На отсрещната страна имаше картина, която трябваше да представя светата Троица. При изобразяването на гълъбчето, общо взето, художникът не е могъл да сбърка нещо. Той бе нарисувал някаква птица, която можеше да бъде както гълъб, така и породиста бяла кокошка.
Затуй пък бог-отец приличаше на разбойник от Дивия Запад, взет от някой филм, представящ някаква напрегната кървава драма.
Божият син, напротив, беше весел млад мъж, с хубаво коремче, покрито с нещо, което много приличаше на бански гащета. Общо взето, имаше вид на спортсмен. Кръста в ръката си държеше с такъв финес, сякаш беше ракета за тенис.
Отдалече обаче всичко това се сливаше и правеше впечатление на влак, който пристига на някаква гара.
Ярослав Хашек, "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война"
Един ден Господ реши да си вземе отпуска. Все пак поне според непотвърдени документални данни от вехтата вселенска архива, датираща от около 3-4000 лета, милиони години все на небето стоял, все се пулил надолу, мачкал си замислено брадата и от време на време се вмешвал в хорските работи, та хептен да се не затрият тия гадинки. Викна Господ при себе си архангелите и сатаната, сложи ги да седнат околовръст една трапеза, па им рече.
– Слушайте, ахмаци, додея ми тука да кисна, бакиите ви да оправям – и тия тука, и онези долу. Искам да си почина. Много не ми трябва, сто годинки ми стигат и после ще съм като нов. Но за това време искам следното. Задружно тук да работите и да се вардите, че да не настъпят тука и долу безредици и произволи. Един ден само си починах след Сътворението, а вие сте допуснали да се завъди у Адама геномът на Нерон и Хитлер, абе хубаво си го държах аз тука на каишка при мене, докато двамцата с оная любопитна фльорца Ева не изядоха…
– Ябълката, Господи, ябълката – побърза да подскаже архангел Гавраил, който имаше опит с пиперливия божи език и знаеше, че когато всевишният се разпали, както сега, не си поплюва – за него възбрани не съществуваха. Все пак Словото беше у Него и той беше Словото още в Началото, кой би посмял да му възрази, та каквото и да кажеше! А Господ ги казваше, каквито си искаше, затова най-добре беше да се предусеща накъде вървят речевите му стратегии и в удобния момент да се връщат в руслото на онова, което се смяташе за благоприлично.
– Ябълката де, ябълката! – сопна се докачен Господ, – ти да не помисли, че „ллл……обута” се каня да кажа?
Гавраил се сви засрамен и то не за друго, а защото за пореден път установи, че по-дявол от Господа не можеш да бъдеш, колкото и да се напиняш, и зачака шефът да продължи.
– Та мисълта ми беше да пазите човешкия род от изгубление и прегрешение. То е ясно, че не можете ги опази без мене, ама гледайте хептен да не изгинат. Таман ще се прочистят малко калпавите на принципа на естествения отбор, че как се управлява фирма от седем милиарда, особено като половината са неграмотни, другите две трети не вярват в мен, а някои от тях даже слушат чалга?!
Тук Господ погнусен плю. Той всъщност често си поплюваше, не си поплюваше само като дойдеше време да се каже нещо по-така.
– Изобщо с тоя естествен подбор май оня клетник Дарвин имаше право, що ли го пратихме в Ада?
– О, Господи, ами той твърдеше, че Адам и Ева са произлезли от маймуната – с писклив кикот се обади Луцифер.
– Млъкни поразнико, чумата да те тръшне, твар нищожна – заехтяха небесата от възмутените гласове на светиите и долу на Земята десетки хиляди метеоролози отново объркаха прогнозите.
– Вярно, забравил съм. Нека си стои там тогава – отсече Той и после продължи вече по-делово. – Душите на новопредставените няма да се разпределят до моето завръщане. Ще ги складирате в Чистилището, но първо го разчистете там от патинясали ореоли, увехнали маслинови клонки, пробити казани за варене на грешници и прочее инвентар на Отвъдното. Аз като се върна ще направя ревизия и ще видя кого ще пратя при Луцифер, кого – при Петър, кого ще възкреся за нов живот, ако е бил неправомерно възнесен, и така. Мислете му, ако я оплескате. Дръжте го тоя рогатия да не се разпищоли до самозабрава, докато ме няма, ама и вие си налягайте крилете, да не ви оскубя като попарени квачки.
Рече и отсече, па се накани да стане да си ходи, но тук Гавраил отново го прекъсна.
– Quo vadis, Domine?
– Я говори на български бе – сопна му се Господ, който – разбира се – беше българин поне според запалянковските си предпочитания, макар че напоследък все повече мислеше да стане пак космополитен.
– Рекох си да Те попитам, Боже, къде се каниш да отидеш.
– Това е друго нещо, Гавраиле. Що питаш, да не ви залипсвам случайно ли? Гиди безбожници, за вас ще е най-рахат, като ме няма, а за него пъклото ще е рай! – кимна той към Луцифер, който неприкрито се изкиска. Гавраил го стрелна с поглед, но Луцифер му се изплези – знаеше си, лукавият, че е на пряко подчинение на троединния. Пък и Господ си го обичаше с една парадоксална привързаност, както се обича най-палавото дете. Хокаше го, кълнеше го, пустосваше по негов адрес, но дойдеше ли време да се свърши нещо полезно, пращаше гълъба пак на негов адрес: Отвъдна област Геена, Преизподнята, пк. 666, ул. „Земи огин, запали ме” № 13. Другите Господ смяташе за мазници и лицемери, откритата злонамереност на сатаната му беше далеч по-симпатична.
– О, не, боже Господи, ние тука без тебе, макар и с непосилни мъки, може би все някак си ще се справим, ама нали хората вече ще трябва да знаят, че не си на небето, а някъде другаде. Трябва да се придържаме към канона все пак.
– Бе ти полудя ли, Гавраиле? Аз съм канонът, аз съм пътят и истината, и животът. Занимавам се с това сметище, само защото имам чувство за отговорност, какво ми пука за техния канон! Ако взема да мисля за каноните на хората, да викна Луцифер на престола си според канона на сатанистите тогава.
– Не, Господи, не е справедливо така спрямо хората, как ще ги оставиш да вярват в една заблуда? Помисли си само, атеистите ще се окажат прави, че на небето няма никакъв Бог. Обаче ако Господ сам го е заявил предварително, атеистите ще Го…
– Извъздухораздвижат? – предположи Господ, който отлично знаеше какво иска да каже Гавраил, но хем обичаше да го дразни, хем да измисля нови думи.
– Моля, не те разбрах, Боже? Неведоми са пътищата господни, хеле пък на помислите Ти. Исках да кажа, че ще Го приемат за свой отец и ще повярват в Него.
– Абе не ми дреме за атеистите, Гавраиле, но този път по изключение май имаш право. Не съм лъгал досега човешкия род, няма да го излъжа и този път. Ще сляза да съобщя, че ще прекарам следващите сто години на Малдивите, пък те и без това няма да ми повярват, но поне така съвестта ми ще бъде чиста. Че ако нещо може да ме тормози изобщо, то това е единствено съвестта ми.
– Ама защо на Малдивите бе, Господи, иди по-добре на Галапагос, там няма жив човек.
– Баш на Малдивите ще ида и то пак заради съвестта си, Гавраиле устати! – изхока го създателят. – Искам да преразгледам едно свое извечно становище за десетте си заповеди и по-специално за прелюбодеянието.
– Господи! Защо!
– Ами време е да модернизирам правилника за вътрешния ред. Като забраних да не пожелават жената на ближния си, не уточних за кого се отнася тази рестрикция. Сега ближната спокойно пожелава мъжа на ближната или жената на ближния си, което не е в разрез с нарежданията ми, а ближният – мъжа на ближната си. По-добре да махна тая възбрана, преди ближният хептен да се е поженчил, а за ближната насетне ще му мисля.
И Господ се престори на голям бял облак и понеже се чувстваше малко българин, се спусна над София и нахълта през прозореца право в отдела „Граждански регистър” на Столична община.
Там го посрещна длъжностното лице Афродита Чукундурова, която енергично пощеше кламери с карминения си маникюр и свързваше някакви листа в енигматични комбинации, познати само на нея, а после редеше бумажните свезки една под друга, като застъпваше с всеки горен екземпляр две трети от долния като при пасианс. Тъй като Господ се материализира от облачната пара направо в кабинета й, тя почувства с женската си интуиция – онова незаменимо предимство на нежния пол, което винаги отгатва кога си взел заплата, изпил две водки в повече или натиснал колежка в асансьора, – че не е сама, изправи поглед, опули се и изстреля.
– Що не чукаш бе, дядка, и защо изобщо влизаш, без да съм те повикала, гледай колко работа имам! Айде нейсе, казвай за какво си дошъл, че като те гледам скоро ще предадеш богу дух, не ща да става в моя кабинет.
Господ се огледа целия, вярно – не беше се дегизирал. Същата памучна сива роба, същата бяла брада до пояс, същите сандали от лико и същият дървен посох – жезълът на небесната власт. Той беше актьор по душа, понрави ми се да го мислят за немощен старец, позасмя се наум, па отвърна.
– Сполай ти, моме, духът божи си е в мене, няма как да му го предам, че аз съм му собственикът, ама по друга работа ида при тебе.
– Момент – отвърна Афродита, вдигна телефона и излая в него. – Шефе, прати момчетата, че тука има пак един от онези с малката пенсия, дето не им стигат парите за специалните лекарства… Да, тоя пък старообрядник ми се вижда, нещо религиозни почна да ги бръщолеви… Да, благодаря!
После затвори, усмихна Му се лъчезарно и се приготви да Го слуша. Господ не се обиди, той знаеше, че лудите, някои от които обладаваха свръхестествената способност да говорят в мислите си с Него, не са приети добре тука на земята и че всеки по-ексцентричен човек или ставаше политик и всички го слушаха със зяпнали уста, или ставаше луд и го поставяха в изолация. Странното беше, че често истински лудите ставаха политици, но той с тази категория ненормални принципно не искаше да говори, затова пък Луцифер охотно си хортуваше с тях и им даваше безценни съвети. Затова и сега Господ не направи нищо, макар че знаеше, че след миг ще довтаса началникът Данчо Кичурски, а след него и повиканата линейка с четирима бабаити и шофьор, който има син абитурент, намерение да се напие с приятели довечера, две любовници санитарки, културни предразсъдъци, Лада 1600 – бяла, неплатена сметка за ток, съпруга научен работник и начална фаза на трипер. Бабаитите нищо си нямаха, освен бели престилки и мускули, най-малкото пък представа какво имат в този живот. Поне шофьорът на линейката е интелигент, каза си наум Господ и се обърна към Афродита.
– Виж, чадо Афродита…
– Откъде знаете името ми? – сряза Го веднага Афродита.
– Няма скрити неща за мене по грешната ви земя. Мога да ти кажа, че го знам от стрико ти Асен от Доброславци, който ти е кръстник, от Веца Буцата, с която лежа за измама в една килия две години в сливенския хапус, или че съм го прочел на вратата ти, но аз просто го знам, така че въпросът ти няма отговор, чадо.
– Боже! Ама откъде, познаваш тия хора?
– Видя ли, че проумя кой съм – зарадва се Господ, неразбрал възклицателния израз, защото отколе си знаеше, че хората не бива да изговарят напразно името господне, и прие възгласа на изумление като персонално обръщение. Какво да се прави – и Бог става жертва на суетата.
– Казвай какво искаш, дядо, само си трай за Веца – стана отведнъж сговорчива деловодителката.
– Проста работа, дъще, искам да обясниш на хората, че бъдните сто години няма да живея на небето, ами на Малдивите. Обяви го навсякъде, та който вярва, да си го знай.
– Значи искаш да ти сменим адресната регистрация? – запита Афродита, като филтрира налудничавите бръщолевения на дядката и извлече само това, което човечеството в модерния век наричаше „полезна информация”. Така преди време Господ им прати една зелена маймуна в Африка – трябваше само да я топнат в светена вода и от козината и щеше да бликне целебно миро против вируса на глупостта. Човечеството обаче имаше други възгледи за зелената маймуна и извлече от нея полезната информация за болестта СПИН, която побърза да разпространи барабар със заразата…
– Да, може така да се каже по вашему.
– Добре, дядо, къде казваш, че живееше досега.
– На небето, къде другаде?
– Странна работа, няма такава улица в регистъра, има „Ведро небе” в Стара Загора… Ама, дедо стари, ти да не си оттам, да не си се загубил тук в столицата, а?
– Не дъще, остави регистрите, просто кажи на другите си братя и сестри, че Господ вече не е на небето, а на Малдивите и ще остане там сто години.
– Ясно! – кимна Афродита, която беше готова да направи каквото и да е, само да не излезе наяве познанството й с Буцата, но в този момент вратата се отвори и връхлетя разрошен шефът на отдела – Данчо Кичурски.
– Добър ден, какъв е проблемът, какво иска тоя изветрял дъртак?
Господ делово мълчеше и се усмихваше. Е, той като сина си много обичаше да се смее, но евангелистите в Юдея бяха преценили, че е нелепо да записват, че Спасителят се е смеел. Изобщо съдбата на днешния човешки род се градеше върху неточности, изгубени преписки и правописни грешки в Светото писание. Така преди време Луцифер Го покани на Питие, пуснаха си двамцата един албум на Дженезис, който измъкнаха от бъдещето през един времепространствен тунел, и яката се накупонясаха цели шест дни. Когато накрая Луцифер се превърна на серни изпарения, Господ си замеси от глина един ортак по свой образ и подобие, та да не пие сам, но после видя каква каша от риби, птици и зверове е забъркал долу под себе си, опомни се, измърмори „А, да…хм”, което стана име на глинената кукла, и отиде да си почине един ден. Искаше да забрави за този резил, ама древните автори на свещени текстове написаха Битие и Генезис и не знам още какво си, та вече нямаше къде да се дене от лоши спомени, които му се натякваха даже и на латински…
– Искам да си сменя адресната регистрация – изтърси Господ, за да не влиза в спорове с духовно убоги твари. Афродита го погледна със симпатия.
– Добре, къде си живял досега? – попита шефът.
– На небето.
– А къде ще живееш сега?
– На Малдивите.
– Я най-добре си дай личната карта.
– Нямам лична карта.
– Нямаш лична карта? Ами знаеш ли, че ти не си личност, старче?
– Знам, никаква личност не съм, имаш право, наместнико.
– Какво си тогава?
– А, не – тази задача хората си я имате отдавна, да не би да си мислиш, че хей така ще ти разкрия отговора?
– Но ти без лична карта просто не съществуваш.
– Виж, това не е вярно, чадо, те и Ницчше и Маркс така твърдяха, но не се бяха сетили да използват личната карта като аргумент, та ти си истински новатор, синко, току-виж ти повярвали.
– Няма документ – няма човек и точка. Така работим ние тука, това е регистър, не е Женският пазар.
– Сиреч документът за теб е по-важен от чиляка?
– Точно така – „чилякът”, както му казваш, може да е който и да е, но документът го персонализира за обществото, дава му права да живее в него, да работи, печели, строи и реже ленти – унесе се шефът на регистъра.
– Чакай! Не ща да режа ленти, искам само да знаете, че отивам на Малдивите.
– Никъде няма да ходиш без лична карта, дърто. Как гласува на последните избори?
– Вярвай, чедо, винаги печеля със сто процента, а по-добре по начало да не чуваш гласа ми, хайде запиши ме, че да си ходя.
– Къде да те запиша? – недоумяваше Кичурски.
– На Малдивите, грешнико, мразя да повтарям. Знаеш ли, че ако бях казал два пъти „Да бъде светлина”, сега щеше да си в газово състояние, а живот щеше да има на Сатурн, демек човекът щеше да има 80 пъти повече площ за посеви и замърсяване.
– Слушай, дядка, ти деца имаш ли? Синове дъщери, я да им се обадим, а? Тук ще дойдат сега едни хора да те поразходят.
– Никакви хора няма да дойдат, юроде, ще счупят задно окачване на следващия светофар в дупка на пътя, която трябваше да е запълнена от вашите отдели преди два месеца, но сигурно пак нещо се е объркало по документите, та сте я писали несъществуваща. Може би защото и тя няма лична карта?
– Казвай, дядка, син имаш ли?
– Имам един.
– Колко е голям?
– А, дете е още – отвърна Господ, за когото 33 години си бяха направо млечна възраст.
– А къде е той?
– В мене е?
– А майка му къде е? Знае ли, че искаш да се местите?
– Няма майка, нито татко, аз съм му единствен – отвърна разумно Господ, защото не му се искаше да обяснява заплетената семейна връзка на Йосиф и Мария, пък и истина беше – и двамата вече не бяха на този свят, та неговата синовна втора третина имаше само Отец в лицето на първата.
– А, значи не е твой кръвен син! А съдебно решение за осиновяване имаш ли? Кой ти разреши да местиш непълнолетно дете на нов адрес, без да уведомиш властите? Поредната блудкава клошарска трагедия – рече той с досада и погледна Афродита високомерно.
– Защо клошарска? – попита тя смутено като гледаше ту Кичурски, ту Господ и не знаеше кой е по-големият бог за нея.
– Ами работата е от ясна по-ясна. Живее под небето, води със себе си непълнолетен несобствен син, сигурно да го кара да краде и да проси, нямат документи и двамата – абе пълни паразити. На всичкото отгоре го усуква в някакви псевдорелигиозни алегории, но няма да му мине номерът при мене. С тия приказки може да си изпроси стотинки за хляб и ракия, но сега от тука – та в приюта под стража до пълно изясняване на случая. Куче сигурно също имаш. Ало, дядка, на теб говоря, животно някакво да имаш, живо същество, душа някаква?
– Имам, Светият дух е с мене.
– Ето на, казах ли ти – пак помияр някакъв. Тия се движат винаги по трима: клошар, дете и куче. Просят, крадат, пият, после детето става гамен като пастрока си и така до безкрай. А колко жалби от ухапвания имаме само. Ей, дядка, тоя със светлия пух обезпаразитен ли е, има ли маркировка, кастриран ли е?
– Чадо, това у личната ти карта като особени белези ли го пише?
– Не те разбирам, дъртофелнико, я кажи влизал ли е твоят помияр в контакт с хора?
– Да веднъж с една жена и ако беше кастриран, сега нямаше да си тука, умна главо!
До този момент Господ истински се забавляваше, но вече почнаха да го хващат дяволите. „Хайде, Господи“ – говореха му двама невидими дяволи, които го хващаха под ръка от двете му страни, – “хайде да си ходим горе, че тука не е за тебе, а пък там архангел Гавраил съвсем го е ударил на самодържавие”.
– С каква жена, какво й направи твоят звяр?
– Пренесе част от мене в нея.
– Казах ли ти! – шефът на регистъра тържествуващо изгледа Афродита. – Песът разнася заразите от стареца по хората, вече е ухапал една жена. Слушай, дядка, я иди в ъгъла до кошчето да не изцапаш нещо тука.
– Аз искам само да си запишете, че Господ отива на Малдивите, рече Господ и навън неочаквано притъмня, въпреки че беше тъкмо преди пладне.
– И аз искам да стана принцеса, ама не става, дядка, първо трябва нашият принц да ме произведе – и Кичурски се захили, доволен от остроумието си.
– Може, защо да не може – отвърна Господ. – Жаба!
И отведнъж шефът на регистъра Данчо Кичурски се превърна на огромна слузеста жълта крастава жаба на черни петна, чиито вертикални ципести клепачи бързо запремигваха. Афродита изпищя, но Господ побърза да я утеши.
– Спокойно, дъще, няма да помръдне от тука ни сантиметър. Ти ще запишеш ли някъде там по вашите бумаги, че съм заминал на Малдивите?
Погледът на Афродита бавно се избистряше, макар че не беше съвсем сигурна какво става наоколо, но поне усещаше, че е в безопасност.
– Ще запиша, дядо, ама кой си ти?
– Непостижимо е за ума ти дъще, живей праведно, моли се и не кради повече червила от козметичния щанд на Била, че е грехота. За едното нищо пак да се видиш с Буцата, не си заслужава.
Афродита пламна и се разплака.
– Ето, слагам тука на сайта на Столична община, че Господ заминава на Малдивите, ама ти, дядо, вярно ли си Господ?
– Не тормози ума си с въпроси, дъще, тя – вярата – с логиката много-много не се долюбва. Ами слушай още какво ще ти заръчам.
– Слушам, дядо.
– Ще напишеш тука още, че ако софиянци искат да разберат какво е станало, трябва техният принц целуне жабата по задницата. Само тогава шефът ти ще се преобрази на принцеса и ще може да разкаже за моето пришествие. Но трябва да я целуне баш принцът, та да си има финал като в приказките. Напишеш ли това, ще се събудиш в бащината си къща в Доброславци. И не идвай повече в тая содомия, само ще си почерниш младостта.
– Добре, дядо.
– Оставам ти тука и един чувал от така наречените бозони – напиши също, че е за ония главунгери в ЦЕРН, и им кажи да си впрегнат силите в нещо по-полезно, а не да гонят Михаля, щото за тия частици при мен отговаря архангел Михаил.
И дядото се преобрази на бяла пара и излетя през прозореца…
…На другия ден София осъмна с голяма извита опашка пред Столична община. Богослови с раса и светски натури в костюми се редяха и един по един отиваха да видят жабата. Тя квакаше оглушително и не я ловеше ни куршум, ни огън, ни можеха да я помръднат. От квакането й някак по незнайно какви причини се сриваше електричеството в целия град. Чудовището се издуваше и гъгнеше протяжно с човешки глас и при това само една дума: „Принцееееее”!. Около нея се въртяха физици, мистици, езотерици, теолози, инженери по енергопренасяне – напусто. Гърмяха крушки и монитори, падаха съскащи жици, сриваха се банкови сървъри, засядаха асансьори, спираха трамваи и тролеи и оставаха недоварени милиони кафета и недоепилирани хиляди прасци. Само компютърната мрежа на Общината не беше извън строя, но на всички монитори се мъдреше само началната страница на общинския сайт, където ясно се четеше. “Господ заминава за сто години на Малдивите“, после „Ако искате жабата да се превърне в принцеса, трябва принцът да я целуне по задницата” и „Дайте чувала с бозони в ЦЕРН”. В тази кризисна безизходица рекоха да пробват с гранати, но след като сринаха половината сграда, от отломките се показа един прокъсан чувал, от него излетя със свистене някаква тънка струйка и всички парчета бавно се вдигнаха от купчината руини, и на заден ход се слепиха до последната частица в правилна чиста хубава Столична община, от която след миг се разнесе зловещ жабешки пресеклив и продран вой, вследствие на което ТЕЦ Марица-2 изгуби две турбини.
Чак тогава учените глави се сетиха, че до жабата имаше и един дрипав мях и ченетата им затракаха морзово. Суеверието могъщо надделя над обективното познание и софиянци хукнаха да дирят принц.
В това време Господ се върна на небето, нахока Гавраил, препаса го веднъж с тоягата по гърбината, прегледа душите в Чистилището и си стегна вързопа с банските и джапанките за плаж, но преди да тръгне, разпореди да му извикат Луцифер и Дарвин.
– Луци, дай пак по едно Питие, ама да не е като онова предишното, че нямам шест дни за поркане, братле, пък и ако сътворя един паралелен свят, ония в ЦЕРН, дето си мислят, че разбират от физика, направо ще пощръклеят.
После се обърна към Дарвин.
– Професоре, аз май бях несправедлив към тебе. Ще те пратя в Рая да хвъркаш между лиляките и глогинките. Ти май си единственият, който си прозрял какви съм ги вършел на шестия ден.
– О, мой Боже! Нима съм бил на прав път? Но защо се усъмни в делата си, създателю вездесъщи?!
– Ей сега като пийнеш едно с Луци, ще разбереш. А инак прозрението ми дойде от една приказка – и Господ отпи от потира, примижа, протегна показалец и измести слънцето с 3,71 дъгови секунди, за да не му блести в очите, па подхвана.
– Представи си, Чарли, имало долу едно затънтено царство, в което се появила свирепа гадина – не змей, не сфинкс или грифон, а просто гигантска жаба. От писъците й никой не можел да спи. Тя била несъкрушима, можела да бъде победена само ако принц я целуне по трътката. Но изведнъж всички големци се спотаили – никой не щял да целува гнусната твар и то по срамните места. А проклетията се деряла и кинела като Джанис Джоплин (Луци, пусни малко Дженезис бе!) и нямало избавление, защото гордостта на „принцовете” била по-силна от милосърдието им. Не щеш ли обаче, Чарли, появил се един смел пожарникар. Без много да му мисли, навел се и целунал жабешките бутчета и гадината се преобразила на изтощена и оцъклена принцеса със сплъстени на фъндъци златни коси, зер не е лесно да бъдеш гигантска жаба три недели. Преди да стане жаба, принцесата била Данчо Кичурски, но сега – кастриран по естествения път на вълшебното преображение – с тези фъндъци по прическата и Господ не знае как са го кръстили като жена. Честно не знам бе! Царят на тази грешна земя много се зарадвал и веднага пришил на пожарникаря генералски пагони. Новопроизведеният генерал обаче безмерно се възгордял и поискал всички да му се отплатят по същия начин, по който той избавил града от чудовището. И ето, Чарли, седим си ние тука с тебе и си пием Питие, минали са едва две-три минути, но долу вече са отлетели няколко години. Сега всички целуват панталоните на пожарникаря и се превръщат в опулени пихтиести жабоци, крякащи единогласно в тинята. Е, кажи ми, Чарли, как след всичко това да не ти повярвам, че съм забъркал в глината за Адам някоя и друга маймунска фъшкия. Ха наздраве!
И Господ надигна чашата, отпи юнашки, а после кихна гръмко, та долу сеизмолозите се хванаха за главата и започнаха да изпращат тревожни йероглифи по сателита за Токио.
– Още едно, Господи? – попита лукавият с лъстив блясък в зениците.
– Може, Сатана, но последно. Я чувай! Кога те командировах тебе за последно долу?
– Преди почти век, Господи.
– А къде те пратих?
– В Москва, Господи, с цялата ми свита барабар.
– Взимай си свитата тогава и заминавай за София. Донеси ми главата на принца и пресуши това блато зловонно, както вие си знаете… Майстора добре ли е?
– Добре е, Господи, той е заслужил покой.
– Е, и аз съм заслужил като друг вид майстор. Хайде – дигай си демоните, дигайте си гълъбите и за София. Таман тука няма да се мешаш в ангелските работи, пък и грешниците малко рахат ще бъдат от тебе. Кой знае, може още някого незаслужено да съм хвърлил при теб… Юда какво прави?
– Праща ти хиляди целувки, Господи.
– Вземи го тогава да се поразтъпче с тебе, да ходи да целува долу краката на ония идолопоклонници, белким и тях ги разпнат. Дай му тридесет сребърника за предизборна кампания, може и за лидер да си го изберат. Нищо чудно между впрочем, изобщо те българите имат някакъв особен самоубийствен мисловен синдром.
– Слушам, Господи, ще му основем една партия и ще клъвнат на мършата – както винаги.
– Бягай тогава долу в София и им кажи, че след Москва е техен ред да си намерят майстора. Аз отивам да се топна и да поразмисля за прелюбодеянието.
Изви се страшна фъртуна и с див възторжен крясък Луцифер литна щастлив да сбира свитата си. Господ пък обърна още едно, тупна Дарвин по рамото, като така му прикачи чифт криле, пое си въздух и с карнавален вик „Да живеят маймуните, професоре!” излетя като мълния надолу. Облетя няколко пъти Земята, за да поизтрезнее, а над Северния полюс отведнъж му хрумна, че ще му е горещо с тази брада на екватора, та с един замах я обръсна и разпиля във въздуха. Божиите власи образуваха бяла дъга по траекторията на вихрения Му полет и хиляди ескимоси радостно записукаха в кухите си иглута. После кометата, която цепеше небето на неравномерни зиг-заги, внезапно се изви нависоко и отведнъж се стрелна надолу, като падна с вик „Отпускаааа!” в Индийския океан, малко под Шри Ланка. Същата тази сутрин слънцето изгря над София с формата на огнена котешка морда, а една чистачка в метростанция “Сердика” пустосваше неистово по адрес на някаква дрипла, която изтървала и счупила шише олио право на перона, непосредствено пред ръба на коловозното трасе.
ББ
