Млад бях… И в Нова Загора
хванах се с фльорцата Флора.
Бе като в сауна,
хванах и фауна
и цъфнах и вих край стобора.

***

14. ЗАРАЗА

Добрутро в Трън!? И женска гола?…
– Мен викат Дебора Карола…
Със чар на седем гавиала
ебола май ме е ебала
във дебрите на алкохола…

Гавиали – ама само два

 

***

15. ИЗЦЕЛЕН

На бани бил Сократ във Ниш,
та купил връзка бучиниш,
за да си лекува грипа
с чай и брака със Ксантипа.
Цярът хванал бил дикиш…

***

16. СУРОВА ДРЕСУРА

На сух кравай и чаша чай
далече нейде във Шанхай
живеел момък с див шар пей.
Веднъж му креснал: „Шаро, пей!”
и жертвал хуй – за шар пей пай…

***

17. ЕТИМОЛОГИЧНО

Веднъж Балан си купил сирене
и бил пиян, но със валсиране
с толума на зиг-заг през моста
до вкъщи стигнал през Огоста.
И дума пръкнал – „балансиране”.

***

18.ПОДРЪЧНИ СРЕДСТВА

В „Аватар” Торук Макто
скъсал копче на манто
и го търсил чак при Ейва.
Тя му рекла „Тю, да еба!”
и пришила му мадо…

***

19. МИФЫ НАРОДОВ МИРА

Язон водача, аргонавта,
напълнил сто цистерни нафта
и тъй като градецът Йолк
бил сборище на чалга фолк,
го овъглил накуп с ландшафта.

***

20. ПРИНЦИПНОСТ

Конър Бил от Баскервил
никога не кара пил,
даже и не кара ял
и така от глад умрял
в опит да подкара ЗИЛ.

***

21. АС

Запек имал Кувиркадзе –
ветеранът камикадзе.
С рязък вой насред Тбилиси
„Гъз мой, мамката еби си!”
таранирал изотзадзе.

***

22. У ПОГАНЫХ БОЛОТ

Веднъж, както бил прекалено нажулен,
в квартала наминал сам Юрий Никулин.
Настъпил говно…
„А нам всё равно!” –
запял и затънал дълбоко във „Люлин”…

***

23. ПОСЕЩЕНИЕТО НА МУЗАТА

Дордето изписвал „Погрома над Троя”,
грам секс не видял десет месеца Гоя.
И както позирала голата Маха,
видяла твореца да маха с два мяха.
О, Махо, възпей тоя мах на героя!

 ***

 24. СЛЕДБРАЧНА АВТОРЕФЛЕКСИЯ

Във Солун видях се с Иглика –
преспахме и пихме мастика.
А моята собствена Вержи
не духа и готви аспержи…
Ебах се и аз у мистика!

***

25. ДЗЕН ДЗВЕРОФОНИЯ

– Буда в теб сияе, Далай Лама,
чувал ли си нявга да лай лама?
– Не, но нощем в хостел в Катманду
с писък на пиратски какаду
слушах как мяучи „Дай-дай!” дама…

***

26. ПРЕЗАРЕЖДАНЕ

Впит в матриархални цици,
сред фермент от снощни пици
в гъста джунгла на Борнео
гол и бос осъмнал Нео.
Бах ти кривите матрици…

***

27. ГЛАВОЗАМАЙВАЩО ЗНАМЕНИЕ

Криза е. И във Боливия
свърши олиото – идилия!
А в Ла Пас на турникета
Анушка, рускиня клета,
литър цял разля оливия…

***

28. НАУЧНИ ФАКТИ

Вятър див беснее в Патагония,
тук не е за къси панталони, я!
В храста свит, придремва броненосец –
той на Яне бил оръженосец
в тази македонска баш колония.

***

29. МАГИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ

Веднъж пък Марио Варгас Льоса
решил хептéн да се зяноса.
Напил се с квас
на връх в Кавказ,
а се събудил с нос във льоса.

***

30. УМА И ДУМА

Вестник в София. В нюзрума
с кош тротил  нахълта Ума
Търман. И последва взрив,
та изгубих в дим лютив
Ума (слух и свяст) и „Дума“.

Ума и „Дума“

***

31. РИЦАРЯТ НА ДЕМОНИЧНИЯ ОБРАЗ

Котка имал Дон Кихот,
карал с нея луноход,
край Москва ловял пирани
и разкъсвал великани:
– Мац, пис! Дръж ги, Бегемот!

***

32. YANKEE, GO HOME!

Спас от Гинци протестира,
че от уиски се насира,
а от карбоната аква
спира даже да поаква.
Ясно – дай мастика с бира!

***

33. ДВАМА ЦИНИЦИ

В град Синоп насред пазара
Диоген се с Волен скара:
– Ти човек ли си бре, куре?!
Дръж фенера, марш в туй буре,
че за теб ме боли фара!

***

34. БЛÁЖЕН

Сред предани покорни свити,
евнуси в роби златошити
след пир султан Тарли Асан
в Оман събудил се насран…
И преблажéн бил – до ушите!

***

35. ЕПИЧЕСКА ДИСТАНЦИЯ

Кало викна вкъщи Валя
да четели „Калевала”.
Тя засрича, хленчейки,
лапнала по Хелзинки,
къс кюфте, аеда за кавала…

***

36. НЕСЪСТОЯЛА СЕ ПОРАДИ РУСКИЯ АКАВИЗЪМ РИМА

Ял студент прошуто круто,
гол до гадже необуто.
Той – от Омск, тя – от Лесото,
па му лапнала месото
и Степан въздъхнал: „Круто!!!”.

***

37. ФАРМАКОЛОГИЧЕН ЕТЮД

Нощ, улица, фенер, аптека.
Пред нея – кишава пътека.
Катрин от Равадиново
на екс изпи рициново
и в мрака джапна с вой, ефирно лека.

***        

38. ЗЕМЛЯ В ИЛЛЮМИНАТОРЕ

Москва, от Марс салют!
Тук влюбих се в Мюлмют
от Бета три – свръхнова.
Оставам. Терешкова.
(ПП. А Сталин е капут!)

Земята от по-добър ъгъл

***

 39. КИБЕРСЕКС

Във гъза със търнокоп
фраснат бил насред Пирдоп.
Но напук на вси юнаци
пръкнал метъли близнаци…
Тъй зачева Робокоп!

***

39. ПОЗА „ОБУВАЛКА“

Във Версай на задна прашка
принцът мощно я залашка.
Свита в кръста в зла уловка –
с пръст в кристалната пантофка –
дама стана Пепеляшка.

***

 40. ТРУДОУСТРОЕНИЕ

Всеки гаден полицай
дебне с фиша на „Кравай”.
И един от тях – тъп чвор,
що глобил факир Астор,
сепнал се евнух в Дубай…

***

41. ФЕМИНИСТИЧЕН ПРОЧИТ

Както си поркаше Анна Каренина,
вдигна пердето чак в дива Карелия
в балната рокля – парцали батиста,
ебана и с вопли: „Люблю машиниста!“…
А влакът беглец ли? Ми пичка му лелина!

***

42. КЛОНИНГИ

А Кретиен пък дьо Троа
преял веднъж със аншоа
и писал, че Ескалибур
копира кура на Артур
с геном чекия. Воала!

***

43. НЕПОДПРАВЕНО

Разправят – Карл Попър
имал кухненски чопър,
живял в Хондурас
и млял лáйна с праз,
подправени с копър.

***

44. ЗАЩОТО СМЕ…

Чичо Съби има глисти,
взе усърдно да ги чисти.
С палци вади черни мюсли:
– Ще ловя шарани в Брюксел,
щото тук сме социалисти…

***          

45. ТРИСРИЧЕН ЛАКОНИЗЪМ ЗА АЕРОСЕКСТУРИЗЪМ

Над Багдат
дал Кубрат
за минет
в самолет
дваж отзад…

***

46. АПОПЛЕКТИКА НА ДИХОТОМНИЯ ДИСКУРС

Ефенди Кел Хасан, Чобана,
бил любен знойно във Любляна –
хем джентълфилно, полиактно,
хем под потурите екзактно,
та екзистентнал се в нирвана.

***

47. КВАЗИДЕБЕЛЯНОВСКО

Джудже скептик бе Клод Малвин
и пленник на разтленен сплин.
По кея бродеше на Сена,
прискърбно топвайки си члена
в печал самин… Педя човек – член аршин!

***

48. АВТОПИОГРАФИЧЕН НАПОРКАЛИПСИС

Прага е Луна и бира…
Рухва месецът – секира
връз гърла от бяла пяна,
впити на небето в крана,
за да пресушат всемира.

Луна и бира!

 

***

49. ТЕНИС ПО ТРОЙКИ

Рафаел Надал
взел че наддал
и на корт в Могадишу
паднал от Гришо
върху Маша без жал.

***

50. СТИХИЯ

– И нигде ни бардак, ни уруспия…
Потопът, Боже, беше простотия!
Във Нил насред завой
запрял ковчега Ной
и вихром се отдал на содомия.

***

51. THIS IS THE QUESTION

Хамлет нямал що да губи –
ял, мърсувал… Вино с туби
пил в прокажен Елсинор,
а щом свършили, със зор
рекъл: „Туби ор нот туби?“.

***

52. БЕЗ ЦЕНЗУРА

Нощ, улица, фенер, аптека.
Набира партия Барека.
И от Видин до Ахтопол
близа всеки задник топъл,
та дошъл е за „Емека“.

Аптека, улица, фенер

***

53. ДЕТЕКТИВСКИ РАПОРТ С ХЕПИЕНД

Без такт жена Ви тук се пули, сър,
дорде отзад Мераб – чистач в яхър,
на Албион унилия бадем
разашладисва с абанос, развял перчем…
Но снимката спечели Пулицър!

***

54. ПРИТУРИ СЕ ПЛАНИНАТА

В лазурната Копакабана
е всяка дама обладана.
Отишла там да се чифтоса
и леля Искрова Фидоса,
та закопала шест чобана…

***

55. ТУ-ТУУУУУУУРУТКА

Каква любов на гара Бов
попари старшина Петров!
На тази уж почтена спирка
свистяща пароструйна свирка
отвя му стария пищов…

Тутурутка на Бов-1

Тутурутка на Бов

 

***

56. ВЪПРОС НА ВКУС

Лютви Хасан в Афганистан
разлютил местен талибан
със чили сос
и федерос,
че бил еротоман гурман.

***

57. ПРОНИКНОВЕНИЕ СВИШЕ

Хлевоустият инак отец Нафърфорий,
когато го вади в Атон, не говори.
Та в клек за молитва, досущ като клизми,
клисарят усетил отзад катаклизми
и ангел мълвял му в ухото: „I’m sorry!“…

***

58. СЕЗАМ, ОТВОРИ СЕ

В Дамаск веднъж Али Баба
си парфюмирал с жожоба
потурите, разбира се.
И в миг разбойници четиресе
зяносали му новата аба.

***

59. ПЪРВИ ПРЕПИС НА ИСТОРИЯТА

Лежал кьоркютук сам Софроний Врачански
след пир със владици на плажа в Сандански.
Тъй баш на корема му – облий и лисий,
написал със гневна десница Паисий:
„О, юроде! Поради что си без бански?!“.

***

Всъщност поручик Ржевский

60. КРЕПКИ ДУХОМ

През лятото в Ница под зряла черница
пиян офицер бе крепен от девица.
Сломоти със челюст във битки калена,
в колана му впита и в транс на колéне:
– Не падайте! Духам, поручик Галицин!…

ББ

 
Вашият коментар

Posted by на 05.01.2015 in Главна

 

НАРЪЧНИК ПО ЕКСКЛУЗИВНА ЖУРНАЛИСТИКА

Вестникарски дадаизъм

   Най-важното е заглавието – да хване абдала за гръцмуля още с първите си капещи като врял живак срички и да му изстиска джигера през телено решето. Ама кой те пита за съдържанието вътре, бе!? Тури там една яка космата екзотика, примесена със сюрреалистична недоизказаност, накъдри го да звучи като бичкия и циганска цигулка барабар – да е режещо ухото, демек, ама и гъделичкащо вкусовите брадавици на пошлия сеирджилък, на болната страст към деформираното, неправдоподобното,  убого ексцентричното, странното, непонятното, налудничавото, скандално ексхибиционистичното… Па си накриви капата и събирай грошовцете на отвоюваните от хорската шизоидна пристрастеност към чуждите резил и болка хонорарчета:

   Павиан погълна оранжева моторола. Наниз чушки повлече напукана фасада в Мировяне. В Малайзия върлува рибен грип. Налагане с конски тор против косопад препоръчват тибетски монаси. Щука отхапа тестисите на високопоставен омански евнух. Тоалетната дъска в унисекс тоалетните заразявала с платоническа любов от пръв досег. Плътоядна микоза се въди в междупанелните фуги. Русите кенийки изневерявали повече. Свещената Ганг разнася над 300 вагона фекалии дневно. Учени доказаха: Бог е бил андрогин. Милиони гирлянди от фосфоресциращи водорасли осветяват нощен Токио. Аспирин, погълнат с водка, причинява пародонтоза. Възстановяват носа на египетския сфинкс със стволови клетки.

В зората на занаята

   Както се вижда и по-горе, добре е да се разчита на преизказните или дубитативните (изразяващи недоверчивост) форми, за да се застраховате срещу евентуално обвинение в неправдоподбност. Ако нямате идеи да съчините някакво такова заглавие, чиято фактология няма как и през интернет да се провери дали е вярна, откраднете някоя публикация на Чергар Странник от пародийния му фантасмагорично-карнавален блог „Бъзикилийкс“ (http://neverojatno.wordpress.com/), ама поне гледайте да уведомите главния редактор, че го правите нарочно, за да не се вземе медията ви на сериозно и да не почне да възпроизвежда анализи по темата, което е ставало десетки, ако не и стотици пъти в бранша. В случай че презирате плагиатството, но обожавате лесните вонливи стотинчици, използвайте познанията си по българска литературна класика. Ето например в заглавие от типа Ганаила отмъква Василчо на бременната Божура почти всеки ще помисли, че става дума за амазонска свада за расов самец между фолкпевици. И така в този тон:

   Яка челопеченка помля речен док и открадна ладия на Искъра. Напаст лястовици заля добруджанското село Манджиларе – много, но все черни! Юнак от грийнпийс се побратими с вълк и орлица. Жетварски песни от подбалканския регион усилват кръвотечението на дълбоки рани в областта на торса. Политзатворник беглец продъни покрива на богаташка къща в Сопот. Алкохолизиран бос тютюнопроизводител предлага жена си срещу изгодни сделки. Демони черни летят над връх Шипка. Шеф на разрастваща се психиатрия сподели: „Лудите, лудите – те да са живи!“. Български войник бе застрелян неизвестно как при бране на лайкучки. Авария принуди междуградски превозвач да изостави инспекционен служител в мочурлива местност. Очовечен обесник доведе с песента си изискана дама до истеричен транс. Кървав и многорък призрак преследва сляп цигулар. Млад хамалин се влюби в зеленоока непозната по залез слънце. Жетварка бясна хала помете селски урожай. Кьорав дъртак се капична на тепе край теснолинейка с кепе в ръка. Из мемоарите на прелъстителя: „Помня я все така – бездомна, безнадеждна и унила“. Побеснял поп стреля с оръдие в църква и после се обесва. Стенен часовник работи години наред в запустяла къща, стопанинът бил заминал за Америка… Китка цвете пръска аромат во стаичката на замечтан педофил. Стояна пристана на Дойчин, майка й ги чумоса и двамата. Активист на ВМРО ден денува на гюме с черно вино. Земята ще бъде рай – нанай!…

Вестници-1

Човечеството като рожба на пресата

   Но тъй или инак сме на филологическа вълна – да обсъдим малко устойчивите стилистични традиции на цялата плеяда жълти издания от новата ера на неополитическия ни „преход“, който с охлювния си галоп воистина прилича на демоверсия на демокрация, но туй вече е друга бира. Да се спрем по-точно на една – използвайте сегашно актуално време вместо миналото. Карайте действието да преминава в момента на прочитането пред слузестите очички на скудоумните сомнамбули, оглупели от жажда за циркаджилъци, които галантно и ласкателно наричате обществото, имащо правото да бъде информирано, и го информирайте например с такива новини, в които да дрезгавее чепатият език на закоравял рецидивист:

            Месояден заек нагъва градски гугутки. Малолетни бабанки бастисват кокалест бабушкер. Вирджиния разкарва тлъст навлек. Камаз мачка заплеси в лунапарк. Пишман доктор затрива пациенти будали. Коминочистач псовисва от студ върху циглите на столичен коптор. Киртак кръшка на благоверната с балдъзата си в детската. Учителка нерез нагъва средношколци в хранилището си. Ватман спуква от бой смърдящ бездомник. Метач киризи голотии в балетна школа. Фатмак застрелва нагло пишлеме. Дъртак одрусва млада импресионистка…

    И все в този дух на неудържимо клокочещ Ерос и пощръклял Танатос. Вапцайте мордата на титулите с гъста лепкава баданарка кръв и парцали димяща кожа, па вътре ако ще да пише за любовния период на белите носорози. Ама щял бил да се разочарова читателят ли? Наивни сукалчета батьови! Заглавието продава вестника или сайта днес, разчовърканото любопитство ще го продаде и утре. Той, абдалът, не толкова от факта се интересува, а от преживяването на очакването. Днешният читател не е като зяпачите под ешафода, дето чакат с лиги на уста надвесването на секирата, разтърсването на дръвника и отърколването на главата в нозете на падрето с евангелието. Той е от тези, дето ходят да галят скришом дъските му с треперещи длани още докато се сковава от гърбавите брадавичести дърводелци.

Вестници-4

Хидрата на журналистиката

  Не забравяйте, че в заглавието можете да включите разгръщащи сюжетни фрагменти, които да онагледяват предварително събитието в дълбочина, за да купи продукта ви същият оня абстинентен за кръвопийни и оргистични сценарии екстатик, дето не овладява вече трескавите тремори на разлистващите си алчни пръсти. Смесвайте стилове, ръгайте без колебание лафове и гиздави словесни възлописи от всякакви разреди. Задъхващият се ви читател бленува за езикова еклектика. Фиксирайте му с едри букви гръбнака на историйката, па оставете да облизва като овца буца сол талашитените пълнежи на рахитичното каре, смазано от напращялото звучно заглавие:

    Мераклия пляска чужди баджаци. Потрошават го; Тибетски папур лекува екземи, бучат го в кашпи; Петролен танкер се гътва край Бахамите. Рибоците се шашкат; Инквизитор се преражда в лотос. Ошмулва го свещена крава; Завалия се нахаква в патрулка. Духа седем пъти; Културист забременява от анаболи. Гинеколозите пощръкляват; Експрес в Дания се юрва в крайпътна ферма. Тринайсет вакли юници на курбан; Паралия въди стоножки хардалистки. Спретва олимпиада с един пръст; Пясъчна буря затапи друмища в Кайро. Скарабеи чанчат предградията. Витрина пада в центъра на Дубай. Сакатлъкът завлича четирима; Хотел в Индонезия чува косатка в басейна си. Гостите се косят…

Вестници-2
Боклуци

   Последният пример красноречиво илюстрира възможността дръзко и жизнерадостно да разгърнете езиковата пластика и гъвкаво да конструирате шармантни заклинателни фрази, чиято непонятна магнетичност, но същевременно и фонетична орнаменталистика да упоява с хипнотичната си благозвучност и изумителна съдържателност лакомите за сензации поданици на зловонната сплетня, на кашкавата интрига, на наивнио-глуповатия пиперлив слух. Не забравяйте накрая да обезличите напълно човешкото присъствие на субектите си – дайте им само някакви клинични или социални маркери, които може и да нямат никакво отношение към логиката или същността на случката, но трябва да обслужват стремежа ви към куха, ала механистично издържана съзвучност:

    Вентролог пребива венеролог. Аутист рита в аут. Албинос носи албанец. Мормон предпочита матраци „Тед“. Пантеист отвори шкембеджийница в Сидни. Галванотехник отглежда финикови палми в Бусманци. Тенор излоква „Ленор“ – плакнат му клоаката. Далтонист, дал тон за песен, бива окьоравен с диригентска палка – пеел фалшиво. Пилот от Формула 1 пил от формула С2Н5ОН. Оракул ора cool похотлива весталка. Баварският йога Курт нагъва йогурт против свинска тения. Абстинент лющи абсент с медно джезве. Цилиндър отхапва ръката на илюзионист. Астигматик получава стигми на религиозна процесия в Ла Пас. Зулуси спретват зулуми на постни милейдита. Норвежко теле става теленор. Харпунист изкалъпва перпетуум мобиле от телена четка – джаджата джитка. Чудотворна икона връща девствеността на зяносани кифли. Партизани кльопат паркизани, гепват ги ухилени. Бомбастичен махараджа лепи тапети с език. Дерматолог дере мамолог на гол задник. Картезианец разкри мистиката на мастиката. Парапланерист се изпари над Плана. Уродливо марабу казва „мараба“ на бенгалски. Мамелюк мами с лук. Кенеди имал неизлечим рак на левия черен дроб. Огнегълтач нагризва бензинова колонка. В Церн разработват манна небесна против световния глад. Създадоха презервативи с концентриран капсаицин вместо лубрикант  за превенция срещу нимфоманки. Село Левски край Ардино се прекръства на Леонардино…

Вестници-6

Имало едно време…

    Така се става ексклузивен журналист, байно, не се бой от читателя, ами го гони и го налагай по главата с мумиите на собствените му демони! Той копнее да го водят за носа, да му показват парещи резени от аутопсираното тяло на живота, без да лелее да погълне наведнъж зрелището на цялата дисекция. Той се опиянява на малки глътки. Бъдете като недостъпни куртизанки, които с протяжно изкусителна наслада облизват капка шампанско от кутрето си, докато с другата ръка разкопчават токата на жартиерата си… Заложете на заглавието – да прилича на ценоразпис от магазин за прясна карантия, а вътре в статията подхвърлете само два-три щриха от обещаната в началото пасторала и после пишете, ако щете, и за ланшния настриг на мериносовата овца. Читателят ще вдъхне с упоението на стар афионлия дозата днешен фантазен  провокатизъм, гарниран със силикон и цвърчащи хормони, от чиято утроба се влачат изкормени черва и лъха воня на канал, и утре пак ще дойде за още. Той знае, че го лъжете, но това за него е като недоразказана приказка на Шехерезада. Стигат му само тежките буци съсиреци по заглавието и безмозъчните клишета на плакардните ви страници. Той копнее да види и гóспода без гащи, а вие сте онези сръчни паднали ангели, които ще му го изваете от мъглявите маси на скверното му въображение, че и ще му го събуете, че и клизма ще му направите… За да се окъпе и редакцията ви, и бездънните недра на читателските тъмни блянове с пречистваща и просветляваща вселенска пълнозърнена информационна диария…

ББ

 
9 Коментари

Posted by на 06.11.2014 in Главна

 

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА. ПРИКАЗКА ЗА БРОДА

110929ca663e2c08f1992eb70662cdf4

„В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент – покани ме дяволът, старият дявол, в дома си на чашка абсент“…

   Арестант на пъкъла № 86741, Вейхайвей Мръснишев, отвори очи точно когато Сатаната ласкаво накланяше към него лигава морда.
– Един абсент за другаря Мръснишев? – кимна рога със заучена сервилност домакинът.
– Кой си ти, грознико? Лойко, ти ли ме домъкна на този глупав карнавал? – изстена партийният лидер и почервеня в тон с настроението си и околната нажежена атмосфера.
– О, не! Позволете да поясня, господин Съсгрисов, или както тук за удобство го наричаме – арестант №86742, още не е благоволил да се събуди. Ще искате ли захар към абсентчето, веднага ще го карамелизирам.
И дяволът близна една чаена лъжичка с раздвоения си език, която на мига побеля от адска топлина.
– Махни се с тия фокуси бе, другарю змей! – процеди Мръснишев, пообъркал езическата и християнската парадигма – Кажи на Лойко, че тоя път прекалява. То бива мацки, фиести, къркане, ама чак такива хипнотични сцени в навечерието на избори… Как ще погледна утре журналистите в очите?
– Какво дуднеш бе, пале келяво цайсато? – избоботи се от мрачния ъгъл край коша с ръждясалите, щръкнали нагоре вили. – Какво пак Съсгрисов ти е у устата лигава!? Рани куче, да те лае! Се едно с пържоли или със суроватка – едно „благодаря“ нема да каже.
– Ела тука, Съсгрисов, и ми обясни в кой гротесков бардак си ни заврял тоя път! – записука Вейхайвей призивно като кукувица в разплодна еуфория. От мрака в кьошето се надигна тъмна фигура на ръбат демон и пристъпи към превъзбудения социалист, свит в мъждивото петно светлина, процедено от тежкия полилей, увиснал от тавана, по чиято периферия бяха занитени тринадесет раззинати змийски черепа със запалени морави свещи в пастта.
– А за вас едно абсентче? – залюбезничи Сатаната, когато тъмната сянка стигна до него и го подпря с токата на колана си в четинестата брада. Рогата му тесличени стигаха едва до пожарникарските пагони на Съсгрисов.
– Ей, дяволе! – ухили се мощният политик – Голям дявол си ти, бе! Хахахаха.
– Хахахаха – заприглася Сатаната и напълни бокала на Лойко.
– Да се чукнем! Ха наздраве, Вейхайвейко! – вдигна тост Съсгрисов с широк замах и от свистенето на ръкава му четири змийски глави на полилея помръкнаха. Дяволът примлясна от възхита.
– Да те чукнат дяволетините, будала такъв, къде си ме довлякъл?! – закаканиза червеният вожд и лисото му теме хвърли заплашително отражение към плътната тъма над полилея, озарявайки за миг разкривената мумия на стар вуду магьосник, прикована с копие към една от стените на потона.
– Аз нямам нищо общо с тоя цирк, стига си квичал – ще разбудиш махалата и утре вестниците ще пишат, че пием заедно. Това е някакъв номер на Курган. Трай ся и чакай да им свърши спектакълът и да пуснат тока – хладнокръвно и презрително изсумтя Съсгрисов.
– Какво все Курган ви е виновен на вас, гиди харсъзи нескопосани?! – екна нейде изотгоре и сетне по веригата на полилея се плъзна един крак, обут в раирана пижама, подире му втори, босите ходила предпазливо стъпиха на две противоположни точки на обръча на полилея, всяко едно точно между два змийски черепа, и накрая – намерили опора – спряха кандилкането на тялото, чиято горна половина се губеше в димящия сумрак над веригата като разполовен от оловните небеса над скандинавските степи гигантски трол.
– Олелеееееее божееее! – застена Мръснишев, вперил разфокусирани лупи в ориенталския пъп, ококорил се над ластика на пижамата на този мъгляво неоформен, размит в нощните сенки лампов дух.
– Не споменавай напразно името господне! – отбеляза кисело Сатаната. – Няма по-подходящо място да провериш истинността на това изконно наставление, шушумиго. Ама какво да очакваш от трезвеници? – плюна той с презрение и капката сяра прогори на пода кръгла дупка, през която лумна остър лъч жежка светлина и озари лицето на Ахлед Курган, вкопчил се във веригата на полилея.
– Проклятие, да ме ослепите ли искате! Това е недопустима дискриминация, ще се оплача в Хага! – отприщи той нанизани на броеница клишета, пръскайки слюнки отгоре като изчадие от бароков водоскок право в абсента на Лойко Съсгрисов.
– За вас един шербет, Курган ефенди? – галантно се поклони дяволът.
– Върви в джендема с тоя шербет, няма ли кой да ме свали от тук!?
– С ваше позволение, аз вече съм си у дома! – усмихна се любезно дяволът. – Настанете се удобно, доколкото можете, защото от там може да ви свалим само с вила, а се съмнявам, че това ще ви хареса, пък и не му е дошло времето да ми връщате дълга си.
– На! – протегна ръка към полилея Лойко – Допий моя, да не кажеш, че съм циция, и без това го охрачи целия като бясна невестулка. Ти за какви дългове приказваш бе, брато? – обърна се сетне към дявола. – Аз насекъде съм платил, ти па кой си, та се чувстваш беден?
– Не ти ща пукницата, свали ме оттука! – заизвива Курган гъвкави петолиния между три хлъзгави октави.
– Да паднеш и да се утрепеш дано, къде си ни набутал в тая тъмница бе, Ахледе, толкова ли няма за тебе нощни клубове и луксозни бордеи, какъв е тоя ъндърграунд бардак, дето си ни завлякъл бе, магаре!? – отново заскимучи от пода Вейхайвей Мръснишев и направи плах опит да се изправи, като се стараеше хем да запази равновесие, хем да не се напикае от страх, но не сполучи нито в едно от двете начинания.
– Пуста скверна сган, смрадлива паплач и дивашка сбирщина родоизменници – как се озовах в едно мазе с вас, мамка му стара, гадове проклети, пияници, крадци и прокажени нерези… – изригна изведнъж дълбок кънтящ глас и вилите в коша страховито замърдаха грозни тризъби челюсти. Вейхайвей Мръснишев се концентрира върху едно трето равновесно усилие на организма си, но отново без особен успех. Лойко, стреснат, оттегли протегнатата си ръка от полилея и гаврътна на екс останалия абсент, а Курган пребледня като чертожен паус, изпусна веригата и падна презглава на каменния под, като изкънтя като празен резервоар на Камаз и загъгна нещо за дискриминационните аспекти на гравитацията. Вилите в коша рязко изхвърчаха нагоре и се изсипаха с дрънчене върху социалистическо-малцинствената политическа формация от долната камара а от плетения панер, като изстреляна от злокобна пружина, щръкна безумно оцъклената мутра на Колен Глидеров.
– Плужеци гнусни, безчинствени гниди рояци! – зави той в петостъпен ямб, видим подсъзнателен културен атавизъм от времето, когато още бе умеел да чете Илф и Петров.
– Млък, Колене, че сега ти извих вратлето клето! – изкрещя Лойко Съсгрисов, внезапно освирепял като Кинг Конг – само ти с твоите отровни илачи и изоглавена свита си ни домъкнал тук, упоени и по нощни дрехи. Мене по халат (отметна той плащеница и заголи спартански контури, нацвъкани с татуировки на русалки, котви и ламборджинита), Ахлед – по пижама, а Вейхайвей – по фланела и кафяви наполеонки!
– Бели! – намусено уточни Мръснишев.
– Що ме прекъсваш сега с глупави уточнения? – озъби се хищно Съсгрисов на очилатия софист.
– Защото сме социалисти – упорито натъртваше Вейхайвейко, – за нас детайлите имат осезателна тежест, особено когато са на наш г… гръб.
– Подъл фашист, демагог кръвопиец и садистичен генералисимус скапан – кълнеше Курган в отчаяни опити да изтръгне един тризъбец, забил се с възхитителна от естетическа гледна точка фигуративна симетрия в двата му пулсиращи глотеуса.
– Всички вие сте нищожна насекомна гмеж отцеругатели и предатели и аз отказвам да участвам в това фиаско, в което сте ме наврели силом и с измама, в този импровизиран политически конформизъм и в тази тайна вечеря на лицемерните родоотстъпници…
– Моля ви, господин Глидеров, аз не съм ви канил на вечеря, още повече по слипове!
Колен неволно огледа тоалета си и позеленя.
– Вие нищожни…
– Всъщност дощя ми се да пийнем само по чашка, тъй като и без това обстоятелствата го позволяваха, та вие не щете ли една?
– Я дай и на мене още една, па тия, кекавите, нека се кумят – отсече бабаитски Лойко Съсгрисов. – И кажи сега за оня дълг и защо си ни отвлякъл тука. Аз не съм вчерашен. Платил съм насекъде каквото трябва, ако има некакъв пропуск, начаса ще се оправим, само ми споделете фактите. К’ъв сте вие собствено?
– Отлично, вижда се, че господин Съсгрисов има най-будното търговско съзнание от четирима ви – засия непринудено Сатаната. – Позволете да обясня.
– Я сипи първо по едно, щом черпиш! – сопна се Колен. – Дай тука и на мене една чаша, а тия лигльовци на пода, ако щат, да мрат!
Дяволът с видима наслада напълни чашата на Глидеров и се обърна с ням бащински укор към Мръснишев.
– Все пак една малка за кураж? Не забравяйте, че първо на вас предложих, другарю Мръснишев, всъщност аз винаги първо на вас съм предлагал каквото и да е, и никога не сте ми отказвал, защо сега се дърпате за едно абсентче?
Вейхайвей уморено протегна ръка и дяволът със сияйна усмивка от три реда обелископодобни зъби напълни чашата му до върха. Сетне се обърна към Курган, който вече бе измъкнал злощастно заглавилата се вила и правеше неуспешен опит да седне в неподвижна и сдържано медитативна стойка лотос на пода.
– Ахлед, зарежи тези етнически стереотипи, не ми сядай по турски, ами се опъни на хълбок по бейски – хем по ще ти приляга на положението! – скастри го приятелски домакинът. Курган се вслуша намръщен в съвета и тутакси получи също чаша абсент, па сърдито отпи.
– Така… Заизпуска искри през ушите от възторг Сатаната. Позволете да ви приветствам с добре дошли в моя дом и да ви се представя – Велзевул!
– Слушай, Вувузеле, къде си ни насадил?! – попита със сдържана ярост Глидеров, докато абсентът се процеждаше през междузъбните му фуги.
– Как къде? Ами у дома, в пъкъла, където ви е мястото.
– Какъв пъкъл те взел!? – избухна Курган. – Не признавам аз ни дявол, ни пъкъл!
– Пардон, Курган ефенди, не съобразих, виноват! Вие сте в Джендема, а аз съм Шейтан паша – чисто транслатологична подробност, но природата на нещата остава неизменна. Тъй че, повярвайте ми, вие не сте изгубен в превода, вие сте намерен в Ада! Наздраве!
– Какъв Ад, Велзевуле? – мазно провлачи Вейхайвей Мръснишев. Това името на нощния клуб ли е? Това твоята роля в спектакъла ли е? Казвай и да свършваме, че утре работа ни чака, пък главата ме цепи. Упои ли ни, с какво ни докара тук, кой е вътре в играта?
– И за дълга кажи! – мрачно прохърка Съсгрисов. – Чини ми се тая работа не е дим без огън…
– Аааааа, напълно съм съгласен с вас, генерале, в пъкъла даже му викаме „няма дим без грешник“. Но на въпроса. Вие вече не сте на планетата Земя. Всъщност не сте и в онова битие, което вашите философи от векове определят като реално. Вие сте в отвъдното, на оня свят, в другото постмортално измерение на космическото съществуване.
– Това е егати тъпотията! – изцвили Глидеров!
– Съгласен съм с тебе, Колене – кимна оживено Велзевул, – аз също настоявах пред Него да направи Ада на Земята, но той рече „после“, после – вика – при Апокалипсиса. И сега разбирате, че аз не мога да чакам няколко хилядолетия, за да си върне всеки дълга.
– Какъв дълг бе, джанъм!? – изруга Съсгрисов.
– И какъв дявол си ти?! Спри веднага тая евтина бутафория! – изфуча Мръснишев и лисна абсента към очите на Сатаната. Флуидът меко излетя от чашата, застина във въздуха в безтегловна вибрираща разплута маса, сетне полека прие формата на България, а в средата й блесна едно ослепително червено сърце, което запулсира с бясна скорост. Изведнъж избухна и от него се изстреляха черни стоманени въжета, които начаса се увиха около четиримата държавници, стегнаха ги като оловни отливки и ги свързаха един към друг в правилна окръжност, която се издигна успоредно на пода до полилея и започна бавно да се върти.

AD

Готварницата на Геенна – отдел „Пърлене“

– Може би искате да ви поникнат шипки от корема и да ви потече рядка говежда тор от устатата? – рече уклончиво, като че ли на себе си Сатаната. И в този миг четири черни струи бликнаха от въртящия се пръстен с овързаните като леберкези тела на управниците и тежки трънливи клони, отрупани от сочни зрели шипки се спуснаха от телата им чак до пода.
– А може би стига вече с доказателствата? – отново като на себе си промърмори Велзевул, почеса брадата си и в миг всичко тръгна на заден ход като на кинолента чак докато абсентът с формата на България затрептя, сгърчи се и се вля със свистене в чашата на Мръснишев, без да изгуби ни капка.
Мина доста време преди Лойко Съсгрисов да помоли учтиво:
– Господин Велзевул, може ли още малко абсент, че имам вкус на лайна в устата си, áко и да знам, че това е само ретроградна сугестия.
– Ама разбира се, господин Съсгрисов, ето, заповядайте, наливайте си сам коооолкото ви душа иска. Ох, пардон, тук за души обикновено е неловко да се говори, всъщност вие тук такива нямате, но това е трудно да го забележите, защото и на Земята вашата психея не е твърде по-различна. Исках да кажа – наливайте си колкото ви е кеф.
– А… Аз, таковата, за дълга да попитам… – проточи несигурно Лойко.
– А, дългът! Да, вярно, за това се опитвахме да говорим – поде Сатаната, а Колен, Ахлед и Вейхайвей гледаха вторачени като допотопни истукани. – Дългът винаги трябва да се плаща, но сега още не му е времето. Всъщност вие се намирате само на една обзорна, предварителна екскурзия в пъкъла.
– Аааа… Как така предварителна? – осмели се да попита Мръснишев.
– Ами днес сте тук само за да ви запозная с условията по заема, лихвата, периода на разсроченото плащане и конвертируемата валута тук. Все пак всяко царство си има парична единица и Адът не прави изключение. Аз съм ви давал с пълни шепи на Земята, а като умрете и дойдете при мен, ще трябва да ми върнете всичко – до стотинка. Такъв е просто договорът. Кажете – нима не сте щастливи на Земята? Нима не крадете и не безчинствате безнаказано и не трупате безмерни богатства, изцедени от народните мощи?
– А, добре сме си, благодарим! – прокашля се Глидеров.
– Добре сме си, не се оплакваме! – додаде Курган, като си мислеше какво ли би могло да стане, ако не се съгласи с домакина.
– Е да, де! Ама то безплатен обяд няма, ще трябва да ми се издължите след смъртта си – поясни Велзевул, но веднага допълни. – После, като умрете, днес е само, както казах, обзорна, познавателна екскурзия в преизподнята.
– Сиреч – колко имаме да ти даваме? – премина направо на въпроса Съсгрисов.
– Това ще го изчислим, като прибавим дължимото и от днешния ден до деня на смъртта ви, рано е да се тегли чертата отсега.
– Добре, де, а как ще ти се изплатим, с каква валута работите тука?
– С писъци?
– Моля?!
– С писъци, Съсгрисов, с писъци! Вие на Земята имате парични средства от материален произход – злато, мед, бронз, платина, хартия… Нашата валутна единица е писъкът, ние я „осребряваме“, така да се каже, в различни форми на наши, непознаваеми за вас демонологични блага на наслада от чуждото страдание.
– Е, хубаво, някак си се успокои Съсгрисов. Ще ти изпищя, когато кажеш, няколко милиона и готово!
– О, не говорим за фалшификация, господин Съсгрисов, а за истински ценни копюри от писъци. Тоест – искрено провокирани писъци, които са следствие от раздираща, непоносима, неописуема болка.
– Олеле, мамичко! – изпищя Мръснишев.
– Моля, моля! Много щедро от ваша страна, другарю Вейхайвей, ама не ми давайте бакшиши отсега като на някой келнер. Като му дойде времето – тогава. На равни вноски, докато не се покрие главницата.
И дяволът махна с копито, и в миг мракът отстъпи на лумналите от стотици факли светлини, които озариха огромна сводеста пещера с чудовищни, надвиснали от стените сталактити.
– Ето там, в онази ниша зад решетката, другарю Мръснишев, е вашата килия с вашия казан. Той ще се подгрява с червени рози.
– Но защоооооооо?!
– Защото сте социалисти, другарю Вейхайвей, нима не разбирате. Ето, нашият дизайнер е драпирал килията ви изцяло с дамаска в цвят пепел от рози. Кажете сега не е ли оригинално!
– А моят казан? – полюбопитства Лойко Съсгрисов.
– О, разбира се – той е в онази срещуположната ниша. Там, където пише Геенни Ерупции за Разваряване на Бодигарди. Много остроумно от страна на нашия дизайнер, не мислите ли? – забъбра весело той. – А казанът ви ще се подгрява с банкноти – евро, долари, йени, стерлинги, левове, юани…
– Но защоооооооо!!!
– Защото душевната болка, съчетана с физическата, е най-ценната валута тук в Ада, а пък вие и без това имате да връщате огромни заеми, а като гледам до смъртта си и още ще натрупате!
– Слушай какво, Вулвозеле, на мене как ми се пада да се реванширам – попита неохотно Колен Глидеров.
– Много лесно, Колене – ето там, на страната между Вейхайвей и Лойко е твоята килия с твоя казан. Виждаш ли решетката, над която пише „А така!“. Е не е ли гений нашият интериорен дизайнер, кажи ми сега! Твоят казан ще се подгрява от обикновени дърва.
– Е, щом така казваш…
– Но в твоя случай не е важно с какво, а от кого ще се подгрява казанът – лукаво присви очи Сатаната.
– Е?… – преглътна пихтиеста абсентена субстанция Глидеров.
– От пътуващи цигани, бедуини и разблудни хиперпотентни содомити – всичките с хомосексуална ориентация. При това дървата ще бъдат мокри и всеки път ще трябва да духаш над огъня чак докато чеповете лумнат.
– Шефе… Ако духам огъня, няма да издавам писъци, губиш суха пара. Не е ли по-добре да си се разварявам и аз в казана? – проточи с някаква непонятна отдаденост Колен.
– Я гледай, верно бе! Ама ти не си бил толкова прост, колкото всички те мислят! Благодаря за финансовия съвет. Ще измисля нещо, дребна корекцийка, така че малко да духаш, но много да пищиш, докато водата се загрее, а после вече, като почнеш да се вариш – лесно! Огнярите са ми кадърни момчета – ще дадат всичко от себе си. Разбираш ли, не мога сега коренно да изменя проекта, тъкмо вчера Му го занесох да го разпише.
Глидеров посърна като чумав пред последно причастие и се сви обнищéн до коша с вилите. Курган тихичко се покашля.
– А за мен, Шейтан, за мене какво си измислил?
– Твоята килия ще е срещу Коленовата, Ахледе, живна отново дяволът, ей в оная ниша, над която пише Досието Прави Силата. Казанът ти ще се подгрява от руините на сараите ти. Всеки ден един булдозер ще ги разрушава и до следващия те пак ще са построени, за да бъдат отново сринати. Нали помниш за черния дроб на Прометей? Оттам заимствах идеята – и мене ме бива понякога да измисля нещо оригинално, áко и да мяза на копиране на патенти от колегата Хадес.
Ахлед Курган въздъхна и изведнъж попита:
– Кажи ми, Велзевуле, и твоят Бог ли е милостив?
– Той е един и вездесъщ, Курганчо, и право да ти кажа е голям лигльо, чак ме е яд на него.
– Защо така? – вероломно продължаваше Ахлед да дяволее с дявола.
– Защото се размеква постоянно – непредпазливо продължаваше Велзевул. – И мине – не мине – вземе ми грешниците и ги пусне у Рая. А аз тука проекти правя, средства усвоявам, идеи пилея на вятъра и накрая създавам инфраструктура, която не функционира, а тлее като гробница! Как да не ме хващат бесовете? Ето за Самун Папурчукотски съм запазил специален стоманен ръжен в отделението за печене, макар че тоя, жълтия, вари го, печи го – тиква! И той сега да вземе да се откаже от политиката… Има да ми плаща тука някакви си осемстотин години и после току-виж оня, мекушавият, пак го избавил. Ами отделението за пържене – знаеш ли какви тигани съм заделил за Бюреков и Яне Гламев – кра-со-та! И всяка вечер гнидава вещица ще го коли с тъп нож и ще му пее Яне ле, Яне ле, бело гърло! И първокласен зехтин от червени маслини, и ленено масло, и термоустойчиви капаци за задушаване съм им приготвил! В отделението за изкормяне съм нагласил специални куки за цял рояк от вашите, за които кухнята ни не може да осигури специален кулинарен режим. И всичко това да иде бадява?…

inferno

Адът – панорамна туристическа обиколка за кандидат-грешници


– И мене много ме е яд, като направя некоя магистрала, а то се окаже гробница – вметна Съсгрисов, – ама какво да се прави, нали това е твоята част от сделката – да се дои народът.
– Именно, затова днес ви доведох да видите какво и как ще трябва да изплащате в съкратените срокове на вечността по този пожизнен заем.
– Добре де, господин Велзевул, – присламчи се към разговора и Мръснишев – ами то тоя Бог толкова ли е глупав, та се умилява така?
– Толкова! Направо не можеш да повярваш колко е тъп. Вие сте къде-къде по-умни от него, вие си знаете интереса, браните си инвестициите.
– Ама чак толкова тъп, колкото го описват в Светото писание ли? – продължаваше уж наивно Мръснишев.
– Толкова, че и отгоре! – добродушно и разпалено отговаряше Сатаната.
– Ама наистина ли чак толкова, че – както пише там – когато разбойниците, разпънати на двата кръста около Сина Му, се покаяли миг преди смъртта си, Той ги приел още същия ден при себе си, триединния, в Рая?
– Точно толкова глупав е, Вейхайвейчо! – горещеше се Велзевул и пускаше катранени лиги по пода. – Даже още по-зле, даже с последния си дъх да изрече грешникът Покайвам се! и нашият – хоп! – и го прибира. Аман от такава кадрова политика, аман от такова управление на човешките ресурси…
После изведнъж Сатаната широко се усмихна:
– Ама аз например за вас хич не се притеснявам, че може да се случи подобно нещо – вие сте толкова отчаяно алчни и толкова безмерно зли и ненаситни, че с вашите уста до сетния си дъх ще искате да лапате и да лапате, и да лапате… Даже на ума ви няма да дойде, че умирате, защото ще си мислите, че този рахат ще ви е вечен и изведнъж – опааааа! – ще се озовете при мен, точно тук, където ви показах – всекиму според делата, както е отредено.
– Баш така, господин Зулувее – възторжено избълва Колен, – баш така! Кой ще ти мисли за края на света и за смъртта? Ще лапаме до последно, докато можем да мигаме с клепки и да плезиме езици, и даже през ум няма да ни мине да се окайваме и мокайваме – ние сме сериозни хора, а не някакви льохмани като твоя там господ.
– Сигурен съм в това – усмихна се благо и с разбиране Сатаната. – Е, трябва да тръгвам лека-полека, извинете ме, но ме чакат сериозни дела – една много приятна компания нацистки военнопрестъпници има да ми дава днешната си дан в отделението за сухо пресоване, така че…
– Чакай малко, господин Велзевул! – обади се Лойко, който досега хитро подмигваше над рамото на дявола на останалите трима.
– Да? – извърна се рогатият стопанин.
– Ами как всъщност се озовахме тук и как ще си тръгнем?
– Ах, да! За малко да забравя. Вижте… Вас ви доведе тук едно заклинание на леля Станоя, чистачката на парламента, нали я знаете?
– Знаеме я, знаеме я, как да не я знаеме! – екна хорово четиригласно потвърждение.
– А така! Та тя, жената, е много набожна, ама безкрайно разсеяна и доста цапната в устата, ама от разсеяност не се усеща какви ги дърдори. И влезе днес тя сутринта в пет часа и десет минути да чисти тоалетните, па като ги видя омазани до цокъла, започна да пустосва: И тука сичко осрали, пущини недни! Кенефа осраха, държавата осраха, дявол да ги вземе и Лойко, и Мръснишев, и Колен, и Курган! И после, както изрече това проклятие, се почеса рязко по корема. Леля Станоя има невродермит и като почне да се дърля, не се замисля. Както държеше ключа от тоалетната, се зачеса поривисто и без да иска изписа три шестици по корема си. Дотук нищо нямаше да стане, но веднага след това, разкаяна от това, че ме е споменала, тя се прекръсти. Три шестици и кръст след това с ръка, която държи ключ, е ритуално действие, което отключва тунел между формите на битието Тук и Отвъд – това го знаят и пражките алхимици, и йерусалимските тамплиери, и висшите масони, и безкнижните глухонеми папски слуги във Ватикана, и дивите пустинници в Трансилвания… Отвори се, значи, Бродът и понеже тя изрече проклятие да ви взема, трябваше да се подчиня. Така че – ето ви тук – и то не само духом, вие сте тук и с тялото си. Ако някой влезе сега в спалните ви, няма да ви намери, ако ще и да вдигне милионна жандармерия да ви търси. Но бъдете спокойни – едва ли друг път ще попаднете тук пак преди смъртта си. Такова сплитане на случайностите надали ще се повтори.
– Добре де, господин Велзевул – меко и топло се обърна към него Съсгрисов, – сега ние как ще се върнем обратно?
– А, лесна работа! В момента, в който леля Станоя пусне ключа, Бродът се разрушава. Ключът в контакта си с тялото на чистачката държи Брода отворен. Пусне ли си го в джоба, готово.
– А ако го пусне в тоалетната или го забрави на ключалката? – плахо се намеси Мръснишев?
– Пак същото, Вейхайвейчо, пак същото. Дори да го подхвърли във въздуха, пак същото – откъсне ли се ключът от допира с нея за повече от една секунда, край – будите се у дома в постелите си. На вас ви се струва, че сте тук от два-три часа, но всъщност не са минали и десет секунди, откакто леля Станоя се прекръсти с ключа в ръка – тук времето тече много по-бавно, отколкото на Земята, тук все пак цари Вечността. Тъй че след малко, като си пусне ключа в джоба на престилката, ще се събудите отново в спалните си в пет часа и единадесет минути. Шансът да останете тук е почти нулев, той би бил възможен само ако ключът някак си завинаги се срасне с тялото на леля Станоя… или разтвори в него. Да речем – ако си го зашие под кожата като имплант. Но защо ще прави това?
И Велзевул ласкаво се усмихна, махна на четиримата унили държавни мъже с опашката си, на върха на която се свиваше и разпускаше напрегнат възел от жълти скорпиони, и като се превърна на синкав дим, изтече през дупката на пода, оставена от сернистата му слюнка, през която още струяха жестоки отблясъци немилосърдна светлина и биеха в полилея върху раззинатите змийски черепи.
– Мамка й на тази чистачка! – въздъхна Лойко Съсгрисов като кашалот и лицето му придоби идентично изражение.
– Само да ми падне дъртата вещица, ще я ритам с кубинки в слепоочията и по корема, докато блъвне кръв и изпод ноктите й – изсвистя Глидеров.
– Моментално уволнение и отнемане на пенсията и на нея, и на мъжа й за неспазване на трудовите и социалните стандарти – изхриптя Мръснишев, аз съм за тихото изтляване.
– Всичко това добре, колеги, и този път единодушно ви подкрепям – обади се насетне и Курган. – Но след това аз решително излизам от политиката.
– Защо бе, Ахледе, ти луд ли си!? – скастри го Съсгрисов. – Как ще си прехвърляме топката с Вейхайвейко, ако тебе те няма.
– Ефендилер, не ми се сърдете, но мене вече власт и пари след това, което видях и преживях, ми стигат напълно. Имам много милиони, ще стигнат и за внуците, и за правнуците ми. Оттук до края на живота си само ще се покайвам и ще се моля в джамията. Де да знам дали утре вечер няма да се гътна от инфаркт и после – айде тука на вечни мъки. Не, благодаря! Стига толкова.
– Да бе, Кургане, прав си! – въздъхна и Мръснишев. – Доихме, цедихме, изстисквахме, край вече. От утре – покаяние. Човек не знае колко му остава.
– Евала, братоци! И аз така мисля – присъедини се и Съсгрисов. – Колкото кожи можахме, съдрахме. Ха сега друг да бере греховете, друг да се вари в казаните. А ние – хоп едно покаянийце и после хем с милионите приживе, хем накрая – у Рая!
– Ааааа, дърти свраки крадливи, не сте вие толкова глупави, както каза Кукузел. Ами да. Още утре вдигам една църквица за едно милионче и почвам да ходя в нея всеки ден… Е, когато не съм на Полинезия, разбира се.
– Колене, ще ме пускаш ли в твоята църква? – гальовно се озъби Мръснишев.
– Разбира се, Вейхо, за тебе винаги!
– Айде стига, ефендилер, театър пред света. Ние сме приятели за цял живот и няма вече да се цепим никога – ни в Полинезия, ни в молитвите, ни в харчлъците на неизчерпаемото ни състояние, ни в Рая, който ще ни чака, когато там долу всичко свърши.
– Хахахаха – приятели, стига театро! Стига маскаради! – гърлено се провикна Лойко Съсгрисов. – Ние сме едно цяло и в хайдутлука, и в рахатлъка. Един за всички и всички за един.
– Стига пози, пичове келяви, елате при Колен, да ви прегърна всичките.
И четиримата окаяни, озлочестени и преродени за добрия живот партийци вкупом се прегърнаха със сълзи на очи и застинаха като композиция от древна скулптурна алегория на святата дружба и непобедимата човешката всеотдайност…Само на  пода на пъкъла се отрониха четири скъсани в напора на прегръдките етикета с надписите на арестантите на Ада № 86741, № 86742, № 86743 и № 86744.

fairyween.0

Червеното сърце на Живота

****

   Леля Станоя понечи да прехвърли метлата в дясната си ръка, но се запря и първом присегна да пусне ключа в джоба на престилката си, за да си освободи дланта, но точно тогава в мъжката тоалетна връхлетя колежката й кака Въца.
– Лельо Стане, лекарството ти! – изрева кака Въца, а гласът ти отекна и се заблъска отчаяно напред-назад в глазурата на испанския аквамаринен фаянс.
– Оле, Въце, жива и здрава да си! – заблагославя я леля Станоя. – Ама пуста старост-нерадост, главата ми е изкуфяла, добре че ме сети!
– Сефте, лельо Стане, сефте, ама нали сме се разбрали. Айде – пий, пий, не се мотай, сърце е това, не бива да се чака.
Леля Станоя извади машинално ръката с ключа от джоба си и присегна с нея към горното джобче на престилката, където се намираше блистерът с таблетките нитроглицерин. Освободи лявата си ръка, като подпря метлата на мивката и все още държейки ключа в свития юмрук на дясната, отрони едно хапче в лявата си длан. После прехвърли хапчето в шепата при ключа, бръкна с лявата си ръка в джоба на престилката си и извади една посмачкана пластмасова чашка. Отиде до мивката, пусна с дясната ръка крана, като внимаваше да не изпусне нито ключа, нито таблетката, наля си вода в пласмасовата чаша, която държеше с другата ръка, затвори крана, отвори паст, махна отривисто с дясната си ръка към дъното й, където потрепваше стреснат от светлината мъжецът й, запрати таблетката в него и надигна чашата, като я пресуши на един дъх.
– Оле, лельо Стано, каква я свърши?! – завайка се Въца.
– Що?! Що бре, чедо, какво се тюхкаш? – опули се сепната леля Станоя.
– Ами ти глътна и ключа от тоалетната с хапчето!
– Верно?! Бре, глава изкуфяла проста! Чавка мозъка ми е изпила! – занарежда старата чистачка. – Как сега ще отварям тоалетната да си върша работата!…
– Абе ти чуеш ли се, лельо Стане, аз ключ ще ти дам, два лева струва нов да си извадиш, ама с това желязо в корема ти веднага трябва да идеш на лекар!
– Ох, жива да си ми, Въце! Два лева – два лева! Вълци ги яли тия два лева! На ти да ми извадиш, дъще, един и да пиеш едно кафе от мен – подаде тя на Въца смачкана петолевка.
– Лельо Стане, чуваш ли се! Веднага да бягаш в болницата да те прегледат!
– А бре, дъще, не коси се бре. То да ми е за сефте, да се плаши човек! Ами аз още като млада невеста си бях така завеяна. Дедо ти Стойне кове на стълбата летвите на тарабите, а аз му подавам пирони и люпя семки. Що гвоздеи съм изгълтала, дъще, ти толкова косми немаш по главата си! Пийвам си малко млекце, правя си едно пюре от самоковски компири и тия джелеза сами се разтварят в мене бетер апчето на докторята. Ти не ме мисли мене, мога да ти изгълтам и ключовете на софийския дрънголник, ако ми дадеш млеко и картофи. Хай сега, земи тези пет лева и оди пий едно лимоне от мене, па аз ще измия женската вместо теб, само не забравяй утре да ми донесеш ключ.
– Ох, добре, лельо Стано, щом е така. Оле как ме уплаши, ама сега ми поолекна. Ще бегам в бюфета да пийна едно кафе, преди да са дошли ония кръвопийци, и веднага се връщам. Ти недей ми моята, аз ще си свърша сама работата.
– Бягай, дъще, бягай! – засмя се леля Станоя, па като гърбът на младата й колежка се скри зад ъгъла на мраморното стълбище, бръкна в джоба си, извади ключа от женската депутатска тоалетна, пъхна го в ключалката, отключи и запустосва:
– Срали, та срали, ненасраха се! Цела България осраха, та й тука! Дявол ги взел всичките тия фльорци – и Рая Ментолова, и Кецка Рачева, и Федя Искросова…
Внезапно лицето й се сгърчи от спонтанен спазъм и тя бясно се зачеса по корема с назъбената челюст на ключа, който ехидно и зловещо просветкваше с тънки кървави лъчи от изваденото си око в гъстия мрак на юмрука й…

ББ

 
има 1 коментар

Posted by на 06.10.2014 in Главна

 

ТАСС Е УПЪЛНОМОЩЕНА ДА ЗАЯВИ

Сатанинският самолет

   Лъсна цялата кошмарна истина за боинга на малайзийските аеролинии, свален над Донецк.

   По данни от неопровержими източници самолетът е бил сглобен от съставни части на кармично обречени машини и съоръжения, събирани из целия свят, които носели в себе си психотронна разрушителна енергия във всеки демоничен болт, достатъчна да унищожи малка държава с размерите на Лесото. Ламарината на корпуса му е била от извадени части от „Титаник“. Крилата му са били отлети от разтопен скрап от арматурата на небостъргачите на Световния търговски център. Кабината е била сглобена от космически метали, извлечен от ядрото на Тунгуския метеорит, а елероните – от изблъвнати на повърхността разтрошени части на кораби в района на Бермудския триъгълник. Опашката му е била специално доставена от японски развъдник на водорасли, ситуиран в оградена част от брега на океана, в който при култивационните работи се  намирали често-често останки от авиационна техника, използвана за нападението при Пърл Харбър. Прозорците са били монтирани от частите и стъклата на избитите илюминатори на „Наутилус“, и в тях понявга надзъртал отвън над облаците бледият неспокоен дух на капитан Немо. В колесниците му са били вградени брадвата, с която някога бил обезглавен Чарлз І., и ножът на гилотината, отнела живота на Луи ХVI. Заварките на отделните части на корпуса повтарят траекторията на графичната кинетика в изписването на сложни руни, познати от практиките на средновековните алхимици и свързвани с черната магия. Така че версията за използването на предишния самолет на малайзийските аеролинии, който бил тайно изваден от дълбините и подготвен за нов призрачен полет над Украйна, е просто нелепа измислица, чието съдържание е безобидно като люлчина песен в пристанищна кръчма.

   Все пак в опасенията, изказани от достатъчно добре информирани източници, че на борда на тази мистериозно възродена амфибия са се возили безсмъртни зомбита, има известна доза истина, но цялостната картина на фактите съвсем не е осветена докрай от разследващите органи и световната журналистика. Всъщност в самолета са се возели безсмъртни вампири, натоварени от Трансилвания, където боингът кацнал, преди да завие обратно към Украйна, за да вземе безценния си товар лично от замъка на граф Дракула. Екземплярите били отхранени и селектирани под личната опека и грижа на световните демонолози Ван Хелсинг и Блейд – несъмнената холандско-американска диверсионна връзка в този чудовищен заговор. Това обяснява и банките кръв, разпръснати из целия участък на катастрофата, те са се полагали просто като бордови храноден на пасажерите, загинали скоропостижно след разкъсването на обшивката на боинга от прекия им контакт със слънчевата светлина. У някои от телата белезите във фазите на разложение сочат дата на смъртта преди катастрофата, но това съвсем не е неправдоподобно, имайки предвид, че вампирите са живи мъртъвци, изгубили човешката си плът и душа и връзката си с този свят преди доста време вследствие на ухапване от себеподобен. Случайните лекари, специалисти по СПИН всъщност са били ядрени физици, разработващи нови проучвания върху спина на атома, което недвусмислено говори за враждебните ядрени намерения на зловещия пътнически състав от фанатични камикадзета на този полет.

   Екипажът на летателното средство също не е бил случаен, той се е състоял от специално обучени  в Малайзия вуду магьосници, овладели вещия си занаят в дебрите на джунглата в дóсега си с автохтонни, неизследвани още племенни формации от индианци, живеещи в поречието на Кинабатанган. В пилотските порцеланови манерки, оцелели след пожара, е намерено сериозно количество мъртва вода, достатъчно да гътне цялата многовековна рода на Кашчей Безсмъртни. Съдейки по тленните останки, капитанът на полета е бил върколак първи ранг, облечен в униформа на одрана жива анаконда и наметнат с изкормена фараонска мумия, а стюардесите – зловещи прилеповидни русалки, клонирани от кръстоска между дракон, обикновена средиземноморска сирена и хидра.

   Всичко това зло с целия си сатанински блясък било миловидно зацапано с авиационни бои и лакове и пуснато да хвърка свободно в простора на обединена Европа, като застрашавало с диаболичната си мощ целия стар континент. Все още могат обективно да бъдат проучени непоправимите щети, оставени от горивната следа на това дяволско творение, защото, вместо с керосин, то се е захранвало със сълзи на обезчестени девици, а ние знаем от неопровержим таен информационен агент, че те са били събрани само за една нощ от войните на седемхилядната Теракотена армия… В районите, над които тази сатанинска смес е извряла с отровните си пари, до 25 години след инцидента могат да бъдат наблюдавани спонтанни вакуумно-имплозивни дефлорации и у по-възрастни и асоциални женски индивиди като например монахини на кармелитския орден.

   И така – вече е вън от всякакво съмнение, че вещерското творение е било създадено с  атентаторска цел и по пътя си към своята мишена, най-вероятно ядрен обект, е застрашавало мира, сигурността и стабилитета на всяка европейска държава. И не на последно място – на страничната част на корпуса му е било изписано поличбеното число 666, въпреки че боингът, както знаем, е бил 777. За съжаление след взрива установяването на достоверността на тази демонска символика ще отнеме известно време на криминологичната експертиза и специализираните й лаборатории по възстановка на артефакти.

   Но за зла участ на тази летяща крепост на смъртта пътят й случайно минал над Украйна с леко отклонение от предначертания си курс.

Казашка вечеринка

   Тъкмо по това време група жизнерадостни донски казаци, запорожци и други етнически пъстри формации с руско самосъзнание пишели писмо до украинския президент и същевременно поливали раждането на Федя – сина на адютанта на атамана на тяхната човеколюбива дружина. Ляло се шампанско, пели се песни, брадати казаци подрипвали мазурка под съпровода на звънки балалайки, умилени солдати виели венци и вплитали в тях съкровени помисли за далечните си любими. Прелитали славеи, кротки кошути пощипвали зелена тревица и гледали с влажни очи към това задушевно юнашко веселие. Тъкмо тогава есаул Василий Катченко отпушил непохватно със зъби, с които стискал стеблото на ведро засмяна полска маргаритка, бутилка с шампанско. А понеже преди това играл с нея казачок, от разпенилото се вино тапата излетяла с пукот и с яростна скорост ударила по окото задрямалия на ракетната установка артелчик Гриза Мордолидзе, който залитнал, опрял се с разперена длан върху пусковия механизъм на БУК-а и сподавено заридал:

   – Вась, ну что ты, куда смотришь?! Больно очень, не надо так кидать пробки, не глядя на людей! Это весьма негуманно!

   В този миг се разнесъл страхотен пукот, ракетата излетяла от установката, така че автентичността на изказването на Гриза не е съвсем потвърдена, някои източници твърдят, че той плачел и зовял безутешно майка си: „Мать! Мать!“. Казаците спотнанно и радушно се засмели на неловката ситуация, само атаманът тежко въздъхнал, защото трябвало да дава отчет за липсващата ракета и тежки бръчки легнали на угриженото му беловласо чело, обгоряло от планинското слънце и набраздено с белезите на ежедневната грижа за неговите мили и всеотдайни „ребята“.

   Когато над главите им се разнесъл поднебесният грохот, уплашените защитници на далечното отечество вдигнали очи нагоре с религиозен страх. И имало защо. От небето завалели потоци кръв и черни криле, тлеещи скелети и черепи с горяща паст, страховити писъци на загиващи злокобни твари изпълнили простора и най-накрая тежкото тяло на адското творение се тръшнало с трясък на земята на 2-3 километра от китната солдатска забава.

   Още не е официално потвърдено, но ако самолетът не се е носел с убийствена мисия към Кремъл, то целта му неминуемо е щяла да бъде някоя от руските атомни електроцентрали, стена на язовир, ядрен ледоразбивач или ядрена подводница; свлачище от планински масив на склон, отвеждащ към водни пространства, способно да предизвика цунами, или геотектоничен, сеизмично чувствителен център. Във всички случаи е ясно едно. Зловещата диверсия на неизвестни засега тъмни сили е целяла да предизвика технически, политически или природен катаклизъм на територията на Русия, чиито разгръщащи се ескалативни последици неминуемо са щели да засегнат и западния свят. Единствено щастливата случайност  спаси преди дни Русия и Запада от световна сатанинска прокоба и ние изразяваме дълбоката увереност, че експертните екипи на разследващите инцидента страни в най-скоро време ще се убедят в тази безспорна истина, и то дори без да чакат или да се колебаят, тъй като телата на чудовищния пътнически състав и екипажа на боинга мистериозно изчезват и се разтапят в небитието, а какво по-ясно доказателство от това за макабричния произход на тези черни създания, изчадия адови, и за кошмарната провокация срещу нашата държавност с тази престорена и зле изкалъпена, уж покъртителна човешка трагедия.

   С увереност, че предоставените разяснения по случая ще улеснят развитието на дипломатическите ни отношения и занапред,

   Ваша ТАСС.

   ББ

 
2 Коментари

Posted by на 20.07.2014 in Главна

 

СМЪРТТА НА КОТАРАКА ЛЕОПОЛД

?

Котка и роза върху паважа

   Сгазиха Леополд направо пред очите ми. Всъщност тогава още не знаех, че се казва Леополд и беше встрани от погледа ми. Сгазиха го по-точно направо пред ушите ми – някаква мръсносиня кола профуча край мен по тясната махленска уличка и чух двукратното „ту-туф“. Да, тъкмо онова „ту-туф“, което се чува, когато набралият скорост влак преминава през снадката на релсите и първо двойката на предните, а после двойката на задните колела на всеки вагон правят леко, незабележимо друсване – „ту-туф“. Но поради шеметната скорост двете са толкова близко едно до друго, че първо чуваш двукратното потракване от предния вагон, после ново „ту-туф-ту-туф“ от своя и накрая третото – от задния. Така всичко се слива в познатото „ту-туф-ту-туф, ту-туф-ту-туф, ту-туф-ту-туф“…

   Точно пред ушите си чух едно мълниеносно „ту-туф“, мърлявата кола отпраши надалеч и едва тогава разсеяното ми периферно зрение забеляза петното на паважа. Първо реших, че е дупка и за малко да го подмина. После ми хрумна, че е паднал тасът на колата, че й се е откачило гърнето или част от бронята. Едва насетне извърнах глава и намалих ленивия си ход, който в юлската жега пъплеше с праволинейна зареяност. На паважа имаше нещо като плюшено мече или топка парцали. Реших, че са стари дрехи и понечих да отмина, но купчината дрипи ми помаха конвулсивно с лапа и кръвта ми изтече в плочника през сандалите ми. Огледах се, за да не предизвикам някое ново и по-шумно „ту-туф“, и изтърчах до средата на улицата. Леополд лежеше, като че ли се припичаше на слънце в средата на платното. Дращеше с лапа жежкия въздух и гранита под себе си и устата му беше зинала в безгласен раздиращ писък. Кръв нямаше. Черва не се влачеха. Очите не бяха изхвръкнали от орбитите си. Хванах го за кожата на врата, защото се боях да не е само зле ударен и да не ме издраска в паниката и болката си, и го понесох като тежко космато водорасло към тротоара, към тревните площи, чак до сянката на един храст, като се молех да не съм му разместил нещо.

– Не ме влачи така, моля те, боли ме! – изхриптя той.

– Ти ли каза това? – стреснато изстрелях, без да се замислям, че това може да е обикновена хипертермична халюцинация.

– Ами кой друг? – изпъшка отново, докато леко го оставих на десния му хълбок с лице към храста. Погалих го по челото, а той не помръдна, само долната му челюст трепереше и двата горни дълги зъба бяха оголени от спазматично свитата му мускулатура на лицето.

– Как се научи да говориш, за бога!

– Умирам, – изхъхри Леополд – преди смъртта всички души на света се разбират, ако могат да се чуят.

– А аз защо мога? – попитах егоистично, видимо повече заинтересуван от феномена, отколкото от кончината му. Леополд не се засегна на тази нетактичност.

– Ти ме опитоми, като се спря и ме взе. Ако някога пак се родя, аз ще разпознавам шума от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ще ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. Ти ме позна и ми се обрече, само ти можеш да чуеш гласа ми.

Шумът на твоите стъпки

–  Но аз никога не съм те познавал и не съм ти сторил нищо добро?

– Достатъчно е, че прояви милост и грижа, какво повече може да сториш сега… Аз винаги съм бил уличен котарак, нямам име, нито стопанин. Никой не ме е галил. Бягам от хората, откакто се помня.

– Ама ти котарак ли си? – отново проявих завидната си деликатност.

– Разбира се, че съм котарак, – отвърна Леополд – всички котки в махалата го знаят много добре. Бях истински жребец в този кучешки живот. Моля те, предай на моята чернокожа мацка, че не трябваше днес да ми минава път…

     Опитът му за ирония завърши с рязко дъговидно изпъване на цялото тяло назад. И четирите му лапи затрепериха и той остана дълго време извит като лък, впиваше нокти в изгорялата от зноя трева, мускулите му вибрираха с тласъците на неистова вътрешна болка.

– Боли ли те някъде? – попитах опулено и прокарах ръка по гръбнака му. Никъде нямаше снадка на тази гъвкава костна релса, така че се зарадвах, че поне на пипане не е раздробен. Лапите също бяха цели и с правилни контури. Може би само е бил ударен – помислих си – и сега след малко ще стане и ще проходи, залитайки в причудливи криволици като котките, които заклещвахме в коридорите на мазето и ритахме с всичка сила в главата, когато пристъпяха плахо към нас с надеждата да ни умилят. Те първом се премятаха в тройно салто, удряха се насрещната стена, където спасителният прозорец на панелния блок бе предварително затворен с тежък железен капак, и падаха, после отново се втурваха срещу нас с намерението да се промушат между краката ни и ние ги посрещахме с нов шут в муцуната… Те лежаха там с часове, докато ни дожалееше, защото на децата настроението често се мени от най-свирепо до най-любвеобилно, и отидехме да ги видим. Тогава ставаха на крака, сигурно от див ужас, и в несигурни кръгове и осморки се опитваха да вървят отново срещу нас, за да избягат. Знаехме, че още един ритник ще ги довърши, затова великодушно ги пускахме да ни отминат…

– А тук боли ли те? – попитах пак аз и докоснах хълбока му. Напипах мека зона, под която се усещаха мередианите на ребрата, но това предизвика чудовищна агония в телцето му и задната му лапа започна рефлективно да драска в посока на китката ми.

– Спри, моля те, спри! Не ме пипай там!

    Отдръпнах ръка като попарен. Гумите бяха минали напряко през тялото му – „ту-туф“. Сетих се, че наблизо има ветеринарна клиника, в която съм ходил някога.

– Ще отида за такси на главната улица – приведох се отново над него. – После ще те откарам в една болница за кучета и котки. Там ще те прегледат и може да ти помогнат.

– Може, благодаря ти! – неочаквано се съгласи той. – Но ако наистина искаш да ми помогнат, плати да ме убият бързо, чувал съм, че там го правят лесно и без болка.

– Няма да умреш, няма да те дам – запротестирах. – Тъкмо се научихме да си говорим, ще те спася, имаме много напреднала медицина…

– Не можеш, а и не трябва. Моята работа свърши тук и днес. Всъщност аз те спасих. Никога ли не си бил или мъчил котка?

– Бил съм… –  изломотих сподавено.

– Разкажи ми… Като при камината у Настася Филиповна – помоли Леополд. – Нали помниш, в салона пред камината събраните благородници играят на една игра, в която всеки трябва публично да разкаже за най-голямата мерзост, която е сторил през живота си.

– Чел си Достоевски!? – вече помислих, че съм преминал в друго измерение.

– Като ловях мишки по хорските мазета, нерядко намирах кашони със стари книги. Зимата е дълга, трябва да се крием на топло, а очите ми виждат и в тъмното, не забравяй.

   Погледнах очите на Леополд. Жълтите ириси играеха, но стъкловидното очно тяло беше неподвижно и сивото дъно на дълбините му излъчваше хлад. Езикът му беше леко изплезен над потрепващата в нестройни тремори долна челюст. Жълтите ириси се въртяха на периферията си като изпуснат дукат върху сива надгробна плоча. Елипсовидната Сауронова зеница беше празна и бездънна.

– Като дете имах котарак на село, казваше се Феликс.

– Какво тъпо име! – измърка с презрение Леополд.

– Тогава не знаех, че е тъпо, бях само на осем. Кой да знае по онова време, че „феликс“ е „котка“ на латински. Сега има и анимационно филмче, и марка храни… Но като станах гимназист, намерих едно коте край блока и го взех у дома. Кръстих го също Феликс – на вече покойния селски котарак. И тогава не знаех, че името е тривиално… Пребивах Феликс Втори просто за удоволствие, а после го гушвах, докато той цял трепереше и не смееше да мръдне… Никога няма да си простя това…

– Такава, значи, била твоята изповед пред камината… – унесено промърмори Леополд. Но ти вече си бил спасен, разбираш ли? Той те е научил на вина и просветление, а значи и на доброта.

– А твоето спасение за мен къде е?

– В това, че ме взе да ме спасиш – усмихна се Леополд с кривата си уста с двата остри, оголени от изтерзано дихание зъба, и дукатите в очите му се завъртяха в асинхронни, накъсани, затихващи амплитуди.

– Чакай, стой тук! Върни се!

– Тук съм, още съм тук, рано е още да си ходя – закашля се Леополд. – Нали обеща да се опиташ да ме спасиш на свой ред? – И се засмя с придавящо свистене, излизащо на пресекулки от разтрошените му ребра. Трескаво затършувах из джобовете за телефона си, имах номера на една ветеринарка от онази близка клиника.

– А кой ще спаси шофьора, който те прегази? – попитах, докато търсих номера.

– Знам ли? Може би някой друг като мен… Това е далеч по-достойна смърт, отколкото да измръзнеш край някой стълб, да те разкъса куче, да те отровят с мишеморка или да пукнеш от глад. Скоро за мен всички котки в махалата ще съчинят многогласна оратория…

   Уговорих се бързо с клиниката. Трудно щях да се справя с финансовото измерение на съживяването на Леополд, ако бидеше изобщо възможно – в джоба си имах двайсетина лева, а трябваха снимки, таксита до ветеринарния рентген, операции, системи… Но преглед и евтаназия се съгласиха да направят.

– Отивам за такси, приятелю, ако може да ти се помогне, ще измислим как, а ако не – няма да те оставя да страдаш.

– Чакай малко – простена и челюстта му отново заигра в пулсиращи гърчове, а мустаците му затрептяха като щръкналите около ключовете на китарата краища на струни.

– Тук съм.

– Кажи ми, моля те, как се казвам аз! Дай ми име на вашия език, за да бъда като всички наши събратя, които имат дом, стопанин, паничка с храна и две ръце за галене.

– Ти си Леополд – казах му. – Ти си добър и искаш всички да живеят задружно. Имаше един такъв детски анимационен герой, когато бях малък и чаках в петък „Лека нощ, деца“, за да гледам рисуваните филмчета по руската телевизия…

– Леополд? Харесва ми. Има в него и нещо лъвско, и нещо аристократично. Благодаря ти… А сега побързай, вече не издържам…

Ребята, давайте жить дружно!

  Не хукнах. Беше адска жега и не биваше да се тича. С широка крачка стигнах бързешком до булеварда, спазарих едно такси за тази мисия и се върнахме бързо при храста. Леополд гледаше през тревите, сплетени пред очите му, повърхността на безбрежната Земя чак до хоризонта й, където вятърът поклащаше детските люлки и клоните на дивите джанки. Погалих го по шарката на челото. Не помръдна. Вдигнах леко главата му и обърнах лицето му към себе си. Два пробити дуката лежаха тежко и неподвижно върху полирания мрамор и през тях виждах безкрайни мазета, пълни с въглища, буркани и книги. Премина влакът по наблизо проточилия се жепе прелез, чух далечното „ту-туф-ту-туф“ и си представих как двутонните колесници при всеки трус разполовяват по една улична котка. Пуснах главата му и тя се отрони на земята като гнил плод. Повдигнах крачето и опашката на Леополд. Прав беше – мощните му репродуктивни органи свидетелстваха, че е бил господарят на харема в махалата. От уретера му изтичаше тънка струйка кървава урина. Бъбреците му бяха премазани като между воденични камъни… Отнякъде се чу измяукване. После друго повтори. Зад мен таксиджията даде газ и си замина. Клекнах над Леополд и пак го погалих по хълбока, но той вече не понечи да ме одраска със задното си краче. Мяуканията се умножаваха и преливаха и неусетно се заслушах в тях. Те пееха оратория за червените керемиди и осаждените комини, за горещите ламаринени покриви и чепатите антени, за вонящите контейнери и уханните липи, за мартенските луди нощи и за удавените котета в канализацията, за мокрия хляб и непостижимите балконски суджуци, за тежките кубинки и нежните ръце, за сивите мишки и пърхащите врабчета, за злите кучета и черните хорски души.

   Още разбирах езика им, но връзката се губеше. Тялото под мен спокойно изстиваше, без да играе в стъпките на трескавата си и разкъсваща спазматична хореография. Докато още можех да долавям думите им, запях и аз, вгледан в люлките и белия равнец около тях, които потрепваха над ръждивата пръст и тебеширените рисунки около пясъчника. Запях на котешки език, който е трудно да предам с нашите думи, но горе-долу песента звучеше така.

Ти, пътниче, който минаваш оттук,

кажи на шофьора на мръсносинята кола,

че мамицата му мръсна ще разплача… Мяуууууу…

 

  И – повярвайте – на заваления ми котешки език внезапно запригласяха десетки стенещи гласове и опалените крехки треви преплетоха бледи пръсти над Леополд, и го повлякоха към дупките на мишките,  къртиците и лисиците, където, както ми обеща, ако някога пак се роди в трънливите шепи на този озъбен свят, ще чака трепетно шума от моите стъпки, за да ме познае, дойде при мен и опитоми отново…

ББ

 
3 Коментари

Posted by на 07.07.2014 in Главна

 

Етикети:

 
%d bloggers like this: