RSS

АРЛЕКИНИ ПОД ФЕНЕРА (мемоаристични безсъници)

26 Юни
Арлекин и фенери

Арлекин и фенери

   Ритуалът

  Когато чешката бира беше още едновременно първична материя и процес, реликва и свещенодействие и не всеки втори бохемист имаше „невероятна“ история за пиянски пилигримства из нощна Прага, сенките на куполните силуети сплитаха върху сънния гранит на островърхата чародейка неразгадаеми везма от лъкатушни послания и следвайки извивките на тяхната приспивна калиграфия, влюбените алкохолици пътувахме не към другата кръчма, а към новата си, карнавално възторжена, Едисоново раздробена и пулсиращо съзидателна сюжетика.

   Това, което никога няма да разбере един редови консуматор на бира, сврял се в уютната обстановка на помпозно ресторантче, кутийково уредено със свежи бои, мити стъкла, лъскави лайсни и замислени фикуси, е, че чешката бира и чешката кръчма не са просто екзотика за туриста и деликатес за чревоугодника, а карнавален поход срещу себе си в икаровски опит да прехвръкнеш отвъд стените на делничните бастиони. Пиенето на бира е ритуал, на осквернение и обожествяване, на усещането за гибелна, но магнетично увличаща, вакханална свобода. Кръчмата е сюжетоконструиращият инкубатор на волното приключение, което бърза да осмисли битието ти на акакий-акакиевски безличник, на нулообразна брънка в синджира на дните. Пиянството не е просто редуцирана автоцензура, както биха се изразили пишман психолозите, а шамански танец в призоваването на пречистващото чудо на играта.

   Кръчмата и бирата са чудодейната игра на онова хипнотично преображение, когато съзнанието ти напуска коробочките на медената пита, наречена „подреден и приличен живот“, повежда те по възлописите на готическите контури на рухналата върху паважа разчорлена нощ и те мами да играеш със света околовръст и със самия себе си, като заговорнически ти нашепва, че моментната ти шизофренна дуалност е една великолепна възможност на разума да познае лудостта ти и на лудостта да изпита разума ти. Очарователно е тъкмо това обаче, че те сключват неразривен до последната бира съюз и рационалната ти половина измисля сюжетите на карнавалната игра, а безумната пък саможертвено ги осъществява. Истинската чешка бирена пияндурщина е карнавална процесия, наситена с много игрови разсъдък, не вярвайте някому, ако почне да ви убеждава, че пияндетата на нощна Прага са безсъзнателни същества. Напротив, напротив – те с грубите бърни челични са тъкмо такива творци на другия живот, каквито са и актьорите в театъра. Белята е там, че за тяхното представление теорията на драмата още не е написала нито ред; че билетите са безплатни и места винаги има, но тяхната Мелпомена фъфли на урду или кечуа; че техният пърформънс има еднопосочна и случайна семиотика; че суфльорите им са глухонеми кретени, а осветителите – слепи къртове; че след премиерата ги свалят от сцената с пъшкания и проклетии… А на всичкото отгоре сабале, когато се чувстват като прегазени от свирепи черни носорози, среднощният им ангел Йожен Йонеско отрича да е писал това, а пък карето за театралната рецензия има форма на четвъртита синявица, поместена на гордото им чело.

   Пиенето на бира в чешка кръчма не е просто развлечение за отмора, то е демиургично възсъздаване на абсурда от сливането с всевъзможната свобода в такъв аритмичен и мозаичен мизансцен, че за да разберете сложната спектрография на тази наглед примитивна, но в дълбочина тъй пъстроцветна и жизнерадостна игра, трябва просто да си разкъсате ризата, да си метнете чантата с бумагите и електрониката във Вълтава и безпаметно да се накъркате редом с онзи самотен и непонятен клоун, с чийто червен нос, потопен в бирената пяна, едновременно е залязло и слънцето на хармоничния, самовлюбен и кокетно сладникав свят. Едва тогава ще се осъзнаете, че нозете ви шарят по страниците на ненаписана още поема, която вашето среднощно карнавално и артистично осенено сюжетотворчество ще изпише със стъпките на една неспирна сатанинска тарантела, а новият ден ще покрие симпатичното мастило на повествователната ви хореография с булото на срам и грях, превръщайки най-красивите ви волеизлияния в палимпсест, свлечен по черни стъпала в мрачни юдоли… И така дорде новата свежа струя гамбринус не отмие скритото под наслоенията на социалните догми крехко име на розата, на която вие сте порасналия, но безпаметно инфантилизирания от благовонията на хмела пожизнен малък принц…

Арлекин под фенера

Арлекин под фенера

 

Храмовете

  Никой не знае всички кръчми на Прага, та дори цял живот да е кръстосвал приветливите ѝ сокаци. Ето сега например узнах, че за толкова време, посветено на този неповторим културен феномен, така и не съм посетил кръчмата Na slamníku в Дейвице, още повече че е стара и традиционна. В истинската чешка кръчма няма да се почувствате като в българска бирария. За да е истинска, тя трябва да смърди на пушек и на спарен въздух, тоалетната ѝ – на хлор, светлината ѝ трябва да е полумъждива, наредбата ѝ – като монашеска килия, а разговорите в нея да жужат като килим от утомлени виолини. Изобщо – трябва в нея да се чувствате като в пристанищен локал, от който можете да хванете я късмета за пеша на антерията, я кораб за Филипините и едрите звезди над Фамагуста, я поне достолепна гонорея; а не като в пицария с орхидеи в кашпите край прозореца и плафониери с формата на раковини по стените, в която дори сервитьорките приличат на униформени фригидни лаборантки в бойно подразделение на химически войски.

При черния вол

При черния вол

  Такава е кръчмата U Černého vola, която се намира насред Лоретанския площад, в стара къща, точно срещу гроба на руския солдат Фьодор Беляков, седемнадесетгодишен юноша, улучен от немски снайпер в сърцето на 9 май 1945 година, когато при вестта за капитулацията на Германия изскочил от окопа да ликува. И досега гробът му е запазен, поддържан и винаги има по някое цвете… Въпреки събитията от 1968 година… Кръчмата има преддверие, в което можете да пийнете на крак, ако вътре е претъпкано – много рядък архитектурен компонент сред съвременните пражки пивни заведения, които все повече клонят към ресторантьорския тип. Там кръчмарят мие халбите в две тенекиени корита на бара пред него – в едното има сапунена вода, в другото – чиста, а пред него – две забучени в плота различни четки с щръкнали нагоре косми, обгръщащи попадащата в обятията им халба отвън и отвътре… Топне в сапуненото корито, нахлузи халбата на първата четка, нахлузи я на втората, топне я в „чистото“, па ти наточи велкопоповицки козел. Келнерът ти я носи, като междувременно мъкне още пет-шест и си разсипва по ботушите пяна на едри валма, тропне ти я на масата, като разлее част от нея, драсне една чертичка на листчето ти и отмине нататък. Маси от масивно дърво, прозорци от жълто матово стъкло, разграфено на шестоъгълници; тенекиени висящи лампи от тавана на дълги, петмезено проточили се шнурове хвърлят светли полукръгове по варосаните стени, изографисани с рицарски мотиви; пейки покрай стените и кахлен под. Е иди че се удръж, любомъдри ми читателю, та не изпий седем-осем тъмни козела, иди че не тръгни към Staroměstské náměstí (Староместкия площад), иди че не намери голям плюшен мечок в един вътрешен двор из малките улички на историческото ядро, иди че не влез U Dvou velbloudů („При двете камили“), иди че не поръчай две халби – една за теб и една за мечока Марко, па накрая иди че не му наливай бира в плюшения сурат под възхитените погледи на персонала. Който е попадал на този магически кръстопът, няма начин да не е бил изяден от триглавата ламя на буйнокръвния предметен конструктивизъм, и мога да ви уверя, че сигурно и вашият плюшен мечок чака проскубан, жаден и самотен някъде точната рецепта за своето намиране, само дето вече „При двете камили“ не съществува (или поне не съществува в старата си достолепно битнишка форма )…

Гробът на Фьодор Беляков

Гробът на Фьодор Беляков – на 100-на метра от чешкото Външно министерство

   Не съществува вече и кръчмата U Milosrdných, получила името си от изгдигнатата наблизо болница на монасите от ордена на милосърдните братя. Вътрешността ѝ съдържаше  описаните елементи от Черния вол, но имаше още и плътно накована ламперия от черно полирано дърво по всички стени и тежък месингов полилей в крайното сепаре на коридора, което всъщност беше официален овален салон и залъгваше с бледорезедавите си стени случайно намъкналите се тук жертви, че това е място злачно и заупокойно, във всеки случай – прилично, официално и безопасно. Веднъж там хептен официално се събраха точно в деветнадесет часа докторант пред държавен изпит, докторантка пред предаване на дисертация и работещ младеж на фронта на езиковите школи. И тримата се заклеха в най-светите икони на езическите си души, че имат страшно много работа и ще пият само по една бира, но след тежки преговори със съвестта си, помежду си и с лукавия келнер, в 19:30 часа склониха да изсмъркат и по една втора. Ама вече наистина последна!… Когато в три часа през нощта тримата свръхзаети авери допиваха разпищолени като джелепи на крастав добитък в съседната La Casa Blů, изхвърлени немилосърдно от „Милосърдните“, то в помътеното им съзнание не бяха останали дори спомени лишни за жалбите далечни от социално претрупания им делник… „Милосърдните“ е затворена от три години, ще става спортен бар или дискотека, или някаква друга ненужна никому безсмислица, без значение, че това бе една от четирите съществуващи още пражки кръчми, упоменати от Хашек в прочутия му „Швейк“.

При Милосърдните

При Милосърдните

   Втората, разбира се, е самата U Kalicha („При чашата“ или „При потира“), намираща се точно срещу централното управление на пражкия градски транспорт. Още през 2002 година един „туплак“ или литрова халба, както му казват понашему, от онова, което там точеха, струваше 100 крони. Имаше немски оркестър от туба и хармоника, който свиреше бодри бюргерски маршове, а сервитьорът лукаво ме уверяваше, че в едно обособено сепаре е сядал Хашек да пише „Швейк“. Не препоръчвам да ходите там, нито пък дори  U Fleků, демек „При лекетата“, áко и да е третата от Швейковите кръчми, защото и там бихте се почувствали като златен телец, внесен в храма на добрия дух на бирата, когото сервитьорите на драго сърце посягат да издоят от всичко, което им заприлича на виме… Това са заведения с подчертано екскурзионен характер и повече приличат на лунапарк, отколкото на кръчми. Да, хубав лунапарк, но с музейни табели, етикети и с неспирните тълпи от ошашавени, възторжено оскотели туристи. А пък и какви приключения можете да очаквате от един музей, каква ласка може да ви дари една мраморна Галатея, която вместо съживителни молебени слуша немски маршове и бива снимана разголена по двеста пъти в минута от щастливо озъбени японци?

При чашата

„При чашата“ – кръчмата, в която си пие пивото добрият войник Швейк

   В Четвъртата Швейкова кръчма обаче трябва да идете – U Krále brabantského („При барбантския крал“) e на Мала страна, в една успоредна на „Нерудова“ уличка, около която са разположени серия от кръчми с пищни животински названия: U Kocoura („При котарака“), U Černého orla („При черния орел“), U Hrocha („При хипопотама“). Според някои етимологични обяснения, кралят на Брабант (средновековно херцогство намирало се на територията на днешните Холандия и Белгия), за когото иде реч, се е казвал Ян Първи или Ян Примус – Jan Primus. Вследствие на финтифлюшковото изписване на началната буквата J, в чиято усукана кинематика се появили едно „камшиче“ и една „опашка“ така, че заприличала на G, и вследствие на съседни и несъседни дисимилационни и асимилационни промени, довели до лабиализацията на Н в името Ян и на назализацията на М във „фамилията“ Примус, бирата, която се пиела в неговия вилает по онова време, започнала да се нарича „гамбринус“. Лично аз обожавам именно тази бира и горещо я препоръчвам всекиму за ежедневна употреба. „Деситката“ обаче, не дванайсетката. Вкусна, пивка, безхитростна, по езика ви мехурчетата все едно танцуват балет, обути в обувки с високи токчета; ароматът на хмел напомня тропически бриз и тялото на смугла копиеноска, изопнало се в дебнене на  съблазнително пуфтящ, тлъст, блудкав, белезникав бираджия със сламена шапка и с бермуди на корали и платноходки. Ароматните нюанси на корк и на горчив бадем омаломощават вкусовите ви сензори в корена на езика, преди струята да се спусне към гърлото и да разлее елейното си гърголене в недрата ви. Гамбринус, само гамбринус, ако не искате да злоупотребите твърде много с физиологията си, все пак ваша си е и не сте я намерили на закачалката в Чистилището. Не че крушовице и козел не са бири, от които кръвта се превръща в лазурно прозрачна симфония, не че не могат да ви възнесат с ароматните си пари до небесните селения на магарешкия оцъклен триумф – не! Ама те имат по-голямо съдържание на захар и рано-зарана съществото ви се карамелизира на едри буци виещо главоболие. Питайте патило!

При краля на Брабант

При брабантския крал

   А инак, ако е въпрос не на вкус, а на вкус – само, ама само пилзен! Тъкмо затова идете в средновековната кръчма „При брабантския крал“ и хубаво се насладете на факлите по стените и свещите по масите и даже на облечените в средновековни роби девойки, които любезничат с клиентелата съвсем в естетическата парадигма на средновековния дискурс: Čau, chlapče. Chceš chlastat, jo? A co budeš žrát? („Здрасти, юнако. Да къркаш ли искаш? А какво ще плюскаш?“) Жив и здрав да е професор Куцаров, който като заклет почитател на пилзенското пиво ми обясни къде да намеря тази кръчма! Но бога ми – внимавайте! Пилзенското пиво в средновековни кръчми има унищожителен ефект върху градивните стимули на личността към просперитет и самоусъвършенстване. Леталната доза е петият туплак, след което настъпва фаза на всеобща деморализация, примесена с анархистични асоциални прояви, порядъчно гарнирани с учтиво, но непреклонно униформено присъствие, чиято безспорно интелигентна и сговорчива компания по закона за нарушаване на обществения ред може да ви струва между двеста и хиляда крони. Поне такива бяха ценоразписите на подобни социални „гарнитури“ около пилзенската средновековна кръчма U Staré sladovny на улица „Мала“ № 2, която някога наистина е била склад за ферментиране на слад и има зидове дебели по 80 сантиметра и конични прозорци, които едва процеждат светлината вътре дори в слънчев и зноен ден. Единствено теракотата на тази образцова пивница разбулва илюзията, че не сте отпътували като пан Броучек някъде в петнадесетото столетие, макар и самата сграда на сладовната да е от осемнадесетото… Вие какво си помислихте, благосклонний ми читателю? Че българското студентство в Прага не е правило износ на пиянски миракли извън столицата ли? Немой с лошо!…

При Старата сладовна

При Старата сладовна

   Като стана дума за средновековни кръчми и за такива с животински имена, не бива в никой случай да пропуснете U Sedmí švábů. „При седемте хлебарки“ точат крушовице, в самото сърце на Мала страна е, под Пражки храд, но малцина я знаят, защото е в една невзрачна пряка на „Нерудова“, така че там винаги можете да замъкнете шумна и голяма компания. Кръчмата има три нива, долните два салона са по-„официални“, с аскетичен старинен интериор, и в един от тях вечер се играе средновековно представление за цена от около 900 крони. А най-ниското ниво е „гладоморна“ – тъмница с дръвник, от който се пули съсъхнал се череп в компанията на няколко нацвъкани наоколо му брадви. Долу не пускат за съжаление, заградено е с решетка и пространството на мазето е предназначено само за зловеща украса.

При седемте хлебарки

При седемте хлебарки

   Градивото на „Седемте хлебарки“ е многовековно, но зидовете на „При златната кана“ (U Zlaté konvice) са доказано от 14 век. Това е най-пищната средновековна кръчма и персоналът е свикнал хората да увират нос само за да погледнат главите на глигани и елени, рога и препарирани фазани, набучени върху стените. Лошо впечатление прави само огромният плосък телевизор, курдисан тъкмо под кръстосаните върху разпънатата меча кожа алебарди в дъното на овалното подземие. Това е единствената кръчма, която успя да извоюва по някакъв начин разрешение от общинските власти да изкопае втори вход към катакомбите си. Първият вход беше откъм една  от малките улички, излизаща точно пред часовника с апостолите. Тясно, неудобно за реклама, хората все бързат, тикат се, а в съседство пък – Музеят на сексуалните помощни средства и играчки. Е как да се прави kšeft при такива обстоятелства?! Вторият вход проби сърцето на Староместкия площад и се оцъкли почти фронтално срещу дванадесетте превъртели циферблатни светци, а на парадното стълбище към утробите му има бронзова мечка. Не сядайте да пийнете там, много отдавна, още преди втория вход, една бира струваше 80 крони, а сега е поскъпнала „едва“ на 95…

При златната кана

При златната кана

   Но като си говорим за истински кръчми, то такава е точно U Vystřeleného oka, с нейното непреводимо на нашенски име, което с пълната коректност към превода би придобило невъзможното звучене „При избитото със стрела око“. Разбира се, това е кръчма, посветила се с цялото си материално същество на легендарния пълководец Ян Жижка и намираща се в прочутия работнически квартал „Жижков“, където кръчмите нямат чет и са съхранили в най-голяма степен одухотворената си смрадна и олющена автентика. Окото разгърна дейността си и направи широка лятна градина, но очарованието на тази най-типична, най-дружеска и най-гостоприемна за мен пражка кръчма, където никой нищо язвително не би ти казал дори да направиш „топлес“ стриптийз след защитата на дисертацията си, а всички напротив – окуражително биха ръкопляскали и подвиквали, е именно вътре, в двете ѝ помещения, декорирани със скулптурки и картини на чешкия художник Мартин Велисек, гротескно изобразяващи хуситството. Именно вътре, където зимно време бумти кахлената печка, където на стената се мъдри вестникът Lihové noviny („Спиртен вестник“ – еднобуквена разлика спрямо названието „Народен вестник“ – Lidové noviny) редом с часовника, който се движи на обратно. Седнеш да пиеш, да речем, в осем и след три часа, като решиш да си ходиш, установяваш, че е едва пет. Това е кръчмата, в която сме издържали до най-късно, май че чак до два и половина през нощта, когато вече след третата, последна позволена от сервитьорката поръчка (при която по-дяволите си поръчваха по две бири!), най-сетне добродушно, но твърдо ни помолиха да си вървим. Разбира се, в чест на доброто обслужване много пъти „Жижков“ бе огласян от бодрото Kde domov můj („Къде е моят дом“ – чешкият химн) с няколко чуждестранни акцента в чешкия, защото международната общност еднакво силно е влюбена в Прага, а тясната улица „Хусова“ и високите жилищни сгради осигуряват отлична акустика, още по-добре вибрираща в кристалите на старинните бюфети в три през нощта.

При избитото със стрела око

При избитото със стрела око

   Но инак до късно работеща кръчма в центъра на Прага, и то голяма, с вътрешни балкони и самостоятелно производство на бира, е бившата пивоварна U Vejvodů. Тъкмо „При херцозите“ може да издеяните до късно, преди да се приютите в някоя денонощна „херна“. Понятието „херна“ е специфична чешка реалия, синоним за упадъчно заведение, което е нещо средно между бар за отчаяни среднощни пияндета и игрална зала за хазартни автомати. Рядко безумците си опитват късмета на злокобните машини, тъй като кътат последните си крони за сетните си отрови, но понякога някой шаран се хваща на тази въдица и оставя някоя по-значителна сума под въздействието на морните малки часове, отслабеното действие на алкохолдехидрогеназата и бездънните измерения на глупостта човешка. Ако тръгнете по „Белохорска“ по посока на общежитията „Ветърник“ или „Кайетанка“ в малките часове, то задължително ще налетите на няколко такива „херни“. Но вие ги подминете гордо и се намъкнете решително в кръчмата, направена сякаш от изтърбушен влаков товарен вагон, сиреч – почти без прозорци, за да е еднакво светло или, ако предпочитате, еднакво тъмно в нея през всички часове на денонощието, носеща името Nonstop Malovanka. Ама не се подлъгвайте – никакъв нонстоп не е това прибежище за грохнали, изтерзани среднощни арлекини, плувнали меланхолно в светлоструйните конуси на уличните фенери. Затварят в пет, защото имат задължителни два санитарни часа за почистване и проветряване. Ако се опитате да издеяните до седем, когато отварят, то вече клюмвате след първата бира, а ако случайно сте в съпровод на руснак, ако случайно сте започнали да пиете с него на осми май вечерта, то задължително пеете руския химн пред Кайетанка. Как да ви кажа, това е една от онези необясними битийни взаимосвързаности на Прага, които не можете да избегнете и които няма как да ви подминат. Пък ако щете, пак си вярвайте, че два пъти не може да влезнете в една и съща река – пак ще се събудите, преджапали същия зловонен водоврат, омазани до ушите със същия грим на същата тъмна роля.

Денонощната кръчма Малованка

Нонстопът „Малованка“

   Понякога дори са възможни определени топографско-патогенни дислокации, нещо като Айнщайновото нагъване на пространството, но това става изключително рядко, защото просто трябва да уцелите една от тези изчезващи, вече почти отмрели кръчмички, носещи достопочтения фирмен щамп čtvrtá cenová skupina, за които с пълно право е съчинил покъртителен реквием професор Панайот Карагьозов. Ако случайно намерите една такава на улица „Новодворска“, нейде в Прага 4, близо до онова учреждение на Образователното министерство, което приема молби за признаване на чуждестранни дипломи за средно образование и където през 2002 година връщаха по петдесет халера след бакшиша от 30 халера, защото бирата струваше седем крони и двадесет халера, то запрете се там за час-два, изпийте примерно осем бири на гладно, поприказвайте с бармана за чешкия сецесион и елате ми вземете главата, ако не се озовете изведнъж на централната пражка гара, вторачени в очуканите ѝ сецесионни орнаменти, въпреки че по гугъл мапс разстоянието е някъде в рамките на десет километра.

   Не, този феномен не се преживява във всяка кръчма, боравеща с вече иззетите от употреба алуминиеви свенливи монетки. Изпробвано е. В бюфета на Философския факултет U Platóna, където през 2003 година бирата струваше 8,50 не настъпваха подобни пространствени аномалии, а само известни линеарни отклонения. Тръгнеш, да допуснем, за упражнение по практически чешки, и някаква прокобна сила те замъкне „При Платон“ да водиш безкрайни диалози с другарите си по съдба, с русокосия Адам на стенописа в дъното, който все повече и повече заприличва на легендарния Рахан от френското комиксно списание „Пиф“, или с нарцистичното си отражение в янтарените глъбини на удавническата ти чаша… Днес един старопрамен в „Платона“ струва 27 крони (едно евро)… А през лятото на същата 2003 година бюфетът на стола на Кайетанка работеше, сервираше в него миловидната фризьорка Елла, намерила си временна работа на лятна бригада, която насетне се заби с македонеца Ристе, дето от любов ѝ счупи крака при еротично разюздани подскоци с натрисане по време на пого танци, и която насетне продаваше бира за десет крони парчето с очарователните си патерици. От този момент нататък бюфетът на Кайетанка повече не отвори врати, пък макар и с нови цени, а Елла се изгуби с патериците си във въртопа на буклите, гребените, ножиците, ролките и неспирните си къдрави сладострастия…

Адам Рахан При Платон

Адам Рахан на стената в „При Платон“

   Но „При златния тигър“ в сърцето на града още работи с пълна пара и още по стария традиционен начин. U Zlatého tygra всичко е така, както трябва да бъде, но с тази удивителна подробност, че седналите на масата около вас пиячи не търпят самотата и мълчанието ви. В тази кръчма не идват само компании, а и отделни саможивци, които начаса биват приобщавани към духа на общността, оградила с шкембетата си четвъртитата рамка на масата. Час по час някой става до тоалетната и раздига останалите, настъпва оживление, правостоящите настръхват в дебнене на освободената пролука в бента от търбуси и гърбини, а келнерът носи по седем-осем халби в юмрука си, от които падат отскубнати плитки бухнала пяна, тръсва една пред вас и чак тогава извива глас в заучена интонационна крива: Ještě jedno, pane?(Още едно, господине?). Но запомнете едно – никога в тази кръчма не се надпивайте с хокеисти! Защото това автоматично води до пространствено-ситуационен колапс. Първом може да ви се стори, че тези огромни момчета някак твърде вяло ближат ръба на стъкларията, макар да са видимо сгорещени от скорошната тренировка, и може случайно да напреднете с цяла бира, докато те още смъркат първата. Но после, докато мятате като напръстници халба след халба, докато напредвате като спринтьор, те въвеждат такова ритмично маратонско темпо, че някъде към седмата обиколка вие почвате да се давите и горестно да подхълцуквате, а те вече махат на келнера за деветото си Ještě jedno, pánové? И ако случайно решите да ги догоните, изведнъж се озовавате на Староместкия площад на финалния мач между Русия и Чехия и незнайно защо крещите за Русия, докато за щастие във всеобщия рев непостижимата ви идиотщина ви се губи безследно, преди да са ви пребили. След което задължително ще се запознаете с друга сродна душа, той ще е словак, по всяка вероятност ще се казва Томаш и единствен ще ви е чул кого подкрепяте, защото той също ще е бил за руснаците, но за разлика от вас ще е скривал емоциите си и ще ги скрива докрай, въпреки че руснаците ще победят. После ще ви заведе да ви почерпи някъде, нещо, няколко пъти… А на сутринта ще ви се иска по-добре да ви бяха пребили…

При Златния тигър

„При златния тигър“ – любимата кръчма на чешкият писател Бохумил Храбал

   Безкраен е този маратон из пражките кръчми и няма начин да не се пропусне поне едно от популярните за студентите от „филда“ (Философския факултет на Карловия университет) или за българските бохемисти места, затова е по-добре никой да не се опитва да ги изрежда. На всичкото отгоре човек може цял живот да живее в Прага и отведнъж да му се случи да попадне в централна, всеобщо известна и много стара и традиционна кръчма, без преди това кракът му да е стъпвал там. То това не е като да се събудиш махмурлия от Na Korábě („На кораба“) чак в квартала на метростанция „Качеров“ и да идеш да си вземеш лекарството U Červené cibule („При червения лук“), където да откриеш, че там се сервира най-вкусният маринован хермелин в целия град. Водили са ме и U Svatého Tomáše („При свети Томаш“), и у Malostranská pivnice („Малостранска пивница“), без никога преди това да съм бил в тях, но – трябва да призная – така или иначе не се вяснах втори път там. Истинската пражка кръчма, дори да е в туристическия пръстен на града, няма вид на луксозен локал, надградил старините си с кулинарни жонгльорства. Истинската кръчма сега в Прага трудно оцелява и нерядко изчезва както „При милосърдните“, както U Pivrnce sportovce („При спортиста Пивърнец“) на Soukenická (пражка улица именувана на занаята на тъкачите на сукно), която винаги имаше свободни места за големи групи от например вкупом дошли на конференция сънародници и чиито стени бяха изрисувани с покъртителните и безсрамни карикатури на Петър Урбан. Поне първата изографисана от него кръчма успешно оцеля и ако имате мерак и ви се пие пилзенско, можете да отидете да я видите на „Майслова“, почти до Философския факултет – U Pivrnce a Rudova nora („При Пивърнец и Рудовата дупка“). Между другото преди седем-осем години Петър Урбан седна и илюстрира романа „Швейк“.

   Но сега към края на тази раздробена кръчмарска мемоаристика искам да спомена студентската кръчма Billiard при общежитията „Ветърник“. Тя вече също не съществува. Тоест, съществува пространството, но то днес е кафе или май нещо още по-орезиляващо: млечен бар. Там ще ви предложат сладолед и торти, има сепаре с бели стени меки фотьойли и книги за ученолюбиви срамежливки, меки пътеки се стелят по пода, вътре не се пуши, фин порцелан и бляскави лъжички тракат приспивно ноктюрно по кръглите масички от ковано желязо с плот от тъмно стъкло. Е, наливат три вида бира – ей така, за адет, все пак хиляди студенти щъкат наоколо, не бива да се губи от клиентела. Но това не е старият познат „Билярд“, в който на студентите от Еразмус се сервира до среднощ, че инак няма как успешно да си изпият стипендиите и да оправдаят достойно присъствието си и митарствата си по таз тежка чужбина; няма го билярда, нито джубокса, от който се слушаше Яромир Нохавица в малките часове; няма я веселата, порядъчно почерпена студенция, която вкушаваше живота на сладостни малки глътки; няма го барманът Робърт Свобода, който вечерта на 30 април срещу 1 май 2004 година затвори кръчмата с останалите в нея един руснак, още един чех и един българин и ля пиво за четиримата безплатно по случай влизането на Чехия в Европейския съюз. Сега това кафененце прилича на капсула за изпитание на хуманоидни киборги от филм по Айзък Айзимов. Сега пътят от Ветърник до Кайетанка е по труден и тегав, а хич не страшен и славен, защото тялото не се юрва целеустремено по нанадолнището, носено от приласкаващата сила на гравитацията, а се носи с измъчена, протяжна и вяла, съсипана от екзистенциалната матрица и къркоренето на млечните дрожди в червата крачка.

Билярдът край общежитието Ветърник

„Билярдът“ – някога храмовата кръчма край студентските общежития

   Да, единствената утеха на живеещите в студентските общежития остава пивницата Captain Morgan, която е от другата страна на улицата, в карето от блокове преди булеварда на трамвая. Тя е цялата в дървен обков, има втори етаж от околовръстен балкон, сгушен почти до тавана, където човек трудно може да ходи прав, налива гамбринус на достъпни цени и работи сравнително до късно. Няма ги обаче вече сервитьорките, които в петък вечер сервираха топлес, макар и да не бяха защитили дисертация. Но има топлина и гостоприемност, има го явлението „пражка квартална кръчма“.

Капитан Морган

Бирен бар „Капитан Морган“ – горният етаж

   А отсреща, през улицата с трамвая, досами пощата, се намира зловещото пияндурско свърталище Samojídelna pivnice – название, което един бог знае как точно би се превело на български – където ни вечер, ни през деня не е страшно, защото тогава заведението работи като гостилница на самообслужване или като обикновена вечерна кръчма. Избирате си „утопенци“, „хермелин“ или „матеси“ от витрината, кръчмарят ви ги слага в чинийката. Сядате, мезите, пиете… Демонската ѝ морда лъсва сутринта в седем, когато от цял Бржевнов изпълзяват червендалести, потни, космати, разгащени и пръхтящи бираджии, облизващи попукани муцунки като напъдени палета. Те връхлетяват вихром, заграбват живителната влага в шепи и я запращат в бездънните си туловища. После гледат света преценяващо, флегматично и безизразно. Преживят мудно и съсредоточено. Повтарят… Лека-полека се разчупват като разквасени „големи“ и тръгват да мърдолят, да пушат, да стенат, да сумтят сърцераздирателно и да скрибуцат с вкоравените си потници… Към осем часа, ако случайно решите да влезете да закусите с някаква супичка, ще намерите картина, напомняща едновременно на „Запорожци пишат писмо на турския султан“ и „Салът на „Медуза“. Може случайно да сте се бъхтили в общежитието цяла нощ, пак така случайно да носите пластмасово шише домашна българска ракия в джоба си. Но не сядайте да го пиете с полубеззъбия Либор, който виси в преддверието. Съществува известен риск от ортопедична травма на десните глезенни връзки. Защото, знаете ли, на излизане има едно стъпало, пък онази шеста бира, онази провлачена като в буря скършен злак крачка…

 

   Жреците                                                    

   Но какво са всички тези имена и места без хората, които срещаме по пътя си?! Празни коруби, неми декори, хладни мавзолеи на безплътни и безпътни лутания. Истинският пияч на бира пие не заради себе си, той пие, за да се натресе на другите. Даже когато се налива сам, биреното пиянде общува с хората – съзерцава ги, милва ги с поглед, присламчва се духом, а после и тялом, отърква астралните си чаркове в деветте им чакри и лелее за споделеност на глътката и словото, а защо не и на битието. Биреното пиянде е готов да граби от света парче по парче и да си съшива от него пъстра парцалена премяна, а в замяна на това охолно раздава своя космос до пълно самоунищожение.

   Обърнете внимание само на един от най-популярните бирени феномени – повсеместното и безпрепятствено, волно и свободолюбиво уриниране. Ще кажете – допотопна простащина, срив на автоцензурата, контракция на свръхаза, триумф на първосигналния примитивизъм?! Нищо подобно! Биреното пиянде щедро оросява света около себе си с възкресителната струя на непосредствената взаимност – той се слива с мирозданието, разтваря се в него, бива попит от всяка негова произволна урбанистична точка. Уринирането напосоки е акт на дълбока проникновеност между човека и фрагментарната вещна субструктура на социума (стълб, стена, плочник, леха с петунии, будка на часовия пред Храдчани, и пр.), а иначе казано – таѝнствен комуникационен поток на съзнанието, нашепващ шуртящи шаради на ошашавената вселена, слияние в един вълшебен блян.

Не е лесно да се гледа дете

Трудно се откърмя потомство!

   Така веднъж в писоарите на Ветърник в края на коридора до мен при цялата празна редица зейнали порцеланови пасти се изтъпани едър, къдрав и очилат португалец, съсредоточи се за миг в каретата на фаянса пред себе си и след успешния прицел доволно се обърна към мен и изпсува като стар докер с люта подагра на завален български. Оценил по достойнство сащисания ми вид, гордо повтори верижните си конструкции от еротични въжделения, накланяйки се към ухото ми на един крак, докато долната половина от тялото му, спазвайки закона за равновесната противотежест, се измести леко в другата посока така, че прицелното му старание бе буквално изхвърлено в канала (на мивката). Повтори – да, но някак по-натъртено, на акцентирани срички почти и сякаш обяснително. Таман почнаха да ме хващат дяволите, когато най-сетне проумях: та той ми се хвалеше, че владее български! Ето как физиологичните излияния, успоредени с душевните, се стремят към единството на комуникационната вавилония с всичко, което участникът в общуването има под ръка (без онова, за което току-що си помислихте!). И това е типологично явление за всяко бирено пиянде, без оглед на това дали уринира в съвременен бял писоар, или на почернял от времето бароков барелеф на чумния стълб пред пражкото архиепископство, да речем – важна е човешката вербална двупосочност. Другото си е чиста проба алкохолна зависимост… Ето какво превръща акта на облекчаването в изкуство на мулти- и паралингвистично общуване, в своеобразно преконфигуриране на социумните рамки върху платното на градоустройствената класика, наподобявайки почти безпогрешно модернистичните взривни канони на Марсел Дюшан и неговата инсталация „Фонтан“.

   В кръчмата могат да се срещнат като равни хора от всякакви социални прослойки. Понякога дистанцията умишлено се маркира и спазва, но в повечето случаи – в името на свободата на духа и братството на масата – на сцената покорно излиза предрешен в дрипите на равенството и негово величество диалогът. В бистро „Радост“ в Бржевнов, поместило се във фоайето на кварталния кинотеатър (ех какви кънтри концерти с танци ставаха там понякога!) се стичаше цялата махала. Доцент Марие Мравцова бе въвела неколцина студенти в задругата на тази кръчма, където нямаше разлика между бермудите и костюма с вратовръзка. Пан Франта, прокурор, началник на двестатина души в това сериозно учреждение, редовно ми се радваше неистово, колчем ме виждаше: „Ей, студента! Българина! Ти пак ли си тука да пропиваш чешката си стипендия – ти, воле! Как така нашата държава толкова години не се усети да се пази от такива като тебе, ще я изсмучеш до последна капка – ти, воле. Я чуй, колко време вече следваш? Седем години!? И още ти плащат! Как го правиш бе, човече!? Научи ме и мене, мамка му! Какво викаш? Работиш значи? Ама живееш на общежитие, нали? Пак далавера, нали? Знам си аз, не мож’ ме излъга“. След което Франта черпеше една бира, потупваше ме по рамото и се смееше, защото и аз се заливах от смях, докато пани Марие обезпокоена ми шептеше в ухото да не му се връзвам, щото се майтапел. Той е човекът, от когото единствено съм чувал употребата на емфатично мотивиран квантитативен генитив: Sakra! To moje mladí… To byla léta! A toho piva! A těch kurev!…(Това е родителен падеж при съществителните имена, употребен без видимо наличие на изискваща го, управляваща го дума, чийто смисъл е да подчертае с емоционално възклицателен патос количественото изобилие на обекта, изразен с даденото съществително. В случая преводът би трябвало да звучи горе-долу така: Мамка му! Тая моя младост! Ех че години бяха! А тези безкрайни бири! А тези неизброими курви!…) На шестдесетия си рожден ден пан Франта влезе в кръчмата леко развеселен заедно с двама свои уставно костюмирани, млади и мъртвопияни колеги, видимо от тежката артилерия на обвинителната система. Не можах да го убедя, че няма да пия „панаки“ (чашка спиртна напитка), лющих водка до затваряне на заведението, докато единият костюмар бе захлупил гальовно пепелника под яката на ризата си, а другият меланхолно се свличаше по лакирания стол. Накрая и тримата си тръгнаха като шефът юнашки ги подпираше, накачулил всички пръсти на ръцете си с пликове с подаръци. Пан Франта си отиде няколко години след това, някак неочаквано за всички. Оттогава влизах в „Радост“ твърде безрадостен. После кръчмата бе превърната в мормонска църква. След това отново я взе някакъв ентусиаст и я превърна пак в заведение, но по-лъскаво, където се наливат и плодови лимонади през лятото. „А за утре, пани Мюлерова, ще ви помоля да ми сварите юфка“…

Арлекини

Пируващи арлекини

   В една от най-безрадостните нощи в живота си се спрях в „Нонстоп Малованка“, където самотно оглеждаше празните маси мръсен чиляк с оръфани дрехи. Не мина и едно пиво време и той се премести заедно с ромовете си на моята маса, като настоя да черпи първи. Петър беше професионален просяк. Каза ми, че има единадесет деца и че се грижи отговорно за всичките, като праща достатъчно пари за тяхното отглеждане. „Ето днес например клекнах за двадесет минути на Овоцни тръх и изкарах петстотин крони“ – убеждаваше ме той в преимуществата на професията си, като поръчваше нов ром и пиво за мен. Носът му беше счупен, изкривен настрани и седловидно хлътнал. Беше участвал в нелегалните боеве в клетка три пъти и това бе бойната му слава. Но човекът, който го пазел по време на просията му и с когото той си поделял „хонорара“, имал осемнадесет участия в клетка, в които досега нямал загубен мач. Наградният фонд за победителя възлизал на 50 хиляди крони, събираеми от залозите на зрителите. Знаем, че към просяците не бива да бъдем груби от морални съображения, а ето че имаме и още едно твърде прагматично основание и тежко ономува, който не се съобрази с него… Всеки път, когато отивах след тази среща в Прага и минавах през Овоцни тръх, заглеждах коленичилите просяци, навеждах се силно, за да видя скритите им в плочника лица, но така и не видях втори път моя черен Петър, на когото обещах непременно да се обадя следващия път, като мина през „местоработата“ му…

   Но не всички кръчмарски историйки за търсещите подаяние са непременно обвързани с кръчмите или с бирата. Веднъж, като се разхождах по малките улички край Вълтава, близко до хубавата кръчма „При ротондата“ (U Rotundy), носеща справедливо името си заради непосредствената близост на ротондата „На Светия кръст“ (12 век.), срещнах усмихнат дребен беловлас и дългокос господин с раница на гърба си, който възкликна, като ме видя, че толкова отдавна не бил срещал дългокоси „панове“, а веднага след това ме попита нямам ли да му дам някоя крона. Беше много открит, непосредствен и симпатичен, затова го поканих да го черпя една бира „При ротондата“, но той категорично отказа: „Вижте, пане, аз съм бездомник, но не пия като другите, не мога – и ми показа завехнали каверни по ръцете си. – Работих в радиоактивните мини, кръвта ми е болна, пия скъпо лекарство, ако го комбинирам с алкохол, ще умра. И не искам да съм като другите – да ходя мръсен и да смърдя. Ето, спах снощи в общежитието за бездомници, изкъпах се, избръснах се, изпрах се, така ми е приятно да ходя – чист и свеж. Трябват ми само няколко крони да хапна“. Като го попитах как си купува това лекарство, което го поддържа жив, защото трябва да е бая скъпо, отвърна, че има висока пенсия, но чака да навърши възраст за получаването ѝ. 14 хиляди крони пенсия не е шега работа наистина. Като имала това предвид, чешката държава му плащала лекарствата, за да може той да живее, пишела му ги на сметката и един ден, вече като правоимащ пенсионер, той щял да си връща постепенно дълга към държавата. Как беше казал Елин Пелин? Една държава майка, друга – мащеха… Абе май не беше баш така, но нейсе – запуши я… Срещнах същия господин няколко години по-късно откъм малостранската част на Манесовия мост. Той ме спря отново, но този път аз му се представих, припомних му първата ни среща и се запознахме. Павел, както се казваше моят белокос бездомник, беше прекарал отминалата зима при един стар приятел, който работел парнаджия, та го приютил в службата си на топло до котела. „Малко остана и ще си взема пенсията – говореше той радостен. – Тези дни бях да огледам една гарсониера за осем хиляди, там мисля да се настаня. Едно време, като взимах големите пари, около мен беше пълно с приятели, а сега не ме и поглеждат… Ама нали знаете, че не пия, пане – не мога…“ Павел беше големия малък човек.

При ротондата

„При ротондата“ – типична пражка кръчма от четвърта ценова категория

   Веднъж се срещнах обаче и с малкия голям човек. Не можех да го заговоря, не се познавахме. Той излезе от салона на театър „На забрадли“ („На парапета“), където се бе провела тържествената вечер в чест на големия чешки драматург и театрален педагог Иван Вискочил (как ли попаднах и аз там!), разходи се с вяла походка, сякаш се раздвижваше, вдървен от дългото седене, като при това се правеше, че не забелязва десетките очи, които го гледаха явно или скрито, отиде до бюфета, взе си една бира, чукна се с приятел, дошъл да го заговори, натопи деликатно мустаците си в пяната, после отиде да седне с неколцина други познати в салончето на бюфета. Естествен, жив, без следа от поза и самомнителност, обикновен велик чех. Когато Вацлав Хавел си отиде след няколко години, се сетих за тази наша „аудиенция“ с тъпа тъга и мислено му казах едно „наздраве“.

   Но моят многократно наздрависван действителен кръчмарски приятел Вацлав Драбек описва на съратниците ни по маса случайното ни запознанство така: „Ние с Богдан се срещнахме на Карлов мост и се запознахме, защото не можахме да се разминем“. Наистина, трудна работа е, като срещу тебе върви на зигзаг поклонник на бирата, да уцелиш правилната амплитуда и да се гмурнеш в отворената просека на колебливата му траектория. Прегърнали се веднъж, не се пуснахме цяла нощ. Той ме заведе на островчето Кампа, където свири на китара и банджо и пя непонятни за тогава примитивния ми чешки песни, и накрая ме заведе да спя на хълма Петршин в една къща музей на демоничните маски или нещо подобно, която тогава се е създавала от собственика ѝ – чешкия художник и приложник Ян Захрадник, приятел на Вацлав, дал му ключа от нея за временно ползване. И представете си, значи, тъмен пуст парк, зловещи сенки от електричните глобуси и изведнъж дом, в който още от вратата ти се опулват пет рогати, брадати, изплезени идола, а от тавана на гъсти парцали висне засъхнала кръв. Рамките на вратите на къщата, днес известна като атракцията „Магическата пещера“ на Петршин, бяха изпъкнали сводове, криви, усукани като разтопени восъчни стълбове, покрити с тежи капки неизвестност, отвсякъде надзъртаха криви сатанински лица, нямаше една права линия в това изчекнато пространство, пътят за тоалетната минаваше през някакви лабиринтообразни коридори, мъждиво осветени и наплескани с озъбени муцуни, и това не беше ефект на вечната бирена любов. Таман се притесних сериозно за душата си, и Вацлав ме качи на изцяло съвременния втори мансарден етаж, където спах до сутринта на обикновено, лишено от художествени експерименти меко двойно легло.

Магическата пещера на Реон

Фрагмент от Магическата пещера на хълма Петршин

   Какви ли не приключения имахме с Вацлав… Веднъж пихме цяла нощ и като минахме по Карлов мост, на него нямаше жив човек. Слънцето се подаваше иззад назъбените контури на града, Вълтава розовееше – в Прага през лятото се съмва в четири сутринта. Розовееха и релсите на трамваите по „Сметаново набржежи“ („Крайбрежната улица на Сметана“), на които ние самоубийствено изпружихме гръб за десетина секунди, пеейки чешкия химн. Както разбрах по-късно, така правел и почерпеният Витезслав Незвал, като при това дори крещял предизвикателно на ватманите: „Zkuste přejet národního umělce!“ (А опитайте да прегазите народния писател, де!). И после ми кажете, че бирата не отваря дверите към кулата от слонова кост и към Острова на блажените! Друг път с Вацлав и неговия приятел Карел Бате Боги играхме на игра, в която всеки от членовете на компанията се обръща с другите, като ги наричаше със своето име. Например, като заговарях Карел, репликата ми звучеше горе-долу така: „Бате Боги, недей да си говориш с Бате Боги, ами обърни внимание на Бате Боги, който те вика да ти каже, че Бате Богииска да ти каже нещо“. Ясно е сега, защо човекът бе кръстен Карел Бате Боги, нали? Трети път викахме бърза помощ за една безпомощно пияна старица, която беше влязла в „При малкия глен“ и се беше отровила от спирт, защото – както се разбра – този ден бил нейният осемдесети рожден ден, а никой от роднините ѝ не дошъл да я види.

   Последния път с Вацлав след концерта на групата му в Balbínova poetická hospůdka (Балбиновата поетична кръчмичка) тръгнахме с неговия акордеон, който той носеше на гръб (ако ви падне, идете да чуете капела Piosenki – прекрасни са!), за да си направим pánská jízda, а казано на български – мъжка нощна разходка по пражките кръчми. След като ни изхвърлиха от една, в която всички освен бармана искаха Вацлав да им посвири, аз го замъкнах към една друга, в която досега не бях влизал, но която бях забелязал, че е отворена нощем. Хлътнахме вътре, поръчахме по една бира, надигнахме чашите и тогава той, който седеше с лице към салона, рече: „Абе не ти ли се струва, че тук мъжете някак особено гальовно се милват по телата?“. Ето така с Вацлав за първи път попаднахме в гейклуб, но не избягахме ужасени, защото все пак бирата беше вкусна, другаде нямаше да намерим такава, компанията бе любопитна и благовъзпитана, а абсурдната ситуация ни караше да се смеем през една-две минути, докато не ни заболя диафрагмата. Твърдо се бяхме зарекли, че ще играем ролята на двойка, защото иначе можехме да си спечелим по няколко ухажори наведнъж – нови бяхме и ни гледаха с интерес. „Не се бой, ако трябва и ще те разцелувам – уверяваше ме той. – Ох, кажи ми, защо само с тебе ми се случват такива идиотщини?“. „Защото си любимият ми идиот, Вацлаве!“ – разнежничих се на свой ред. „Всеки си има любим идиот, явно аз съм твоят“ – заключи той, преди отново да прихнем. Когато излязохме на повърхността, че кръчмата беше сутеренна, покрай нас минаха три горгони, но Вацлав ме хвана за ревера, посочи ми ги трескаво и истерично закрещя: „Жени, виж жениииии!!!“. Няма да ви кажа къде се намира това заведение – няма само аз да съм лисицата с ошутената опашка, я!… Макар че какво пък толкова!? Хората – любезни. Бирата – пивка. Работното време – целонощно, без прекъсване. Джубоксът – на шест. Ако някога закъсате нощем около метростанциите „Музеум“ и „И. П. Павлова“…

Пейка в цветната алея

Под фенерите

   Епилог или прахът по струните

   Разбира се никакво писание за бирата и чешката кръчмарска култура не може, а и не бива да подмине темата за махмурлука рано сабале. Вярвайте ми като на изповедник – няма по-свиреп махмурлук от бирения! Нито тези от мастика, облаци дори, коняк или текила не могат стъпи на кутрето му  . Човек се чувства интубиран с нажежена тръба, пълен с кварц или талашит, всичките му органи спазматично вибрират и главоболието е най-малкият яд. Сърцето се устремява към гърлото ви, гълтате валидоли на поразия и стискате зъби, за да не изскочи; храносмилателната ви система е като пясъчен часовник, вкусовите ви брадавици – изпръхнали и бездиханни; потните ви жлези усилено прецеждат токсините върху удавения чаршаф; световъртежът ви люлее тавана в страховита джига на забавен каданс; треморите на ръцете ви наподобяват движенията на пръстите на Пако де Лусия; ако се появи биреното хълцане, то може да трае няколко плутонови минути; а атаката на параноидните психози не спира с дни, като доминиращо е смазващото и непреодолимо чувство за абсолютна вина. Това е периодът, в който звъните на всички бивши гаджета, за да им се извините, ако сте ги обезпокоявали снощи, и пращате некоординирани есемеси с ребусово съдържание до шефа си, класната си от прогимназията, научния си ръководител, зъболекаря си и телевизионната игра „Отгатни думата“; почвате да ядете каквото ви попадне, но на малки хапки – скилидка чесън, парче сиренце, глътка бульон, лъжичка сладко, маслинка, резенче ябълка, късче варен картоф, чашка мляко, лъжица оцет, парче целофан, яйчена черупка, етикетче от наденичка… Дрямка ви се дреме, сън ви недохожда и почват кошмарните гласове, натякващи ви в полусъница несторени никога грехове, за които все едно вие дълбоко се разкайвате… Особено зловеща е формата на махмурлука, когато снощната бира е била съчетана с „мали панак“. Всички уважаващи себе си бираджии пият чисто, но винаги се намира някой чех, който първо иска да затворите вратата на заведението и скача да ви бие, а след половин час ви прегръща сълзливо, черпи бехеровка, но само бехеровка, кълне ви се във вечно приятелство и ви дава телефона си. А на сутринта ви се иска по-добре да ви е бил набил…

Просветлен арлекин

Съзерцание

   Разбира се възможните противодействия на махмурлука са десетки и е редно да споменем някои от тях. Кафе, аспирин, алка зелцер, хладен душ, гореща супа, изстискан лимон, разтворен витамин, разходка в парка, а най-добре – физическа работа с обилно изпотяване и след това леден компот. Например разтоварване на камион с тухли през юли – изпробвано е! Но нищо не освежава така душата както благодатният сън, ако изобщо можете да заспите. А ако не – трябва непременно да си позволите една „оправованка“ (както преди два месеца научих, че се нарича лечебната махмурлийска бира, преди да разбера, че думата е била спонтанен и безкрайно мил оказионализъм), максимум две или три, но не повече, защото на втория ден ще ви се иска да не сте преживели първия.

   Но най-дълбокият и непреодолим махмурлук е настаняването на трезвите разумни години в числените редици на послушното ви джобно календарче. Онова, което хората наричат „помъдряване“ и „улягане“ – от този махмурлук, всеотдайни ми читателю, избавление няма, защото е пожизнен. Това е приливът на дните, когато слагате разперена длан върху отвора на чашата при подканящото Ještě jedno, pane?; когато си гледате часовника, който върви правилно и навива в раковината си шума на пенливото минало; когато не смеете да пиете една бира, за да не ви се доспи пред компютъра после, че имате да пишете; когато отривате с опакото на ръкава грима на арлекина по страните си; когато сте заменили златистия плисък на фенерите с удобната луминисценция на офиса; когато криете островърхата си шапка в гардероба при оловните войници и мечока с прежаднялата плюшена мордичка, защото не ви отива на вратовръзката; когато преценявате с какви дрехи ще идете на кръчма, за да не ви се опушлявят; когато се боите да пеете през нощта, за да не ви глобят; когато ви е страх да живеете, за да не умрете, да дишате, за да не издъхнете… За тоя махмурлук „оправованка“ няма…

   Предпочитам сто пъти резила и животоструящия ритъм на лудешките дни от подредената и посребрена, унила кротост на зрелостта. Но това не е като на пазара – да избираме по-сочните круши, по-лъскавите домати… Човек никога не може да се влюби пак така силно в първата си любов, ако веднъж я е разлюбил; не може да свири пак така на китара, ако веднъж вече е оставил да прашасат струните ѝ; не може да играе отново на стражари и апаши, ако е преминал на бридж и голф; не може да прави сапунени мехури, ако е тръгнал да предпочита „Бонукс“; не може да тръгне с карнавалното шествие, ако вече е участвал в „тиймбилдинг“; не може да се надсмива над себе си, ако е свикнал да бъде сериозен, приличен и солиден; не може да пуска книжни лястовици, ако пазарува тлъсти бройлери; не може да прави слънчеви зайчета, ако си е сложил уютни и стилни щори…

Шантав клоун

На разходка за чудеса

   Чешката бира и кръчмите ли? Това е една нескончаема буйноглава и разлюляваща необята над вас игра, която ви помага да останете малко поне арлекини. Колкото можете по-дълго не напускайте арената. Прожекторите светят във вас. Публиката ви аплодира. Мастилницата проронва зачатието на ненаписаните още сюжети…

   Светът копнее за вашето безумие.

   Наздраве!

   ББ

Advertisements
 
има 1 коментар

Posted by на 26.06.2016 in Главна

 

One response to “АРЛЕКИНИ ПОД ФЕНЕРА (мемоаристични безсъници)

  1. kolinishop

    10.08.2016 at 13:08

    Разкош!Наздраве.

     

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: