Чикиджиите се засегнаха. Болно им стана, че техният бащица не оценяваше усилията им. Разотидоха се по домовете си и като падна вечер, залегнаха усърдно да се учат. Зер беше ги набедил в нескопосаност именно като чикиджии и упрекнал, че не подлежат на ограмотяване, та всеки таеше в сърцето си копнение да покаже на водача си, че именно той е най-кадърният. И понеже не ги беше нарекъл огнегълтачи, не почнаха да гълтат огън, ами се заловиха с мануална терапия с подръчни средства – точно според предписанието на вожда. Двеста-триста народни представители ритмично и синхронно провеждаха възвратно-постъпателни движения по надлъжната траектория на вертикализирана анатомична ос, ала в недрата на майката земя, разбра се впоследствие, се утаявали неусетно и почти недоловимо трепет подир трепета.

            Същевременно министърът на финансите орязал бюджета на Бурятската академия на науките и почнал доволно като един пакостлив гном да подскача на стола си  да се друса с все сила в креслото си с разкривена от неподправена олигофрения физиономия, без да го е грижа за слабата арматура на надпрозоречните трегери в сградата.

            Баш по това време бег Венедиктович от скръб се запил в местната кръчма „Да изпортя спорта” с любимия си бивш френски футболист доктор Мижи дьо те Лажем и след седмата бутилка некак си се разнежил и с все сила ударил с юмрук по масата:

            – Мижи, дай да те направим един професор бе, за по-така еполетско и по-лампазно пред народа – догодина и професор вече да си имаме за мурафет, а?

            Ударът на богоносната десница на бега на БРЕГ отекнала в отходната система на града като предизвикала камбанен звън от мембранните трептения на хиляди канални плочи и обратно завихряне на мръсните потоци – съвсем в унисон с политическата буреносна манифестност на партията лидер. И точно в този момент векториалната насоченост на силовия импулс на юмрука на бащицата съвпаднала с периода на немилостивото натрисане на финансовия министър върху седалката на коженото кресло. Синхронизираните амплитуди се насложили и подирили близко присъствие за периферийно разрастване, като начаса доловили плавните хармонични полюлявания на обучаващите се в парламентарно съвършенство брегаджии из целия град, свързали се мрежовидно с тях и мигновено настъпила мощна, разгърната широкоплощна интерференция на отвесни вибрационни сили. Събудил се ефектът на дъговия мост и маршировката и честотните трептения на юмручния удар на вожда, друсащия се задник на вдебиления министър и стотиците репетиращи на нощната политическа арена съвпаднали като едно цяло с вълновия интервал на източния дял на Средноазиатската манджурска тектонична плоча, тъкмо при разлома Хуанхъ. И тогава земната кора оживяла… Потръпнала, надигнала се леко и после започнала да се спуска и пропада в неизведани глъбини.

            Люшнала се цялата бурятска столица и всичко би завършило много плачевно, ако на около тридесетина километра източно от нея тъкмо в този момент не профучавала с колата си религиозно обсебената от образа на бащицата грандмама Жупелка Фиделсова или на галено „жопелка” или още Матриархатрия Гьонсурат Кабайе. Както си карала на седем водки, ненадейно видяла на един крайпътен билборд образа на пастира на Бурятия, заковала спирачки, излязла от колата, коленичила пред него и започнала да си блъска челото в асфалта на всеки 7-8 секунди, като при това пляскала с месести длани по банкета, премазвйки заспалите кърлежи и мокрици, смокове и таралежи и улисани порчета. Вследствие на тази могъща интервенция югоизточният дял на Памир се изнесъл с две дъгови секунди вляво, закачил нежно опашката на Средноазиатската манджурска тектонична плоча и изместил средоточието на разразяващия се земетръс в западна посока, в зона централно симетрична спрямо столицата на фанатичния идолопоклоннически молебен на Фиделсова. Наистина – ударил жесток трус и разбудил сите махали в Бурятското царство, но насочените сили на въздействие се фокусирали в епицентър извън населените райони. Изпопадали керемидите на курниците в близкото градче Кел-Вин-Кел.

            Но нямало само щети от този неволен сеизмичен феномен. Говори се, че бликнало целебно изворче и сабале дошъл да го освети сам бащицата. Лековитата вода според мигновено появилите се и светкавично разпространените вярвания церяла хорската глупост, но той подир ритуала надменно отказал да пие от него (то и без това файда надали би имало, рекохме изворче, а не байкалче). После отишъл в парламента изправил се на трибуната, погледнал с горчива скръб към съпартийците си и въздъхнал:

            – Ей, чикиджии схванати, кога казах, че земята ще обърна за благото на народа, това беше метафора, правех си кодош с хората, ебавах се, раздувах си активите! Само да сте посмели да превръщате думите ми в дела, главите ви откъсвам! Няма да позорим БРЕГ с безбрежната простотия на мегаломани като вас бе. От вас се иска да бездействате, останалото ще го свърша сам. С това закривам заседанието и забранявам половия ви живот за три месеца за благото на народа. БРЕГ да поживи Фиделсова, на която връчвам Орден на гонорейските заслуги първа степен, а после отивам спешно да открия новосъздадения Институт по интерсексуална сеизмология, който да изследва антропологичния ерос в пряката му връзка с натуралистичния хаос. Защото нищо чудно от толкова много преебан народ скоро земята да се отвори и да ни погълне.

ББ

             Живял в саваната един съвсем посредствен бабуин. Не дишал дим и керосин, не пиел вечер аналгин. Какво намерел – туй ядял, къде заварел – там и спял. По цял ден чешел се от скука, но не познавал той фейсбука, разхождал се назад-напред, понеже нямал интернет, но също рака или спина не щял да знае бабуина, лежал на здрава твърда пръст и косъмът му бил тъй гъст, че можел смело без задръжки да си завъди стадо въшки и до забрава да се пощи. А можел даже също още кокоси цял чувал да хрупа и да върти червено дупе в посока Нил и Ориноко – изобщо в четирите посоки. Не мъчели го тлъсти сметки, не му досаждали кокетки и можел цял грозд да опоска банани без пенсионна вноска. Не знаел за Шанел, Версаче, не знаел що небостъргач е, за всичко мерел по мащаба и възрастта на баобаба и в тази дива изолация за нашата цивилизация било му точно през онуя – наздраве с фреш от маракуя!

Ала сред гъстите пампаси веднъж раздал се гръм – ебаси! И някаква маймуна значи, но с фрак, цилиндър и носачи, напънала се да докопа с една ревяща грозна сопа (мейд ин навярно у Европа) уплашената антилопа. А тя била така красива – килиманджарска самодива – че щом я срещнал първи път, си легнал гладен сам лъвът: импулсът леоестетически надвил гнета гастрономически. Затуй лъвът сега си рекъл „Бах твойта верица, човеко! Ти болен си с температура, щом идваш ми така на …ура, за пусти кяр си измекяр, но тука аз съм цяр и цар. Не знам къде пак ще намеря при мен сама дошла вечеря”.

Преди да зацвърти щуреца, спрял огън да стъкми ловеца. Той водел шерп, а сам бил лорд и имал герб и с туй бил горд. Със блян за сън и за утеха той всяка официална дреха най-педантично си свалил и сгънал. Дъх на прах „Персил” извил се – дух на нибелунга – посред тропическата джунгла. (Тук няма никаква измама, това е скритата реклама, че както всички – и поета копнее да яде “кьофтета”). Край огъня, без миг да чака, завързал, натъкмил хамака, по бански бързо се събул, изял консерва боб фасул, па легнал морен, но с кинжала, и закопчал докрай чувала. А шерпът в близкото дере отишъл … мъх да набере, кога се върнал – що видял: край огъня – хамак, кинжал, в гъстака пък – съдрани бански и лъв, оригващ на британски.

- Изчезвай, имам повод – черпя! – оригнал се лъвът на шерпа. И оня хукнал – блядь и чорт, какво сафари, к’ъв ти лорд – тъй псувал пламенно на руски, макар с геном да бил етруски…

ІІ.

А рано призори сабале с „помози бог” и „оле, мале” се върнал шерпът пак обаче и с други по-ербап носачи, които даже и частушка не пеели без пълна пушка. И там от всички треволяци събрали цял кош кокалаци, оглозган череп с поглед вял, с полиран фино бял овал.  Но всуе с ялови надежди от достолепните одежди те дирели поне парцали, а кискали се папагали. Тъй де ще му излезе краят? И лорда как ще разпознаят без неговия, срам – не срам, циничен малко монограм, извезан в гладките кьошета на двата лъскави маншета (бил приживе конте катил – сър Арчибалд Скот Съмървил).

Не щеш ли някаква си морда с известна прилика със лорда вторачила се от шубрака към шерпа, който взел да ака направо както си стоял, изпълнен с протоколна жал. Край него взела да се трупа със кикот цялата му група, но щом видели що го плаши – космато същество в гамаши, с ботуши и бастон, и чак на всичко туй с омачкан фрак, с брада като на Алфред Шиндлер, с нахлупен до очи цилиндър – веднага също, без да чакат, започнали и те да акат. По-точно присъединили стомашно-чревните си сили към шерпа просто моментално, от все сърце – колегиално. Че цялата демонология на тяхната физиология въздействала така мъчително – като бъчонка разслабително.

Внезапно дръзко съществото – каквото и да е било то – подскочило към баш водача и почнало да го закача. Изскубнало му то лулата, съборило му очилата, изплюло му се му в ботушляците и дръпнало го за …мустаците, а той стоял на четири крака и попрестанал бил да ака, но подир хищната атака на призрака от храсталака направо цял окаменял и официално се …олял.

И точно както каканижел мъртвешки звуци и си движел ръцете като въртележка направил този изрод грешка – запретнал си така ръкава, че всички зърнали тогава извезаната алфабета във края долу на маншета. И охрабрили се тозчас, защото пишело там ASS.

- О, колко сте се променил, почтени лорде Съмървил!

- Ах, дайте, сър да ви целуна, при все че сте досущ маймуна.

- Тотем на бога Брахмапутра долавям в тази ваша мутра.

- Та значи в тоз’ омаен кът друг лорд омаал е лъвът! – и всички маали с ръце посред омайното WC.

- Но само колко ви отива околочерепната грива, тя с блясък ореолен свети и колко як сте в раменете!

- И колко дълги са ви лапите – с тях прав бих свалял си чорапите.

- Какво чело, какъв анфас – навярно смукал сте фугас?

- Но всеки става май такъв след близка среща с гладен лъв?

- Например аз сега от страх направо честно се …успах. Но вие – чист аристократ – от този кръвожаден ад сте само с временна невроза с непреходна метаморфоза…

Читателят ни не е прост – разбира кой е този гост в повествователния мрак нахлул със щурия мерак човешки дрехи да поноси, да спре да рупа все кокоси и нещо друго да намаже като пакет бонбони даже. Но ето дивото зове го, а спира го първично его: воистина една причина да бяга нямал бабуина, човеците дори на склад държат понявга шоколад – така мечтаел си без мярка, че бил роден във зоопарка и на година и половина бил пуснат вече бабуина във резервата Серенгети. Ей на – зяносаните гети изтъркват с палмов лист във шепи насеренгетените шерпи.

Тъй жулили до следобяда, а после почнали парада. И тъй като били ескорт на парламентарен важен лорд, носилка някаква стъкмили, па вчесали го и умили, че от нестихналия стрес си бъркал във носа с финес, па метнали му балдахина и го понесли бабуина към местния рибарски пристан, където учени от Принстън прибирали петролна сонда и стягали се в път за Лондон. Отплавал корабът със звяра към ложа в Горната камара, че всички знаем – парламента презира с укор сантимента. Макар че всеки наш носач на лорда махал с гъгнещ плач, макар с яйце на фирма „Киндер” в устата и в ръка с цилиндър да махал в края на фиорда сумтящ и просълзен и лорда, брегът на Африка с цвят топъл размил се в здрача с гаснещ вопъл… А долу в трюма пак нечуто до капитанската каюта във рубката за свидни гости потраквал кош с човешки кости…

ІII.

              Преди да стигнат до палата на палубата цял примата изтъркали го с груба пемза и чак подир това по Темза със лодка под най-строг конвой отведен бил във двора с вой. Защото негово сиятелство презирал чуждото вмешателство, а преди малко най-пладнешки бонбониера „Таралежки” изтръгнали му със закана, когато късал целофана, та погнал кока със сатър, а оня псувал го на „сър”, накрая рипнал с вик през борда и тъй избягал му на лорда. Но вкарали накрая халата поукротен донейде в залата със помощта на малко чипс и удар в кръста с бюст от гипс. Насетне нямало претенция да бяга от аудиенция – веднъж най-сетне Уинстън Чърчил полезна работа да свършил.

Накратко – влезнала кралицата и в миг смразила се кръвчицата на лордовата цяла свита, защото тя, от смях превита, ги сочела със всички пръсти и пръскала сополи гъсти. Накрая някак си поспряла и гърчовете овладяла, опретнала снага изчекната и деликатно се изсекнала, па зинала с рев  земетръс: „Защо е тука този гъз?!” Клоняло слънцето към заник – не се усетила за „задник”, че речникът й твърде груб е, че може да се каже „дупе” – била безкрайно уморена като пресипнала сирена. Това е: всякое величие изгубва свян, благоприличие – изсмукват му капитализмите ведно акъла с евфемизмите. Но точно в тази ситуация присъстващата популация приела тази мръсна дума тъй както фльорцата парфюма и лордовата свита свита облещила се от възхита. Изтънил първият министър във този стилов субрегистър:

- Простете ми, кралице моя, но броди в Лондон параноя и спор се води – водевил, дали е жив лорд Съмървил. Мой Боже! В пепел превърни ме! Вий току-що сама по име го назовахте с пълен глас, а аз ще потвърдя, че ASS – което безусловно знам – е негов гербов монограм. То спорът не е силов спорт: щом има гъз, то има лорд. Разправят се тук али-бали за лъвове и канибали. Къде са, питам всеки път, на лорда дрехите, трупът? А вместо тях – един кош мощи! Нима, кажете ми, все още ще се намери кой да спори на всичкото това отгоре, че тези кокали без герб не са на някой заплес шерп? То спорът не е силов спорт: щом няма труп, то има лорд. И той е тук пред вас и ето от смут качи се по пердето, защото в Англия е пръв надвил човекояден лъв, а наш’та тъпа бюрокрация изисква му легитимация. Кажете ми – нима паспорт е нужен на английски лорд, и то на лорд със герб и хъс, с дълбоко родословен гъз?

- О сър, секунда, позволете, и нека бъда триж проклета, ако не съм ви доразбрала за тези всички ала-бала. Но цялата ви полифония докара ми почти агония. Разбрах един звучащ акорд: че всеки гъз със герб е лорд? И ако правилно разбирам, причина няма да ви спирам да отведете на момента лорд Съмървил във парламента. Той има герб, това е ясно, останалото е прекрасно.

Лорд Съмървил от полилея бил скочил току-тъй пред нея и сипел след поклон поклона, изувайки си панталона. Така че негово сиятелство й предоставил доказателство със статус на могъщ рекорд, че има право да е лорд. Накрая стиснал й ръката и мушнал й се под полата, отгдето миг подир това ликуващ вън подал глава и млатил пода със юмруци и радостни издавал звуци. Безспорно взел я за изгора и станал тъй любимец в двора.

- Ах колко жив, спонтанен, мил бил този палав Съмървил! Контактът с Африка първична обогатил е тази личност! E, не съвсем по етикета, но нека бъда триж проклета, не искам той да се намесва – така ужасно ми харесва. Защо ли всеки чист кретен копней да бъде джентълмен!? Поврага приемите скучни! Да идем сред полята тучни да се търкаляме в тревата, да скачаме във синевата; да идем в селския обор да се замерваме със тор, да наберем букет метличина и да се скъсаме от тичане, вода да пием от бунара, в синджира да вплетем китара, да се прегърнеме със роклите с луната в дъното на локвите; и имена и чудни облици да даваме на всички облаци; на ветрове неоседлани да вземем залеза във длани и да се гмуркаме в комините над пътищата неизминати, да бягаме по керемидите на купола на пирамидите, под песните на бедуина… Ти гониш, лорде бабуине, че колкото и да търча юнашката, то ще ти хвана май опашката, ако ще трябва аз да гоня… Но първо вдигай панталона, че каня те на чай от лайка. А тия ли? Гърби им майката!

(Читателю, недей умува – тя не умеела да псува, че още в детските години обгрижвали я монахини. Игуменка от изпълкома нарочно грешно идиома й обяснила – алелуя… Наздраве с фреш от маракуя!).

ІV.

А в понеделник джентъл-мента откаран бил във парламента и там бил – неговата кожа – положен в родовата ложа насинен и с отекла джука. И му нахлупили перука, и хвърлили му плик с бонбони – по-лесно да гради закони. Па почнали едни дебати (ебати!) тия бюрократи! Сюжетът се развил така: щом дигнел някой плах ръка, за да подкани вси злодеи към вот за своите идеи, преди секунда да измине, ръка навирял бабуина и махал като с маламашка със нещо май като опашка. Каквото и да дрънкал щедрата витията откъм катедрата, прославял ли, или пък псувал – гласувал Съмървил, гласувал… И се премятал от възторг, неуморим като киборг, и опищявал орталъка на лорда див маймунджилъка. Но с този брейк и буги-буги увличал да гласуват други. Например Долната камара камарила се на камара и всеки се натискал – зор да види как държи се лорда: „Ще гледам да не се изложа – гласувам както тази ложа” – си казвал всякой. Вот след вота маймунякът формирал квота.

Но знаем, тъкмо интереса калпака клати, че и феса, та всяка партия във вторника ухажвала го непокорника и возели го на карета, и влачели го в кабарета. О, тези зли неблагодарници помъкнали го по сладкарници и канили го с пълни кани и цели кошници банани, разливали пина колада и не щадели шоколада, и гъсти рукнали кохорти от сладоледи, кекс и торти…

- Не щем така да се дадем – поръчай пак ванилов крем, поръчвай – да се гънат масите, той с лекота увлича масите.

- Угаждайте му. Че персоната е приближена на короната. Я вижте в „Таймс” – с олигофрена на фона тъкмо на Биг Бена кралицата във едър план.

- Той, той е нашия таран!

Тъй искала да бъде партия със лорда всяка, всяка партия. Червени, запотени, с букли, приличали на чалга кукли аристократите им лидери, докато давели се в сидери, докато с кейкове и мусове се надпреварвали във плюсове. Развило се еклероядството покрай електоратократството и бликали едни сметани, насиропирани с метани… За благото на таз’ държава започнал да му подражава съвсем в походката убога на цяла Скотия херцога. Строшил лорд Съмървил гарафа – след него три разбил сам графа на Кентърбъри – сър Джон Смит, бездруго поркан и немит. Дори увиснал от балкона накуп със лорда и барона на Южен Уелс – МакРивърсън (до днес все тъй реве насън). И вече в сряда сред народа просмукала се нова мода и следвал я кой как намери във политическите сфери. Нареждал кодът й грамотно: бъди в живота си животно. Със звяра сме една порода, назад към майката природа. „А на природата пък – майката, с това докрай вдълбали чайката”. (Читателю, разчитай вица! Това е изказ на кралица!).

V.

Тя тая цялата пачанга, разправят, станала във Англия, но – свети боже, сохрани – и в други минала страни. И тъй британският модел разпространил се без предел и като яростна турбина възпроизвеждал бабуина – ошмулена политреколта със тъпота сто гигаволта. Например някакъв си цар си взел любим пожарникар! Да, има някъде родини, където няма бабуини, та отегченото  величество човек си взел под попечителство, макар да бил – ох, мале мила! – бая подобен на горила. Бил просто шерп, а станал лорд, създал си герб и карал форд. А после пък питекантропа решил да се сроди с Европа, екип събрал с глави кратуни и вече истински маймуни. Изобщо онзи там народ, макар да теглел като скот, умеел шеметно да фирка и обожавал, значи, цирка. Затуй по избори пияни избирали си павиани и зяпали като на лента маймунщините в парламента. И гладни кретали, горките, но цирк изцяло, до насита, оттук – до края на водата те получавали с мандата, та кръшни кършели гюбеци, че нови имат си шебеци – народни хем, хем дупедавци, цял парламент със песоглавци. А те се карали, преграквали и като шерпите нааквали, дори похапване на сирене при тях завършвало с …пасиране. А камо ли кога решели държавнотворчески темели дълбоко да полагат с кеф – съзиждали голям кенеф. Дупе в основата червено, набаданосвали в зелено, па кряскали, че уж е синьо… Какво да сториш – бабуини. Девизът им – пак тоя сорт: и гъз да си – със герб си лорд. И връткали го към Америка и към Европа („Тук сме! Еврика!”), и към Русия, към Мароко – изобщо в осемте посоки. По ум, по вид бил тоз’ елит държавнически неолит, но да се връщаме към Лондон – това бе неизбежно рондо.

VІ.

Един ден някаква маркиза подшушнала за експертиза на господарката, кралицата, когато слагала осмицата на празно място в пасианса. О, грозен жест – от Ренесанса по време на игра на карти жените мислят, че е парти. И тъй – експертното решение излизало със заключение, базирано на генни проби и без протекции, без лоби, че скелетът във коша бил на Арчибалд Скот Съмървил и още „лорд” и още „сър”, доказано жесток катър, но член на Горната камара… Кралицата със пълна пара изтичала си във покоите и дала бързо на копоите свободен кралски полуден, па креснала с глас подлуден, със скръб дълбоко всеотдайна: „Вдълбах маршрутката им стайна!”. А после (всичко е хазарт!), тя личния си бодигард и спец един по боди арт извикала и много хард им нещо тайно наредила, па хвръкнала като торпила по стълбите и по паважа, а после право във гаража. Защо? В гаража тя понеже с брилянти пазела ковчеже.

В това пък време дженебета бил хвърлен в тъмните мазета и официално арестуван и щял да бъде и линчуван.

- Нали ви казвах даже пръв, че тоя няма синя кръв, това е просто дженебет, комай че даже с диабет.

- Каква ти кръв бе? Жив шербет пулсира в тоя дженебет! И кола, шейк и шоколад в джигера ври на тая гад!

- Беснейте, вихрени тайфуни, обърнаха ни на маймуни!

- Играхме в такт по тази свирка, какъв позор, егати цирка!

- Копнея за една отрада – да го обесим на площада!

За смърт с озъбени сурати зовели всички депутати и още малко бабуина би станал просто буца глина. Тогава влязъл бодигарда и отдалеч извикал „Вардааааааа”. И който в пътя му стоял помел го като самосвал – бил гладен, отегчен и зъл, свиреп го мъчел маясъл. Разбил вратата на мазето, изтръгнал пантите, резето и викнал: „Айде, бодиартър, че чака ни за полет чартър”. Влетял художника с вираж и нарисувал цял пейзаж, той кожата на бабуина покрил с магическа картина, а на гърба му с холограм изписан бил дук Бъкингам. Така спокойно си излезли досущ като три мазни глезли, които по инстинкт на пола се раждат и умират в МОЛ-а. Редял се покрай тях шпалир – дук Бъкингам вървял в мундир и пред портала със колони гвардейци сторили поклони. А лордовете с паст раззината следели как във лимузината се натоварил бабуина със тези някакви двамина, а после с рев по булеварда подкарал бързо бодигарда накрай града, отвъд пазара, където тайно във хангара ги чакала желязна птица с пилот английската кралица. След час, без да ги нерви трафика, съзрели пазвите на Африка.

Епилог

И ето – слог навързва слога и вече иде епилога, как подир кацане в Претория завършва чудната история. Кралицата и бабуина по цял ден се замерват с тиня и дупят се на вси посоки, най-вече към Париж и Токио. В хралупа на дърво под склона ръждясват жезъл и корона. Един на други си слугуват и учат се на глас да псуват, защото първо на Земята бе словото след туй – псувнята.

Лъвът се сдушил с бодигарда и всеки ден му пробва гарда. Един от друг във страх треперят, но в осем заедно вечерят. Лъва домъква тежка плячка, от бодигарда е пиячката.

Художникът гласи статива, сега рисува самодива. Във Нил студи си чешка бира, а антилопата позира. Накрая му довела слона,  за да му освежи фасона. Възкликнал пламенно тогава: „Какво пространство за изява! Сега ще нарисувам град, дворец и улици с площад…” Но хванало го късогледство, така че нарисувал детство.

Нима пак нещо не достига? Нима не е като по книга – да слеят своята пътека и звярът кротък, и човека? Ах да, проклетите брилянти! Със тях купували си чанти, нокторезачки и солници, и амфори и пепелници, наръчник за ядливи гъби и четките дори за зъби, и разни други дреболии – например ранчо във Боливия и хасиенда във Колумбия, и цех за пасти и тулумбички… Но ни дворец, ни парламент не трябва тук за хепи енд. Това е, точка – няма вече. Щом искаш ти – не е далече. Качи се бързо по капчука и месеца хвани за куката, залюшкай се, скочи отгоре – та право там във Нгоро-Нгоро. Но аз оставам мъдро тук и ето сетното ми „чук”.

Единствено сега накрая какво написах ще гадая. Че ще запеят утре птиците и ще нахлуят с меч критиците. Тя тая работа със жанра не тук някаква си мандра. И тъй, аз мисля – джаста-праста – написах стихотворен разказ. Ако критическата поза рече, че съм римувал в проза, то кръв от яд не ще да плюя – наздраве с фреш от маракуя. Наздраве – сипах ви поема! За вас – кой колкото поема…

ББ

               Знаете колко много се интересувам от филология, но по слияние на настоятелствата и най-паче по въжделение завърших аграрния институт, та затуй сега съм обикновен завеждащ отдел в скромно министерство. Оня ден, като ходих у столовата да се наобядвам и влязох да се позаплакна в тоалетната, гледам на вратата отвътре издраскано с пирон ли, с що ли едно такова стихотворение:

Мила родино, де хлеба
наш насущний в този ад?
Г…Б, как искам да ………
там, под трътката ……….

Нямам първа обич либе –
тръгна с шефа, бил богат…
Г…Б, как искам да ………
във утробата ……….

Гладни бродят дребни дéца,
вий народът – вълчи свят.
Г…Б, как искам да ………
гол във руното ………

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
зор озорен след разплата
грейва ми на Г…Б ……….

            И понеже винаги и за постоянно съм се заинтересуввал от филологията и обичам поезията, веднага ми  хрумна, че това ще да е некой текст, гласен за по-така аудитория. Знам ги аз тия жанрове-манрове, нали чета и слушам постоянно Планета Фолк, та веднага го познах тоя формат. Чистачките удивително защо бяха наблегнали само на определени места, но аз го преписах барабар с изтърканите от телената четка думи и се върнах в кабинета си да го досъчиня. Сиреч – да работя.

            Първо ми хвана окото това име с изтритите букви. Важно име ще да е било, на голям човек, на някой баровец, щом е изписано с главни букви – мислех си и чувствувах, че верно си мислим. Та санким требе да се намери име, дето да почва с Г и да свършва с Б. Начаса ме налегна съмнение, че това ще да е руското име Глеб, взех молива и го написах навсякъде. Значи така. Руски новобогаташ Глеб идва в България и лирическата героиня му приказва. Я да видим какво му дума…

            Мдааа – „…де хлеба // наш насущний в този ад?”… Не ще и дума, че този вопъл е адресиран до руснак, вижте само, ми то е почти на руски! Ясно, тя е от бедните социални низини и му се натяга, а той вероятно я е възлюбил, но не я взима напълно насериозно. Това тука му викам завръзка на интригата, значи. Тя после се окайва от беднотията си и се обръща рeвторично към Глеб… И баш тука да е изтрито, майка му мечка! Какво ли му е казала в оригинала? Каквото и да е, требе да се римува, разбирам аз от тия работи. Хлеба… Какво се римува с „хлеба”, дето на всичкото отгоре тя иска той да бъде?… Ами да, разбира се „лебед”. Спомням си аз тая живопис, дето Зевс накацва оная там митологична шаврантия, де да й помня името…. Значи „лебед”, добрееее.

           Ама па изведнъж трътка! Таман дотук го докарваше на романтика и даже малко на интелектуалничене, а сега… Но те тия песни обичат да каращисват различни настроения и стилове, викат за тях, че имали  еклерична поетика (каквото и да значи т’ва). И какъв може да е един лебед под трътката си? Тя е мастна жлеза, оскубана една такава от постоянно чешене и пощене с клюн. Ама трябва да се римува с „ад”… Ами може би „космат” – нали самецът е расово накичен. Те, нерезите, имат четина насекъде. То от кьосав мъж добър любовник не става – знае се. Па това е художнически образ, отпращащ ни към не кой да е, а към Зевс, значи требе да е дваж, че и триж по-козиняв тоя „лебед” проклет, ама не върви. Знам аз, че на това му викат „мита логема” (ако тая содомия с лебеда им е митата, то какви ли ще са им мръснишките логеми?), та се замислих за ония комбинирани дзверове у старите гърци – кентаври, грифони и прочие химери и добитъци, ама за космат лебед нийде не бях чел. Поврага… И отведнъж се сетих – „пернáт”! Космат е звярът, пернáт е орелът. Колко пó му е пернáта трътката, толкова пó го бива за разплод. То и народът си го е казал, че ако си с гол задник не е редно да се мисли за женитба. Е, те сега сичко си е по местото, давай другия куплет.

            Значи такаааа. Влязохме в еротичната линия и веднага я разкрихме – трътка, расово оперение, лебеди изнасилвачи, абе в общи линии ела, Вълчо, изяж ма! Сега нататък. Хоп – веднага си призна, че първото либе я е напуснало – „Нямам първа обич либе”. Ама то коя чалгаджийка да питаш, се ще ти каже, че ти си й вторият. Един авер така се беше разболял от хронична секундарност на либидото (каквото и да значи т’ва) и кога веднъж попаднал на честна мома, веднага я изпъдил от хотелската стая, че било опасно да не му навреди на изнеженото здраве – била твърде силна за него, като чист спирт за сукалче. Но да не се отплесвам.

            Значи няма либе, а иска Глеб да е за нея?… Ами след като влязохме в тая зоологическа градина, сиреч в алибалистичната образна система (каквото и да значи т’ва), требе да се придържаме, като след Априлския пленум, към предначертаната линия. Значи тя от него пак иска да бъде някаква твар, дето да пращи и да се пени от символика като четинестия лебед например. Дааааа… Какво се римува с „либе” и е животно?… Ами „риба”, разбира се, риба. Мотахме се по птичия свят, сега трябва да се гмурнеме в дълбините. Те, поезиите, така обичат – да обгръщат светове и пространства, да обединяват стихии и други такива мурафети. Демек таман – риба, консесуално съм в единомишлие със себе си – безапелационно. Ама сега па утроба. Ей тия чалгаджийски мотиви, пусти да опустеят…

            Като се вдълбоча в проблемактиката, сещам се, че в много приказки риба е имала в стомаха си я ключ, я брилянт, я бисер. Това ме понавежда на умовключението, че може лирическата героиня да копнее Глеб да е едра, тлъста, подмолна и най-важното – фрашкана с мангиз риба. Това ще да се символизира от камък в утробата му, а от какъв – това ще каже благосмучието на римата. Де да знам с’а к’ъв камък ще да уйдисва на „богат”, да не съм учил минералилогия! Аз съм неосъществен филолог на държавна служба в дребно учреждение. Имам и тапия от аграрния, но да не се отклонявам. Нáй ми звучи да е „гранат”, то е май нещо като гранит, ама по-скъпо, затова му викат полускъпоценен камък. Ето на – навързахме митологията, вълшебната приказка и прочее креативни културни семиосфери, накрай всичко туй е емплицитно пройектирано (каквото и да значи т’ва) в нашия битов свят, в простия сценарий от типа на мома рути пич посредством умозрителни напъни.

            Третият куплет вече е стъпил на твърда земя – буквално. След като завладяхме поетически стихиите на водата и въздуха, ред е и на терраинкогнитата! Ето, веднага некакъв четириног бозайник е намесен тука, значи минаваме на сухоземни твари. А какво нáй подхожда на вълка като съпричастие – ами мечката, разбира се.  Само дето „мечка” не се римува с „дéца”, майка му мечка… Макар че в тия чалга провизации може да се каже и „мечо”, не си ли спомняте „Ой, тигре, тигре”? Ама верно бе, като не е „мечо”, ще е „меца”! Глеб просто ще играе ролята на меца чисто понятийно, таковата, без да се критикува, визира и конкритизира дали е мечка, или мечок. Идеално, само остава да се сетиме какво може да има една гола меца в руното си… Хай дявола… Домат, квадрат, рогат, чепат, брокат… А, „чепат” си е мно’о точно, таман така се сугестира полът на мечката – Глеб, гол и чепат, е стръвна меца за лирическата героиня – чака-рака, о-па, á така! Демек нещата стават малко по-неблагоприлични, ама такава е природата на жанра (каквото и да значи т’ва), даге’а. Но някак си се губи лирическата струя, приказно-митологичната интоналност, много пошло с тоя чеп се получава бе… Аз може чалгаджийско писание да реконструирам, ама съм чувствена натюра, не става така. С „брокат” ми пó уйдисва. Ей на – и у братя Грим имаше една такава приказка за принца мечок (или меца – все тая), който бил омагьосан, ама веднъж си закачил кожата на един пирон и я пораздрал, та отдолу блеснала златоткана обшивка на царска мантия – туй е много по-вероятният развой на образната пърдидигма на творбата, отколкото некакъв си ми там чеп… Макар че знаеш ли – той пък от друга страна се връзва с по-горната трътка, може автентичният автор да е искал да редува нещата – тяло, скъпоценности, па после пак тяло. Кой знай, аз ще го направя в два варианта, па който си изберат. Въпреки че, ако тая чепатост трябва да се търси вътре надълбоко в руното, не ми го хвали тоя Глеб, моме. Може па все пак „с брокат” да го удурдисам, но ще имам готовност за художествена редакция с „чепат”. Ха така. Дай с’а последния куплет!

            Ясно е, че след „мила родино” в началото, идеята трябва да се зацикли, за да е всичко шест. Сега е притурена доза Вазов към националния химн – знам ги аз тия номера, всичко е омешано с митове, притчи и сказания и аплакирано и грундирано на фона на реалната действителност у нас. Тоест, бедна студентка (вероятно, а може би дори филоложка, щом отбира от тия имагинатции) сваля вербално руския новобогаташ Глеб, сиреч – отправя му недвуслисани намеци за ентимна близост. Е, какво може да й грейне тогава пред погледа при спомена за бедната родина, за мизерията, от която Глеб ще я измъкне? Тук вече е категероично ясно – „на Глеб гърбът”: тъкмо този масивен гръб на руски петролен олигарх, на който тя винаги можа да се опре, даже и да подири по него други дименции на милиардерската анатомия (виж метафоричната просека „трътка – чепат”).

               Туйто, готово – рекох си, а то вече се бях заседял цели шест минути след края на работното време, та си грабнах бохчите и право в „Пайнер” се замъкнах. Текстът вече беше перфектен, демек беше доизкусурен така:

Мила родино, де хлеба
наш насущний в този ад?
ГЛЕБ, как искам да си лебед
там под трътката пернáт.

Нямам първа обич либе –
тръгна с шефа, бил богат…
ГЛЕБ, как искам да си риба
във утробата с гранат.

Гладни бродят дребни дéца,
вий народът – вълчи свят.
ГЛЕБ, как искам да си меца –
гол във руното с брокат.

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
зор озорен след разплата
грейва ми на ГЛЕБ гърбът.

                  Ала там, вместо да ме разцелуват, че им нося такъв богато напарфюмиран и прочия изографисан текст, взеха да го увъртат. К’ъв бил тоя Глеб? Немаме ли си ние Кольо или Руси, в краен случай Боил, та сме внасяли сюжети от чужбина. И у нас имаме яки доходоносни момчета. После обаче нещо се опулиха. Добре – викат – ако лирическата героиня е бедна провинциална студентка, що гаджето й е тръгнало с шефа си, дето бил богат, както се пее във втория куплет?

                 Тук, да си кажем правичката, се позаплетох. От това рифмуване хептен не бях обърнал внимание на подробностите. Но после бързо му намерих цаката. Значи има два варианта: или животът й със старата любов е бил толкова непоносим, че той е предпочел да стане наложник на шефа си – хептен по самурайски, или момата е била бисексуална и старото и гадже е била също мома. И в двата случая може да дадат песента на Азис, ще му кацне като лепешко на прана риза. Ама ония продължават да се хилят и да ми обясняват, че имало и трети вариант. Както „меца” било неутрално полово, така и „шеф” е такова, може това просто да е била шефка. И се хилят като вампирясали. Верно бе, викам им – ето и трети вариант, значи може секи да я пей, не само Азис. А те ми отвръщат, че такива кръстословици потребителят на чалга културата не иска да разплита, че на него му е потребен ясен текст: тук са мастиките, там – парите, там – жартиерите и толкоз. Нема место за енигми и абстракции, брато, и се кикотят като чакали. Текстът на чалгиите трябва да е много прост като за много прости хора, а това с тия негови метафорики и еманации най-добре у БАН да го нося. Теглих им и аз една емайнация и си тръгнах, та право у БАН.

                Имам там един трети братовчед на втората секретарка на бившия шеф на разформирования отдел от миналото правителство, който е някакъв по-окомуш там, та отидох, представих му се, обясних кой съм, що съм, по каква работа го спохождам и той, макар че се позачуди, покани ме човекът и взе писанието. Погледна го и се усмихна, ама така галантно и партизански – не като ония у Пайнеро. После почна да ми обяснява, а аз тука нещо съм си позаписвал, щото много-много не му отбирах, ако и да съм филолог, а той доктор некакъв си там по компюративистика (каквото и да значи т’ва).

                 Първо – вика – това не е никакъв Глеб, писан с главни букви, а съкращение на институция. Ако толкова съм държал това да бъде чалга текст, по-добре да си помисля за некои редакционни варианти в стиловия регистър на номинативната практика (тука ми спре химикалката) при формиране на названията на бившите борчески групировки. Нещо я ГРАБ да е – като грабна, я ГРЕБ да е – като гребна си от кацата с медеца, от чуждата паница, ама за собствени имена хич и да не съм мислел. Това некак си го преглътнах. Обаче после какви ми ги нареди тоя…

                 Моите с кръв и пот натаманени рими, драгоценните ми „пернáт”, „гранат” и „брокат” бяха отхвърлени с един замах. Съдейки по контекстила (тук той пак се усмихна паранормално), става дума за едноримна композиция на четните стихове, сиреч навсякъде трябва да се сложи думата „отзад”. Аз мислех да му кажа той какво трябва да ти сложи отзад, но се сдържах, защото исках да му чуя глупостите докрай. И те не окъсняха.

                  Римите на нечетните стиховце били семантично стереотипни (каквото и да значи т’ва). Като го питах какво значи това, изчерви се и отвърна, че и в трите случая иде реч за оптативена модалност, а като го изгледах ровечката, допълни, че така да се каже – демек… за изрази за проява на мерак, за  пожелание и куп подобни дрънканици. Помолих го да бъде точен и да не се гевези, а да ми рече мъжката и направо. Тогава той си свали очилата, вторачи се в мен и нервно продума, че там трябва да бъдат три глагола на разюзданата и напориста любвеобилност. Но да съм прибавел пред тях и кратката винителна лична местоименна форма във второ лице единствено число (това го помолих да ми го надиктува бавно). А последната дума в последния куплет била друг дял от структурата на човешкото тяло, ама за нея и сам съм можел да се сетя.

                  Абе какъв друг дял сънува тоя бе, това да не е годишен преговор по математика! Ясно е като бял ден, че става дума за гърба на Глеб. Ето – казано е „след разплата”. Този израз има преко и преносимо значение. Първо – милионерът се е разплатил с всичките кредитори на студентката, изчистил е сметките й и я е измъкнал от дълговете. За отплата за разплатата тя веднага го е съборила връз себе си и в дивна страст му е изподраскала гърба. Думата е заредена с ерогенни асуцации – сукали са се, цуцали са се… Абе изобщо тая дума моделира вношението за сношението, а тоя ръб не отбира от дълбинните измервания на художническата образност. Тука направо избеснях и му креснах, че нищо не разбира, че аз, ако и да съм завършил аграрнио, съм парче филолог, че и повече, а не като него – хем уж доктор, хем с компютри се занимава, хем се прави на литературовъд. Тия от БАН май верно немат пари, щом един чиляк съвмещава три дисциплини ведно. Недай си боже да бях отишъл да искам лекарска консултация там, можеше на смяна да е некой доктор геометрик и спец по балетна режисура. Ай сиктир!

                Взех си стихотворението, отидох си у дома, редактирах го според учената глава и то сега имаше те тоя те вид:

Мила родино, де хлеба
наш насущний в този ад?
ГРЕБ (или ГРАБ), как искам да (глагол на разюзданата любвеобилност)
там под трътката отзад.

Нямам първа обич либе –
тръгна с шефа, бил богат…
ГРЕБ, как искам да (глагол на разюзданата любвеобилност)
във утробата отзад.

Гладни бродят дребни дéца,
вий народът – вълчи свят.
ГРЕБ, как искам да (глагол на разюзданата любвеобилност)
гол във руното отзад.

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
зор озорен след разплата
грейва ми на ГРЕБ (друг дял от структурата на човешкото тяло).

            К’во гледате, к’во се чудите! И аз така се пулих, ама файда нема – пълна авантгарда! Това са ни учените, те за туй сме на тоя хал… На пайнерите нема к’во да се сърдим – аджамии хора, неуки, невежи, дай им там да миксират мелодрами. Ама от БАН такава подигравка не очаквах. И оттогава лицето Глеб търси своя автор. Ако случайно знаете за него, моля да ми пишете, страшно съм любопитен да науча чия възстановка е по-близо до истината – моята или на очилатия мухльо. Или барем се опитайте да го довършите вие, може да уцелите нещо, което да ми симпатизира повече от варианта на оня учения с лупите, и да се пробвам пак да го шитна на Азис.

             Това е положението, брате, върви и се оплаквай после, че сме на туй дередже. Аз, интелегента, по неволя самообразован филолог, мога повече, отколкото ония чукундури у Академията, ония феодални старчета и изветрели коруби. Ама не – те са прославените, а аз тука да си кютим в забутаното министерство. И това ми било държава. Само да намеря автора на Глеб – в миша дупка ще ги навра. Де късмет още един мандат нашата партия да бъде на власт, подметките ще ми лижете, гиди гниди с какавиди…

ББ

Като за начало, като слизате от рейса, трябва много да внимавате да не си настъпите края на вратовръзката с коляно. Зер тръгнали сте да предавате многогодишен труд, няма да идете там по аба и калеври, я. Какво от туй, че е накапана с лютеница и със саламура от туршия. Разделяте се с всичките си приятели от рейса поименно – Кольо Кофражиста или Бригадира, Спиро Арматуриста, Дочо Кирпича, Боре Хоросана и Хюсеин Бирхамамли накратко Бичкията. Разменяте телефони, мейлове, скайпове, тюхкате се, че те нямат виртуални координати, обещавате да им направите акаунти във фейсбук, пишете им адреса си в Прага и в България, заклевате се да ги свържете с братовчеда на чичо си, който преди години бил шеф на склад в Софстрой. Целувате се по три пъти с тях и се заричате във всичко най-свято, че, колчем се завърнете у Софето, веднага ще си купите последните албуми на Глория и Деси Слава, на които така юнашки се продухваха дамаджаните, докато рейсът прекосяваше устремно унгарската пуста.

            После тръгвате колебливо, влачейки сака за дръжките за баланс на лявата мозъчна полусфера, докато балансът на дясната е осигурен от опорните точки на стените и витрините на пражката автогара. Без да забележите, че си тананикате Орхан Мурад, докато прониквате в подлеза с патешко ходене по стълбите за по-незабележимо, спирате пред първия банкомат във вестибюла на метрото. Вратовръзката ви вече прилича на картина на Кандински и това изостря абстракционистичия ви култ към щастливата звезда. Кой е казал, че няма да си спомните пинкода на картата! Ръгате смело и въздъхвате Тъй… Алена беше родена на осми юли деветдесет и първа, значи пинът е 8791. Не става. Без паника. След Алена вие ходехте две седмици с Павла, значи 4987. Пак не става. Добре, но междувременно тя тръгна с Бхавагупта от Калкута, а вие се забихте със Зузана, значи може би 311184. Не става, картата блокира. Автоматът я поглъща и мига, зеленоокият помияр, присмехулно, че и нещо псува писукащо. Винаги сте знаели, че жените зодия стрелец са отмъстителни. Пуста да опустее Зузана с тая пъклена рождена дата, дето ви натресе петцифрен пин – млатите банкомата с пестници по клавиатурата и цвилите някаква увертюра на Азис за да придадете рушителен размах на бесовете си.

Внезапно изникват от нищото двама униформени и учтиво се представят. Полицай Вокурка и полицай Мнишек на вашите, пане, услуги. Защо, пане, така сте се разбеснели. Знаете ли, че за това, което вършите, може банката да Ви осъди да платите пълния размер на тригодишните стипендии за 73 доктората накуп, че и даже да ви постави на топло за половин година. При криминалните. Щото това е вандализъм в особено големи размери. С гримаса на невъобразимо учудване си придавате изражението на злощастен наивен и безобиден добряк, случайно изпуснал си нервите. Ама картата, тези машини, пък в тази криза и с тези ниски доходи в този скъп свят, където дори служителите на закона са незаслужено ниско платени за своята високоблагородна мисия… Чешкият Ви е малко странен, пане, отгде сте? От южните краища? Да, там наистина имат особен диалект… Хм…Устройството работи ли? Работи. Голям късмет имате, пане, най-добре си вървете, че сега почваме смяната и още не сме загрели, та сме благоразположени. Ама да не се повтаря! И деликатно полицай Вокурка протяга ръка и отстранява парчето червена бамя зад ухото ви.

            В метрото се качвате някак на правилния влак, слизате на правилната спирка и уцелвате правилния рейс. Леко ви е на душата. В рейса разбирате, че и на рамото ви е леко, защото сакът се е разпрал и половината от съдържанието му е някъде по пражката тротоарна мрежа. Сега вече не се чудите какъв беше оня идиот, който търчеше зад рейса в едната ръка със стиска боксерки, а в другата с буца вакуумирано краве сирене – армаган да местните ви авери. Заспивате спокойно дълбокия съд на праведника, освободен от излишното бреме на социалните условности да яде сирене и да ходи с гащи. Кой идиот изобщо би си помислил, че първата ви работа като се събудите сутрин, ще е да си нахлузите слиповете и да заръфате алчно една буца сирене. Може и без тях…

…И без билети може, нали. Ето, автобусите са хубаво нещо, без тях не може. Но без билети, сирене и гащи може всеки, дори и вие, панове контрольори. Развивате дълга реторична инсценировка за безсребърничеството, аскетизма и адамитството, вредата от прекомерно натрупване на калций, сиреч от сиренето, и най-паче за предимствата на гратисчийството. Пановете кимат с разбиране, но непреклонно настояват за документите ви. Дърдорите, докато ви дойде спирката, макар че с учудване забелязвате, че пристигате откъм другата страна на маршрута и проникновено заключавате, че може би сте си направили някоя и друга обиколка до първата и последната точка на автобусната линия. Пожелавате здраве и доброденствие на контрольорите и тръгвате да слизате. Аме и те ви сподирят, че дори викат полиция. Просвате се кротко на моравата пред общежитието и търпеливо започвате да обяснявате, че нямате и пукната крона, та да не си губят времето, ами да ходят да глобяват други аджамии, щото вие сте си стара пушка, та даже и един милион да имахте, пак не бихте им дали ни халер.

В този момент идва патрулката от нея слизат полицай Вокурка и полицай Мнишек и се приближават към вас. Ама, пане, пак ли Вие? Сега каква сте я наредили. Ама така не може, трябва да си платите глобата… Но как да я платите? Вие, панове полицаи, нали сте служители на закона, които обществото цени и уважава? Да, точно така. Е, не бяхте ли лично вие двамата свидетели на това как банкоматът глътна картата ми – на мен, току-що пристигналия в Прага чуждоземец? С какво да си купя билети при тази извънредна ситуация? С какво да си платя глобата? Недейте така, не е човешко. Мъжете в униформа изглеждат стъписани. Изпружвате се на тревата по гръб, заглеждате се в небето с вид на влюбен романтик и небрежно подканяте всички вкупом да погледнат ей оня облак там, над комините на отсрещната кооперация: ама нима не прилича на президента Вацлав Клаус, захапал напряко половин манго, сърцевината на което е гаечен ключ за горивоподавна дюза на нафтова печка „Мечта”? Контрольорите промърморват „Но йо, цо с тим мам дйелат”, което може да означава както „Е,  какво да правим с това”, така и „Абе майната му на тоя тулуп, половин ден ни загуби келешът му неден” и се разпръсват като ечемични зърна. Полицаите Мнишек и Вокурка присвиват пагони и ви приканват да станете и да си завлечете парцаливия сак в общежитието, а да не правите циркове с Клаус и петролната промишленост, че следващия път може да не минете така лесно. Откъде казахте че сте? От юг? Личи си, буйна кръв – дано не се срещнем отново. Изобщо, пане, опичайте си акъла, само ако се повтори!…

В общежитието съквартирантът ви видимо не е скучал, докато ви е нямало. На леглото ви седят две полякини, една монголка и една еквадорка, на които той изнася лекция по чешки правоговор, въпреки че едва съумява да не си прехапе езика между отделните хълцукания. Това били студентки по програмата Оргазъм, три месеца щели да учат чешки, но от първите дни вече могат да псуват като докери. Знаел, че е Еразъм, нема сега да спорим за формата, съдържанието е по-важното. Донесли ли сте от българската домашната ракия? Ами да, тука били двете двулитрови шишета от кола, при чорапите и сешоара, точно до Хегел. Ами този Хегел за какво ви е притрябвал? Естествено че за да пази гащите ви от саламурата на сиренето – дебел е и попива, но вече е напълно излишен. Впрочем като тях. Воистина битието определя съзнанието. Как инак си представяте пълноценния живот? Четене на Хегел по боксерки и преяждане с катък до полуда – тенкю, по-добре като Диоген да живеем в бъчва, тя по приляга на мирогледа ни… Особено ако сами сме си я изпразнили преди това. Възхитени от тирадата и метафоричната й нагледност, респектирани от пукницата и поразени от чешката ви ортоепия, дамите се разбягват и след малко се завръщат с дарове от своята родина.

Следващата седмица липсва в календара. Хегел я е похитил, поръсил я е със зехтин и червен пипер и я е захвърлил в пералнята. Изтърсила се е из разпрания ви сак и сега контрольорите я глобяват за фалшиво пеене на баладите на Кати пред банкомата на Софстрой. И изобщо как сте могли да бъдете такъв катър, та да забравите пинкода си, определен по простата формула „четворка с двете матрьошки”, сиреч 4288? Ама казваше ли ви съквартирантът, че рускините са като блатни духове, хеле пък московчанките, хеле пък по-масивничките – изпиват ти до капка първом пиенето, после физиологията, а несетне и акъла. Следващата седмица е темпорален вакуум, в който преминавате различни стадии на интернационалната инициация по програмата Еразмус. Ту се будите при полякините Дорота и Вилма, като надигате шише зубровка и ревете в съзвучие с името й; ту Чикита Хералдес ви налива с текила и ближе сол направо от челото ви, като забива шпори в хълбоците ви и цвили някакви умопомрачителни ла кукарачи; ту Буядиа Кхонтутул смирено ви подава купичка кумис и ви гледа с две безкрайни сини степи, в чиито хоризонти потъвате с безтегловно усещане за блаженство. Всички тези процедури минават без всякакви излишни социални канони и догматични стереотипи – без сирене, без много философия и без гащи.

На осмия ден нейде между юртите, хасеиндите и стадата зубри просветва лъч съзнание, че до края на март трябва да си предадете дисертацията, успявате да уцелите банята и проседявате в нея няколко часа, докато по сигнал на портиерката пристига патрулна кола и полицаите Вокурка и Мнишек ви изваждат изпод душа, малко преди да се завърнете към еволюционните молекулярни прототипи на живота, съставени от елементарни хидролитни съединения. Защо, пане, сте решили да умирате под душа, при това наводнявайки три етажа под вас? Понеже на душата ви е пихтиесто, но някак си сте поотрезнели, свързвате с един замах две точки в една права: ние, панове блюстители на реда, не сме се затворили да мрем, а да почерпим вдъхновение за научно откритие по древния метод на Архимед. Тъкмо бяхме докоснали своето “еврика” и вие ни извадихте да издъхнем на сушата. Сега ако не си предам в срок дисертацията, това ще ви тежи на съвестта, панове стражи на закона. А за така нареченото наводнение е напълно излишно да се вдига такава пара. Таман сега най-сетне мързеливата студенция ще намери повод да измие подовете на стаите си, по чиито балатуми вече има богати геологични залежи на антрацит. Ето и повод на управата на общежитието да смени и тапетите, които – съдейки по изтритите им орнаменти – май са от епохата на ранния барок. Униформените фигури се издуват от напиращ бяс, но в този момент решават да огледат стаята и погледът им спира върху двутомния чешко-български речник. Пане, вие… таковата… от България ли сте значи? И недочакали отговор чевръсто се изнизват, като прегазват локвите сапунена вода по коридора и суеверно плюят в пазвите си. Само от дъното на коридора се дочува една хилава, плачлива закана: „И мислете му! Само ако се повтори!”

Някак си успявате да стигнете до района на факултета, макар че видът ви е като на статист от филм за вампири. Употребен от главните герои статист демек… Предварително се обаждате на научния си ръководител, че идвате да го посетите и да му представите последния вариант на работата си. И може би тъкмо поради това, като наближавате сградата, го забелязвате да тича презглава към трамвая, придържайки шапката си със свободната си ръка. Сядате омърлушен на пейката пред концертната зала и меланхолно си отваряте картонена кутия с кисело испанско вино за дванадесет крони. В този момент ви пристига есемес. Научният чистосърдечно си признава, че ви е избягал. Извинява се, но припомня че след последната консултация с вас в Трите арфи едва не сте свършили двоица в приюта за скитници, където полицията води всички спящи във водните колела на вълтавския пристан. Да сте му пратели работата по мейла. Той ще я прегледа най-добросъвестно, но най-добре до защитата да не се виждате.

Убеден, че няма нищо по-добро от това, отивате до компютърната зала, логирате се, пращате на научния мейл с прикачената като файл от флашката в джеба ви дисертация, благодарите му хиляди пъти, дърпате щепсела и пречистен излизате на въздух. Отсреща хълмът Храдчани приветливо ви маха с кули – прекрасно се справи, пич, ето че можеш и делово и разумно да управляваш битието си. Възхитен от тази похвала, на път към метростанцията свървате към факултетната кръчма При бялото овненце и понеже в джоба ви шумолят банкнотите, предвидени за разпечатване и подвързване на вековния ви труд, решавате, че не е зле да хапнете гулаш с кнедли. По необясними причини обаче някаква странна артикулационна мутация преобразува учлененията в говорния ви апарат и сам с ужас се чувате как устата ви изрича вместо „Гулаш с кнедли, моля” „Литрова бира и две сливовици, просим”. На съседната маса някой възторжено халосва с юмрук политурата и поривисто се провиква, че ето на – те на това му се вика  пиене и че как цял следобед нито един сериозен посетител не е влязъл тук, а уж това било доказана кръчма. Половин час по-късно сте първи приятели с пан Едекане, както го наричат келнерите, който май че е финландски турист, но със сносен чешки. Че е финландец, за туй безспорно съдите донякъде по името му, донякъде по степента на опиянчване и малко по разгулната му щедрост – на финландците извън родината алкохолът им е евтин и се разпасват като невидели. Два часа по-късно пан Едекане реве с глас като сукалче, а вие го милвате по главата и целувате по ухото, докато му шепнете, че тая уруспия, секретарката му Ева (ето откъде знаел чешки!), не заслужава такъв добряк като него и затуй най-добре да я забрави и прокълне и низвергне като неопростена грешница. Вдигате телефона и поръчвате на съквартиранта да доведе еразъмското подкрепление и още час и нещо удържате фронта със сливовица, гамбринус и утешителни речи.

Междувременно в кръчмата влизат трима униформени, пооглеждат небрежно обстановката и изведнъж се запътват към вашата маса. Пане, пак ли Вие, да – пак ли Вие. Да, панове Вокурка и Мнишек, просто си седя в кръчмата и си пия бирата, нищо нередно – нали? Ето, пан Едекане от Хелзинки е тук с мене и щедро черпи. Няма ли да се присъедините. Изключено, те са на служебна обиколка. Това е капитан Хоуслицки – началник на изтрезвителното отделение, а вънка ги чака служебната кола. Те днес са на разменно обучение по програмата за многопрофилна специализация на пражката полиция и пан капитанът им прави нагледно обучение, как се посещават кръчмите и се прибират надмерно подпийнали люде, които имат ексцентрични наклонности. Та затуй се приближили към нашата маса, но днес Вие изглеждате, пане, особено кротък в компанията на нашия гост от Хелзинки. Тук пан Едекане прави опит да скандалничи, че не е никакъв финландец, ами си е чист чех, при което тримата служители на реда добросърдечно се смеят, защото с подобно фъфлене човек може да се самоопредели и като бушмен. Но все пак няма ли да седнете поне за една малка бира, а? Вие черпите! За дребните неприятности, с които непринудено сте ги ангажирали през изминалата седмица? И освен това, благородни стражи на спокойствието и порядъка, как искате да обикаляте кръчмите в този вид. Ами всеки разпасал се пияница мигом ще се мобилизира и ще устиска барем три минути без ексцентричности, докато не отминете. Поразпуснете яките, накривете фуражките, ударете по една бира, та да ви вземат за клиенти – пак полицаи, но таман привършили смяната и влезли да отморят, без дори да сварят униформата да свалят. Това е по-хитро от всяка дегизировка – почерпеният може да се облече като папа, па като влезе в кръчмата, по е възможно да го изпсуват сърдечно, отколкото лицемерно да му коленичат. Бирата приравнява всички, тя може да бъде универсалното ви прикритие, панове, в този лов на пияници… Вие можете да си дрънкате така и до сабале, обаче вече пан Хоуслицки властно маха с ръка. Пан студентът има право – една няма да ни навреди, а дори ще ни приобщи към атмосферата. Щом като младият българин е решил да компенсира усилията на колегите му, то той не възразява. И без това няма да карат, колата им е с шофьор. Но само по едно, отсега да се разберем.

Поръчвате три жабешки очички. Žabí oko е чешки специалитет – чаша мента се пуска на дъното на напълнената халба бира и поради различната си плътност течностите само леко се смесват. За усилване на ефекта поръчаната бира е литрова, а ментата е двойна.

Новите ви сътрапезници са възмутени – та вий тях за какви ги мислите?! Ама за почтени граждани и пунктуални професионалисти, разбира се, няма да се излагате като българин да ги черпите само по една сода я, та да ви помислят за стипца! Ха наздраве – нали се разбрахме само по едно, те го те – едно е! С мръщене и мърморене, че как можали така да се полъжат, патрулните полицаи и техният капитан потапят бърни в кехлибарено-бледозелената омая. Пият бързо, делово и се оглеждат трескаво. Тъкмо в този момент в кръчмата връхлита квартет Еразмус барабар със съквартиранта. Вилма и Дорота сядат до Вокурка и Мнишек и почват да си играят с лъскавите копчета на куртката им, като ги приканват да се обзаложат, че до десетото увиване по часовниковата стрелка всяко копче може да се скъса. Чикита безцеремонно се стоварва в скута на капитана и му заявява на развален чешки, че първият й аборт е от един лейтенант в кавалерията на Хуго Чавес и оттогава е луда по униформите и изобщо по жребците. А Буядиа сяда срещу пан Едекане, слага ръце на слепоочията му и впива в него два безконечни степни хоризонта, а после се надвесва над финландеца и го потапя в горещия лъх на кумис и пулсираща плът…

Съквартирантът ви пък сяда до вас и тръсва тома на Хегел на масата. Дошло му на ум, че философът не бива да скучае сам в стаята – чунким и той душа носи, па може и нещо да ни помогне особено ако се стигне до ръкопашен бой в кръчмата.

Пан капитанът стои като истукан, докато Чикита, чакайки текилите си, му вкарва резен лимон под яката на ризата отстрани на врата, таман под ухото, но Вокурка и Мнишек изглежда са се поотпуснали. Питате ги дали вече може да се разпашете, както се знаете, а те хитро се споглеждат. Може, викат, ама само ако се повтори. Повтаряте поръчката без колебание – какво пък толкова, ще принтирате един екземпляр по-малко, голям праз. Копчетата на двамата обществени пазители наистина се оказват афиф и те губят бас след бас с полякините, докато страстта на последните към експериментите в кинкалерията не оставя двамцата жандарми по потници и фуражки. Буядиа изпива с клепки душата на гражданина на Хелзинки и той потъва в лазура на мъгливия каменист необят на дивата тундра. Текилите на Хералдес пристигат  и под лявото ухо на капитан Хоуслицки резенът лимон изчезва, а на негово място избива морава смучка с форма на президента Клаус, захапал за шията къдроглав пеликан, който стиска в човката си наниз налчета за подковаване на дамски лачени ботуши. Вие със съквартиранта обръщате бира след бира, като след всяка наздравица удряте дъното на халбата в монолитния и непоклатим Хегел. Някой дава тон за песен. Пеят се всички химни подред, само на финландския кой знае защо пан Едекане запява чешкия, като после се разридава умилително и поръчва наведнъж още три пъти от същото за всекиго…

Никой не помни как точно се е отворила дума за изтрезвителното… Може би някой е подметнал, че точно сега всички сте си баш за там. Или че сега и да се наложи, няма как и кой да ви извози дотам. Но по едно време и тримата ви нови сътрапезници вкупом започват да ви увещават ей сега да стенете, да си купите нещо за поркане и да им дойдете на гости в изтрезвителя. Няма проблеми, пан капитанът е там шефът, ще ви разведем, ще ви покажем кое как е, та да си знаете и да не се плашите занапред, а после ще си продължим на място. До сабале време бол. Речено – сторено… Дори Хегел не се възпротивява, смазан от тежкото стъкло, удавен в потоци хмелна пяна…

Натоварвате се в търбуха на линейката и потегляте. Шофьорът изглежда смутен, но капитан Хоуслицки е строг и неумолим, а и всички вие давате да се разбере, че той има първостепенни основания да ви вземе със служебния си превоз. Откъм задния вход дежури само милата лейтенантка Ленка. Тя изумена поглежда целия празничен съпровод, който се старае да бъде тих и да тропа по-малко с бутилките, купени от денонощния и натикани в голям найлонов плик. За по-голяма достоверност мъжете сте с белезници. Вокурка и Мнишек приканват колежката си да вземе участие в усмиряването на арестантите и тя къде от колегиалност, къде от кокетно угодничество пред шефа, къде от женско любопитство оставя поста си и тръгва с вас.

След кратък оглед на килиите и на манипулационната,  където пликът с алкохола е временно складиран при стъклениците с адреналин, а мъжете освободени от гривните си, пан капитанът ви замъква в къпалното отделение и ви отвежда до стената. Ето тук заставали, значи, пияндурите, а ето оттам отсреща насочвали срещу тях студената струя. В този момент с прискърбие пита къде е останала Чикита Хералдес, ако и да има поне четири по-значими синявици върху образа си. Всички се споглеждате с недоумение – къде ли наистина е изпаднала. И точно тогава тя се появява с маркуча. Мощната струя смита всички по гръб, подът начаса става хлъзгав и изправянето е двойно по-невъзможно. Сред интернационалните псувни ечи победоносният смях на Еквадор. Всичко е една огромна локва, в която се валят, стенат и пищят парцаливи чучела. Струята шиба и събаря безогледно всеки, надигнал се да става. Най-сетне някой докопва глезена на Хералдес и тя е повалена в общия поток, а маркучът започва да скача и да се извива като епилептична анаконда. Мнишек се измъква пръв от къпалното и стига до крановете. Не знаел как да ги затегне, та въртял всичко навсякъде – станало ясно по-късно. Тогава обаче никой не разбира защо изведнъж студената вода се сменя с гореща, поносимо гореща обаче, та вкочанените ви тела с радост усещат благодатната топлина буквално да се разлива върху им. Маркучът е укротен, ядът се забравя и сега всеки се натиска да хване каучуковото гърло и да то насочи срещу ортаците си. Ободрително се подвиква на жените да позират за мис мокра фланелка. Те пък предизвикателно отхвърлят стереотипите на сиренето и бельото и хвърлят горните си дрехите на пода.

Ленка се тресе в истеричен смях, но шляпащият с кубинки Вокурка домъква плика от манипулационната, водката е раздадена и всички надигат братски стъклата. Ленка отпива три гълтока и се оцъкля като препарирана. Отивате да я милвате и целувате утешително под горещите струи и тя омеква послушно, като заявява, че се осланя на опита ви и честта ви на джентълмен, но най-дълбоката й вяра е в обилно лубрикираните плътни еластични кондоми. Отдъхнал си, че няма да става дума за религия и непорочие, отваряте и бутилка абсент. Шестдесетпроцентов… Финландецът Едекане е във възторг. Той видимо има управленски качества, защото от десет минути държи горещия маркуч и го насочва срещу този, който не пие. Всичко е погълнато от гъсти облаци пара, през които прозират разпасани униформи, полуголи тела, кълчотещи се пияници и гротескни мутри. Жегата бързо неутрализира освежителното въздействие на студения душ и дори ви запокитва още по-надълбоко. Постепенно някак си се замъглявате отвътре и… добре е станало, че в последния момент пожарникарите, повикани от шофьора на линейката заради гъстите облаци „пушек”, излизащ от сградата на изтрезвителя, спрели централно водата. Това го научавате обаче после. Както и това, че много били учудени, когато в къпалното заварили кьоркютук къркани, заспали и почти задушени (па едновременно с това и почти удавени) четири студентки, двама студенти, трима полицаи и една полицайка, както и един гражданин с неустановен социален статут и един много насмукан немски класически философ…

Следващите два дни го карате на държавна издръжка. Много по-добре е, отколкото в общежитието. Вярно – пиячка не дават, но вие не можете и да си помислите за нея, без  през хранопровода ви да не премине циментовоз с дебалансирани колесници. Но инак – чисти чаршафи, храна три пъти на ден, любезно отношение. На многократния въпрос, ще кажете ли какво наистина правихте в изтрезвителното, отговаряте с непокварена чистосърдечност, че сте се напили и сте били докаран по етапен ред. Какво друго – хем вие оставате невинен, защото сте брънка от процедурната верига, хем вашите ортаци с пагони, запилели се неизвестно къде, ще останат чисти. На въпросите, пияни ли са били господа полицаите, отговаряте, че нямате ясни спомени за нищо, но няма начин да са били пияни, защото са били на служба, която видимо съвестно са изпълнявали, щом са ви довели дотук. Не било упражнено никакво насилие върху вас, значи и дума не може да става за пияни полицаи. Ама това, че сте бил с дрехи вир-вода на пода на къпалното, че от вас се вдигала пара като от индийски факир, просто да го разправят на друг. Последното, което помните, са мяркащите се светлини на уличните лампи, в стъклото на задната врата на линейката, откарваща ви в неизвестна посока по улиците на града. Нещо подобно, както по-късно ще научите, твърдели и всички останали – то не е нужно да се мисли много, за да се стигне до единствено възможното правилно решението за стратегията на отговорите.

Пускат ви в един и същи ден – вас и съквартиранта и четирите еразмуски. Пан Едекане и униформените ви приятели са потънали в неизвестното. Срещате се в общежитието и се смеете до припадък, макар хич да не ви е до смях. Следствието е приело версията ви, че сте били насмукани, затова всеки трябва да заплати по 3000 крони за престоя си в изтрезвителното. Вече парите за принтирането и разпечатването са безвъзвратно прахосани. Това ви подсеща, че не знаете кой ден сте днес. Пускате компютъра и се смразявате – 27 март безутешно свети от кьошето на монитора. Пробвате да зачистите с нокът – няма ефект. 27 си е двадесет и седми. Влизате в пощата си. Чака ви мейл от научния, в който ви се казва, че това е максимумът, който може да направи за вас и …хм… интересния ви текст. Поглеждате прикачения файл – нанесени са 806 бележки, богато отсенени в „жанровото” си многообразие: забележки, корекции, коментари, допълнения, препоръки и въпроси. Всички те чакат именно ВАС, за да ги осмислите, пресеете, приемете или отхвърлите. В края на мейла с три удивителни се мъдри гореща молба да „унифицирате метода на цитиране и преработите бележките под линия с прилагането на единен за цялата работа цитатен стандарт” – каквото и да значи това… Отново ви прилошава. Отскачате на чист въздух до близката Била, купувате водка с последните си пари и свиквате еразъмската чета в стаите. Вие като автор поемате двеста бележки. Съквартирантът като чех също – двеста. Момичетата си разпределят по сто и всеки отива в стаята си пред личния си компютър. Бледите опити за съпротива от рода на „ама ние още не знаем така добре чешки” биват смазани в зародиш.

Работата започва и на 29 бележките са окомплектовани и дисертацията има завършен вид. През това време са пристигнали извънредните ви пари от България (с изричното уточнение, че на версията, че сте станали жертва на джебчийство в метрото, се вярва точно толкова, колкото на всякоя предизборна програма в България) и на бегом хуквате до първата книговезница, която има и услугата принтиране. Изръсвате се цяло състояние за експресна поръчка за утре, макар и да става дума само за два екземпляра (прощавате се с идеята за трети личен за домашно ползване), и хуквате обратно да подготвяте другите документи. Списъка с публикациите си го сваляте от интернет – вярно, това не е списъкът с ВАШИТЕ публикации, а на докторант от аграрния институт, но кой ще се вторачва в тези дивотии. Написвате резюме от десет реда, Вилма го превежда на английски и готово. Рецензията на научния е пристигнала на мейла, той моли да го подпишете и да не се разкарвате да го търсите във факултета – какво по-хубаво от това? Написвате едно кратко сиви, като преработвате леко едно старо, с което някога сте кандидатствали за пазач в склад на „Топливо”. Дорота, която е богиня също така и в програмирането, качва електронния вариант на текста ви на сайта на факултета и лягате да умрете. Утре е предпоследният ден от осемгодишния срок на докторантската образователна програма – 30. март… Ще предадете навреме.

Рано сутринта висвате пред книговезницата и зачаквате търпеливо в отсрещната кръчма Къркай цветно, пиейки българския трибагреник – особена бира на три пласта (бял, зелен и червен), разработена по случай наближаващия Великден.

Към един следобед вече разправяте на бармана, че науката е суета, а порочната страст да се трупат титли е неизлечим социален недъг, съизмерим със смъртния грях на възгордяването. Към три следобед книговезците ви се обаждат на мобилния телефон, предвидливо поискан вчера от тях при приемането на поръчката, за да се осведомят няма ли да дойдете вече, че дисертацията ви от сутринта е готова, а те затварят след час. Замъквате се някак до отсрещния тротоар, където е ателието им, и след пет минути победоносно тръсвате двете подвързани дисертации на масата в кръчмата с трикольорната бира. Развълнувани от досегашния ви разказ, посетителите се скупчват над екземплярите, почват да си ги предават от ръка на ръка, да ги прелистват, да ви тупат по рамото, да ви крещят „наздраве, пане докторе”, да ви черпят бира и сливовица… Към десет вечерта оставате сам и пиете на своя сметка до полунощ, когато отнейде изплуват два безкрайно дълбоки модросини хоризонта, в които полека-лека започвате ефирно да потъвате, но губите свяст не от плавността на левиатацията, а от мощен шамар, достоен за всеки потомък на Чингиз Хан…

Еразмуските ви намерили по пътя на логиката – която е най-близката кръчма до книговезницата, там ще да сте. Откарали ви в панса с такси, спасили дисертациите от забрава на масата, хвърлили ви на кушетката и заръчали на съквартиранта ви да си има наум, че ако утре не сте буден в осем сутринта, ще запалят дисертациите на двора пред блока. Какво е правил той, за да ви вдигне, само небесата и комшиите знаят. Помните само, че първото усещане е една всеобща болка, а първото видение – стъкмена клада от съчки и две дисертации на двора на общежитието, към която Чикита Хералдес със скриптящи кътници поднася зипо. Появата ви спира аутодафето. Всички ръкоплещат и ви повеждат под конвой към факултета. Днес е ПОСЛЕДНИЯТ ден от срока и приемат до 12:00 на обяд. В 10:30 идва вашият ред, влизате, а в 10:35 ви изхвърлят с крясъци. Как може така? Не стига, че идвате в последния ден и нямате автореферат, ами и трети екземпляр на текста нямате. И изобщо това текст ли е? Опушен, с отпечатъци от мазни пръсти по кориците, между страниците се намери петно кръв, костилка от маслина, опашка от сушена селда, жълто петно с неизвестен произход (ах, тоя силезийски миньор с неговите храчки!), отпечатък от подметка, седем подписа напряко на четвърта глава с червен маркер и с пожелание „Да си жив, докторче!”, подложка за бира, актова снимка на порноактриса, сплескан фас, стрък пресен магданоз и календарче на Спарта Прага от 1969-та година!!! На места сякаш не е писано на чешки, а на патагонски или бирмански, срещат се масово кирилски букви, полски носовки, испанско меко Н. Цитатният ви апарат е съвършено еклектичен. В списъка ви с публикации цари пълен хаос. Кога сте писал вие например статия на тема „Косвените вреди от колорадския бръмбар върху плиткокоренните марулени зародиши”. Защо на сивито ви има дата 14. юни 1991 и град София, а пък на заявлението за допускане до защита сте писал “До Директора на “Топливо ООД”? Вие подигравате ли се с нашата академична институция, учебен отдел няма да допусне това, още сега лично ще позвъни на декана. Вратата изгърмява зад гърба ви и вие поглеждате с искрена почуда и херувимско недоумение скупчената отвън гвардия от окъснели докторанти и цялата ваша агитка.

Внезапно вратата се отваря скорострелно и в нейната рамка инспекторката, лъчезарна и сияйна, отново се обръща към вас – пане, дали не бихте благоволили да влезете отново само за минутка. Завлича ви с кобалтова хватка за китката, затваря вратата отново и прошепва в ухото ви с глас на леснодостъпна хетера „Защо не казахте от самото начало какви приятели имате, ах вие, разбойнико такъв”. После взима слушалката и измърква в нея, „Ето ви го, пане декане”, а към вас „Поговорете си на спокойствие, само за минутка ще регистрирам предаването на труда ви”. Взимате слушалката с чувството, че ей сегинка ще бъдете всмукан в матрицата, но поне там всичко ще ви се изясни, и казвате своето скромно „ало”. Пан деканът ви засипва с благодарности за вашата отзивчивост и ви моли да бъдете коректен. Гласът му дрезгавее, но ви се струва някак познат. Сторвате глупоста да попитате за какво става дума. Тогава той направо започва да хълца по телефона. Много ви моли, всичко ще направи, ще приемат дисертацията ви, първа ще бъде в списъка за защити, той лично ще избере и ще инструктира рецензентите, само не разказвайте на Ева за оная вечер и най-вече за монголката. Обещавате ли? Тя, Ева, едва се върнала при него. Смътно си припомняте, че този чешки изговор някога сте го свързвали с модулациите на скандинавския тембър и едва тогава подреждате в оскотелия си мозък анаграмата „пан Едекане – пане декане”. Измърморвате нещо от рода на това, че то се разбира от само себе си, нали затова са приятелите, че може да разчита на вас и всичко най-добро, благодарите от сърце. Пан деканът отсреща експлодира в поток от любезности – непременно да сте се обадели при следващото си идване на защитата, ще ви покани на хатата си, ще отидете за пъстърви, ще ви подари новата си книга, ще ви представи на майка си. Поздрави на чародейната България, до нови срещи, приятелю, благодаря, всичко най-хубаво в научния ви път и изобщо насетне…

Излизате с движения на киборг, минавате мълком през шпалира от докторанти, еразмуски и прочие витална гмеж. Отправяте се към общежитието, мълчаливо стягате багажа си, като не забравяте и Хегел, с който по неволя сте се запознали по-отблизо през дните на престой в следственото. Купувате си сандвичи и вода за път. Закърпвате си сака, избръсвате го с влажна кърпа и си изчетквате дрехите, изпирате и изглаждате вратовръзката си. Човешкото у вас започва да просветва под пластовете лепкави преживелици. Опустошавате хладилника, правите си тлъст омлет с бекон и ементал и нарочно не измивате ни една чиния. Лягате и заспивате като пън. Никой не дръзва да ви буди. Ставате на другия ден в шест, написвате една кратка но прочувствена бележка до всички и се изнизвате незабелязано. В метрото ви дават безплатен вестник, на чиято първа страница се мъдри полицайката Ленка, вече като водеща на популярно шоу. Отдъхвате си малко: скандалът може да има и рекламни функции, всяко зло да е за добро – припомняте си за утеха. Стигате до сектора на вашия рейс, купувате си билет и се качвате. С цялата тежест на греховете и терзанията си се тръсвате на меката седалка и се приготвяте да потънете отново в непробуден сън. Отнякъде писва гласът на чалгаджийка, замирисва на гасена вар и пот и едно „майката” прокънтява из автобуса. Става ви топло и родно, зачовърква ви шипът на раздиращия носталгичен трепет.

Рейсът изръмжава и потегля, но трима метачи от автогарата търчат подире му в напразен опит да го догонят, а той набира скорост. Спира едва пред бариерата на паркинга, за да уреди формалностите, и метачите го настигат, спират се точно под вас и ожесточено започват да налагат с метлите си стъклото пред физиономията ви, като крещят истерично нещо за някакви негодяи и шантажисти. Притичалият полицай ги отлепя от рейса и едва тогава разпознавате под козирките на каскетите им пановете Вокурка, Мнишек и Хоуслицки. Махате им за поздрав и като че ли дочувате как изкряскват в хор на слисания младок със сержантски нашивки: „Но йо, цо с тим докторским ховадем маме дйелат”.

Бариерата маха отсечено за довиждане, рейсът тръгва, Храдчани ви кимват приветливо и малко укоризнено, Вълтава лениво разплисква приласкаващи шепоти под мостовете и вие си казвате, че ако някога имате син, ще направите от него градинар или заварчик. А че за вас е най-добре или да идете в манастир, или да се гмурнете толкова надълбоко в простотията, че старите спомени да избледнеят пред новите дела.

От нечий мобилен телефон зафучава албум на Азис на емпетройка и дивашкият вой не ви оставя нито за миг да помислите сериозно върху предимствата на расото пред коварните съблазни на Лукавия…

ББ

Скъпи женоря!

Честит ви осми април!

Осмият ден на четвъртия месец е и това дава сбор дванадесет, което няма защо да ви припомням, че по всички езотеречни учения и кабали е свещено число. Подходящо е да идете на гледачка, да си отлеете куршум, наредите пасианс, хвърлите кости или боб, да си погадаете с восък, да проверите хороскопа си, размера на талията на астралното си тяло и да идете на спиритуалистически сеанс. Изобщо където и да е, но да излезете от вкъщи. По възможност до късно вечерта. Ние тука солидарно ще направим един спиртически аналог с комшиите, та да не ни вините в сексизъм. Домакинските задължения ще ги свършите утре след работа, все съпрузите ви ще проявят разбиране – празник сте имали все пак…

Честит ви осми май!

Два дни след гергьовските празници, когато вече възвърнем навика си да не се просваме възнак в антрето с „Морен сокол пие” на уста, оригвайки се на младо агне и старо вино, а тихомълком да се замъкваме до семейната спалня, на която кротко да припадаме с обувките си, вече отново имате възможност да подредите дома си по ваш вкус, да внесете в него хармония и уют, без да ви натякваме, че везаната покривка с народни мотиви от баба ви не е в интериорен синхрон с четиринадесетте мушката по перваза на прозореца и с репродукцията на Ботичели зад бамбуковия лампион в ъгъла при тоалетната ви масичка, на която обикновено са бурканите с туршиите от родата…

Честит ви и осми юни!

Седмица след деня на детето, когато вашето спре най-накрая да повръща след преяждането в Макдоналдс, можете най-сетне да свалите от главата му каската на Дарт Вейдър и с нежна майчина грижа да му обясните, че класно по математика не се прави с воден пистолет, а химията е предмет, който няма много общо с легените ванилов сладолед, погълнат на празника. Можете да осъществите пълноценно и всеотдайно природните си инстинкти и да сричате с него „Аз съм българче”, като влагате енергичен патос и екпресивно патриотично озарение, за да разсеете основателното съмнение, че това е „първа радост” за сополивия ви питомец, който твърдо иска да е ученик на Йода и мисли, че Мусала е ситски лорд. Проявете дълго сподавяните любвеобилие и всеотдайност, ние изобщо няма да ви пречим, отиваме отсреща в „Дървеното” (във всяка махала има по едно „Дървено”…).

Честит ви и осми юли!

Цяла седмица от джулая ни е нямало вкъщи, скитосвали сме като напъдени пилигрими по скалите на Варвара и сега се завръщаме у дома морни и несретни,  с пясък в чорапите, осили в ушите и с начални симптоми на стафилококова инфекция, за да ви напомним, че винаги ще ви обичаме, защото само вие ни разбирате и само вие ни уважавате, нали ни уважавате, ама истински ли ни уважавате?… И само вие ей сега, защото ни обичате, можете да ни сипете от онова шише до огледалото, а ако наистина е стъкленица със смок, открадната от нашето ангелче от кабинета по биология, то тогава да ни дадете барем пет лева, че имаме да връщаме на Пешо от „Дървеното” (във всяка махала има по един Пешо).

Честит ви и осми август!

Ние заминаваме на двуседмичен служебен семинар в Несебър, а вие оставате насаме с цялата къща. Можете да си премерите роклите, да се разхождате по бикини, да пребоядисате кухнята, да пренаредите шкафовете в хола, да съберете приятелки на чашка бяло вино и да разглеждате албума от гимназията, да смените тапетите в спалнята, да изперете завивките, да измиете прозорците, да изчистите мазето – все неща, които трескаво сте настоявали да направим цяла година. Ето – сега теренът е свободен и няма да ви се пречкаме, почувствайте се опиянени от свободата си. И това ако не е празник!

Честит да ви е и осми септември!

Дата, на която започва стартовото едноседмично броене на майките до началото на първия учебен ден. Сега е най-подходящата възможност да възпитате у рожбата си любов към реда и прилежността, да внушите почит към науката, за да имате един ден правото да кажете, че чадото ви е достойна личност, на обществото, което е резултат единствено на вашето старателно възпитание. Насаждайте естетически разбирания, пазарувайте флумастери и пастели, анцузи и акварели, шорти и гуменки, блокчета и моливи, учебници и тетрадки, четки и пергели, линии, гуми, транспортири. Красивото трябва да върви ръка за ръка с пропорционалното, изчисленото, планираното, разчертаното. Това е вашата стихия – насладете й се! Говорете, поучавайте, бъбрете, наставлявайте, внушавайте, нравоучителствайте, изграждайте, плещете, дрънкайте, дърдорете, чуруликайте, пищете, крещете, мучете, ревете – и пазарувайте в унес и сладка отмала. Пари има – взели сте аванс. Ние няма да пречим, а нежно ще мъркаме пред телевизора, че почват мачовете, а честването на Съединението е взело своята ежегодна патриотична лепта и всеки знай, че след крясъци в Банско „България на три морета” натъртванията от македонски мариз траят поне седем литра студена ракия.

Честит ви и осми октомври!

Международен Ден за превенция от природните и стихийни бедствия. Сега е моментът да отпразнувате придобития навик да не палите пердето при всеки омлет със сирене; да не наводнявате комшията отдолу, докато пеете седемдесет и третото парче на Лили Иванова във ваната; както и да отбележите  по достоен начин усъвършенствания плавен тръс, който ви позволява да не разлюлявате така безсърдечно полилея всеки път, колчем се втурнете с ръбатите си туловища на бракувани киборги да си търсите писукащия джиесем. Вземете чедото си за ръка и идете на сладкарница, поръчайте си торта, пари има – в спестовната ви сметка остана нещо след семинара. Ние тук с една група колеги ще проведем дружеска беседа в чест на Деня на танкиста в Армения – вижте Гугъла, ако не вярвате!

Честит ви и осми ноември!

Две и кусур десетилетия демокрация са започнали няколко навечерия преди десети – то така преврат не се прави лесно. Вие всички сте интелигентни съвременни българки и имате пълното основание да празнувате падането на Живковия режим. По този повод ние сме на Живковия таван да полеем историческото събитие, а вие – понеже сега е демократично – можете да дойдете с нас на купона, че трябва да се реже салата и да се пекат наденички. Но не ви задържаме. Ако искате, после дори можете да си се приберете вкъщи и да си правите маникюра или да си сложите маска на лицето с обелки от краставици и соеви кълнове и да кълнете неистово Ферхунде, даже да седнете във фотьойла ни. Не, ние дори настояваме за това, довиждане, хайде идете си почивайте след празника.

Честит ви и осми декември!

О, спомняте ли си, госпожо?… Тогава се запознахме… Тогава бяхте толкова красиви, а сега? Сега сте…хм… хептен по-красиви! Бракът…таковата…възпитава в целомъдрие и взаимна търпимост… дааа…Та как да не сте красиви, направо сте абсолютно търпимо красиви… И магнетични като… абе като цел един Церн! А тия с кобилестите фигури – като един кон-церн…Дайте целувка… (Не по устата пред колегите ма, да не сме си дома!) И ние още ви обичаме всеотдайно и с цялата си безрезервна душа на влюбени бели китове…самоубийци… И ви уважаваме! А вие, вие уважавате ли ни? О, огнени сирени на студентските ни одисеи, снежни кралици на нашата младост, ефирни като пара от цигара… Хлъц! Аз страдам…на битието в зноя …на извънсветовни блянове в студа… Няма дим без огън… Има ли огън, има и дим… Аре – дим да ви няма, че ви е празник и требва да се веселиме.

Честит ви и осми януари!

Първият ден на просветлението след новогодишните  вихрушки и троицата Васильовден, Йордановден и Ивановден. Днес имате възможност отново да се приберете в дома си след дълго укрепващо силите гости при мама и да се заемете с търпеливата му подредба по Фън Шуй преди китайската нова година. Понеже знаем, че този дългоочакван ден поражда трепетни пориви в творчески осенената ви душа, ние винаги се стараем да дадем своя скромен принос в аранжирането на пространството, преди да заминем за уикенда на вилата на един приятел, за да подишаме чист въздух (винаги има приятел с вила!). Затова не се чудете на обелките от фъстъци по томовете на Ибсен и Балзак, нито на пепелниците в тоалетната чиния, нито на сутиените по корниза или на свинската глава, нахлупена върху нощната лампа. Фън Шуй има свои енигматични енергийни полета, недостъпни за широките тиражи на комерсиалните пошли издания, а снощи с нас тука бяха три начетени китайки, които ни посветиха в тези тайнства, и повярвайте ни – на техните уста можеше да се разчита…

Честит ви накрая и осми февруари!

То не че е някакъв кой знае какъв ден де, ама все пак междусрочната ваканция на децата със сигурност изпълва съществото ви с празнично съкровение и виталност. Сега е моментът да сготвите нещо вкусно и да покажете на детето уютния образ на домашното огнище, да го заведете следобед на разходка и вечерта на пицария, а накрая дори за уикенда – на гости на баба и дядо. Ние, разбира се, ще пазим къщата, дояждайки печеното със свободната от дистанционното ръка, и дори можем да измием чиниите, преди да се върнете. Познаваме една съседка, на чиито ръце може да се разчита (винаги има по една съседка!).

И накрая, след всичко това, след тези единадесет празнични осмици, вие имате перверзната наглост да скимучите за някакъв си осми март и да кокорите лицемерно намусените си образи, да проявявате аристократични капризи на пишман дукеси от Каспичан, да просите някакви безумно струващи китки и дребни подаръчета, да се цупите като напердашени от дойката си инфанти и да мърморите за някакви си жестове и уважения? Ние колко пъти ви питахме – уважавате ли ни? Не-не, уважавате ли ни, или не ни уважавате? Да, вие, уважавате ли ни? Щом е така и ни уважавате, толкова ли в кокошия ви мозък не можа да просветне искрата на първосигналната съобразителност, че днес е рожденият ден на големия руски актьор Андрей Миронов и ние трябва организирано да го отпразнуваме, защото шефът е руснак и при него няма шест-пет? А?! Утре, като ни изхвърли от работа за обида на честта, кой ще носи пари у дома да празнувате вие единадесет осми дати в годината? Гиди неблагодарни фасонлийки, кокетки недни предвзети, невротични фльорци глезени, високомерни лигли блудкави… Що ли не ви оставихме при мама и тати, що ли си зачернихме младостта с вас?! Хак ни е! Нека да ходиме да се скитаме – немили, клети, недраги и да ни е за урок следващия път (винаги има следващ път…).

(Уважаема читателко, нали пишеше бееееее: САМО ЗА МЪЖЕ!)

ББ

– Скъпи, вече мина Сънчо,
и комай ще стане девет,
хайде – събуди го Кънчо
с шия гъвкава на лебед,

с каска морава, масивна,
с куп релефни орнаменти.
Хайде, сръчкай го да живне –
стига сън под скришна тента.

Нощем – знаеш – ставам стръвна:
да запретва в миг ръкава!
Инак люто ще го клъвна,
ако пак не ще да става!

Тъкмо бръкнах да го будя,
Кънчо изхриптя със злоба:
– Изтерза ме до полуда –
цял живот ме вкарваш в гроба…

Тази твоя кикимора
няма милост, ни пощада,
ни насита, ни умора,
само порти три към Ада.

Тъй додея ми да мачка
фрака ми и да хихика!
Обявявам твърда стачка
с мекушава политика!

Ала моята мадона
с устни сухи, пепеляви
връхлетя като горгона –
стачника свирепо сгняви…

…Мрак и в мрака сешоара,
чувствам, пари на корема.
Жици, кабели и шарен
лампов глобус… Тя май дреме…

Дреме в хаоса от вещи,
къдри свряла ми в чатала,
в схватка яростно зловеща
цяла себе си раздала…

С мисъл трескава и щура
буден ме завари Слънчо:
дреме ми сега на шнура
или дреме ми на Кънчо?

(С настоящата стихоплетеница авторът се препоръчва на РИОКОЗ и се цани за щатен поет в случай, че отговорната и грижовна институция реши да планира серийно издание на “Приключенията на Кънчо” за възрастни)

ББ

– Господин Бейбибумов, каква е основната цел на политическата ви програма?

– Вие знаете, че полинезийската варицела на кротушката се проявява в синхармонични мелиорации през хралупите от гранитен абстракт, което съответства на горните вихри на хлорацетатните жълтурчета, откъдето ще прокараме три, обърнете внимание – три! – магистрали!

– Моля???

– Казвам че кавказкият тебеширен кръг изстисква холограмите на бодлокожите пируети и в най-скоро време преторианските петунии трябва да анализират европейските структурни фондове по крайбрежието на грануломните секвенции на куркумата. Това трябва да е ясно – ние винаги изпълняваме обещанията си. Та значи три магистрали построяваме и това е.

– Значи, доколкото можах да разбера, акцентът на управленския ви мандат ще бъде поставен върху изграждане и разширяване на инфраструктурната мрежа?

– И не само! Обърнете, моля, внимание, че палатализацията на себореята в едно обозримо бъдеще налага срочно мониториране на  полифоничните субвекториални папуци, за да се установи калибрирането на халцедона по непоръбените кипариси и лютни. Разбира се анамнезата на нахута налага спешни мерки в областта на кърниградската осмоза, точно в стадия на перихелий и абдукция на пафтите. Но въпреки трудностите и полизахаридната атрофия на самумите ние ще свършим в установения срок строежа на трите магистрали.

– Моля ви, ще ни кажете ли нещо относно болезнените въпроси на здравното и социалното осигуряване?

– Естествено, нали затова съм тук. Вижте сега, синкретизмът на апотемата е свързан с предоговарянето на джинджифилените силогизми и поемането на задължения към нашите партньори. В този ред на мисли влакнодайната агрегация на кореноплодните тукани ще наложи известни бюджетни ограничения в сферата на аглутинативните изменения на лейките и кубистичните раковини. Като цяло здравеопазването и социалното осигуряване ще дислоцират тектоничните перодръжки и кукуряци, а впоследствие ще имагинират изотопните епиглотиси, за да еволюират момиците и хавлиите при наслагването на ортогоналните миграционни щуцери. Единствено можем да срещнем затруднения при фрикцията на дълбоководните марабута, но комисията по фитогенните кофражни кнедли е взела всички предварителни мерки, за да бъдат готови трите магистрали в срок.

– Разбирам… А нещо за реформите в образователната система и ниските бюджети на културата и науката у нас?

– За това мога съвсем отговорно да заявя, че спираловидната реконвалесценция на монохромните царевичаци гарантира една широка платформа на диалог и решителни преобразувания на анаколутите и пегасите, които в светлината на иглениците и вакуумните седименти фрустрират планетарните улулици с оглед хидролизата на бастуните. Разбира се, за това могат да ни бъдат наложени редица санкции, но ние перманентно планираме, анализираме, ексцерпираме, ситуираме, класифицираме, синтезираме, каталогизираме и накрая реализираме и перфектно стартираме три нови магистрали в републиканската пътна мрежа.

– Простете, но не разбрах за какво може вашият правителствен екип да бъде санкциониран и какво общо имат магистралите с окаяното състояние на финансирането на образованието, науката и културата у нас?

– Как да нямат! Нима не разбирате? За един мандат на нашата партия хромозомите на мукавата и катехизисът на дорийските олуци ще влезе във взаимодействие с нечифтокопитните перхидролни ноумени, което ще доведе до рязък растеж в нострификацията на щипоците  и прочее галванически намордници. Нека да не забравяме отговорността си пред народа и тъкмо затова каращисването на квазарите ще е залог за успешното финализиране на процеса по сублимирането на дихотомните чорапогащници и плахите мерудиени орбити. Аз гарантирам, че ултразвуковата лимитация на кобилиците ще доведе до успешно благоустрояване на калвадоса в акордацията на кентаврите и гайките, особено при обещаната подкрепа от страна на рационалните ластици с тяхната безрезервна воднянка. Така че нема какво да приказваме повече, образованието, културата и науката могат да разчитат на един колосален треволяк от кошери обесници и всеотдайни програми за реиновиране на люцерновите глетчери по системата на индиректното четинесто фламбиране на сълзливи кулокрани и трапосани газирани ротонди, а до края на годината тука ще има три нови магистрали.

– Разбирам… А може ли да ви помоля да кажете нещо в заключение на нашите зрители?

– С удоволствие. Нека да работят и да вярват, защото от тях, главно от народа, зависи ротирането на лебервурстите и полирането на халюциногенните лемури. Не е време да се отчайваме, защото Европейският съюз изисква от нас да ондулираме папурите и да разлагаме мокриците в единен широкомащабен осцилограф, а не да чакаме палеозойските набухватели да разпръскват менгеметата в амалгамния прибой на тундрата. Твърде рано е още, макар годините на прехода да взеха своите наковални за бита сметана и да отказаха да съпроводят беззаветните пажове до хороводните водорасли. Никоя – запомнете от мене! – немотивирана партеногенеза не може да разчита на епикурейски катъри или туфи, а е видно, че с този пиар и неимоверен имидж, който има нашата политическа група, ще можем да окантоваме сепиите и просвредловаме метафорите най-късно към края на второто тримесечие, когато ще са готови дългоочакваните скоростни магистрали.

– Искате да кажете, че българинът може да се надява на изход от кризата, когато китосате дифузните пясъчници и ашладисате посърналите траверси с подръчен грис и моторизирани вентролози?

– Да, точно така, но не преди построяването на трите божествени магистрали. Нали разбирате – с тях просто резбованите флуиди ще еволюират до тежкотоварните суфлетата на термичния цокъл и мелахнолните ярмомелки.

– Напълно ви разбирам, искате да кажете, че предвид сладководността на стругованите паралакси се предвижда неотвратим просперитет за всички наши сънародници, кога върбата роди круши, някъде в средата на куково лято, таман като цъфнат налъмите, както казват майка Кураж и нейните деца по темата за травматичните сутляши?

– Напълно вярно, радвам се, че ме разбирате за ползата от магистралите.

– Съответно – ако схванах правилно мисълта ви – то вашата партия съществува главно за да реализира успешното и трайно мултиплициране на националното антропоразнообразие от ментални фосили и прочие ступидиозни индивидуалности с претенции за лидерски спиритус, ерго – ненадминати логореи с неудържими дефекаторски амбиции и най-паче изконни и константни копрофаги?

– Ъъъъъъ…Да, може и така да се каже, всъщност вие много добре ме разбрахте, благодаря и честити ви магистрали!

– Уважаеми зрители, на гости ни беше представител на политическата Група на естествено развитите бацили, който се съгласи на отворена дискусия в студиото на нашето предаване специално за вас. Благодаря за отзивчивостта от името на целия ни екип и довиждане до нови срещи никога никъде…

ББ

СОЛНИЧКАТА

– Оу, нямаме грам сол на масата, кой знае в кой кашон съм я забутала – каза Норчето Деянова на мъжа си, млад майор интелектуалец от химически войски, и така всъщност започна всичко. – Върви да поискаш от съседите назаем (ако имат солница ще е най-добре) и побързай, че след пет минути сервирам!

Стамен послушно рипна, защото чинопочитанието в домашни условия не бе на негова страна, а пък и Норчето си беше цял фелдмаршал, заради което колегите му на общите семейни сбирки добродушно ги наричаха „Норчето и майорчето”.

И така Стамен чевръсто припна навън, озърна се и залепи пръст на най-близкия звънец – до вратата на комшията отдясно. Днес цял ден се бяха нанасяли с тонове багажи и партакеши като сервизи в кашони, килими на рула, облепени с найлони печки и перални, фикуси и декоративни палми, полилеи и лампиони, репродукции на Кандински, защитени от многослойни обвивки от вестници, и мебели, мебели, мебели… Едва смогнаха да натрупат всичко в хола на новия апартамент и да седнат в кухнята, където неизчерпаемото Норче в името на традицията и семейното огнище веднага се разшета и натъкми една спартанска, но все пак достойна трапеза за Бъдни вечер. Нямаха само сол, за да бъде пълно семейното им щастие. Та сега не му беше времето да пробира колебливо кого да обезпокои с тази умилително патриархална молба, да се взира по вратите и да си прави изводи за характера на хората зад тях по вида и материала им, цвета и графиката на табелките им. Натисна най–близкия звънец и туйто. Пък все пак блокът е военен, всички са колеги, все ще му влязат в положението. Какво от туй, че ги вдига от маса насред Бъдни вечер, за да изпроси сол, па ако може и солница, а ако е с формата на гъбка най-добре…

Тъй самоиронично се утешаваше срамежливият Стамен, докато дрезгавостта на звънеца се утаяваше на тихото стълбище и шум от несигурни чехли все по-отчетливо се приближаваше към прага от другата му страна. Чехлите стихнаха и вратата отвори беловлас господин в пълна парадна униформа на полковник и с кафяви велурени пантофи. Стамен машинално изкозирува – ей така, както си беше по син халат на жълти делфини. Полковникът също отдаде чест и се представи отривисто:

– Полковник Дечински, но тук, в цивилния живот, просто бай Петър. С какво мога да помогна, комшо?

– Ами ако имаш една солница, бай Петре – замърмори майорчето, веднага възприел фамилиарността като заповед, но все още изопнат като тетива, от което двата симетрични делфина на корема му се бяха издължили като копърки. – Пък ако жена ти няма под ръка резервна, стига ми и малко сол във фунийка от вестник – смънка извинително. Бай Петър засия, та чак патинясалите му копчета заблещукаха:

– Имам солници за всякакви случаи – запърха той, – заповядай, комшо, да си избереш. Ама как така не можеш, само за минутка, празник е, няма на вратата да ми стоиш. Не, никого няма да притесниш, разведен съм и съм сам. Ще почака две минути повече твоята невеста, няма да се претури от чакане, не бой се. Айде влизай, заповед! – изцвили накрая с обиграна интонация бай Петър и ято жълти делфини се гмурна в отвора на вратата и заплува към кухнята, водено от аромата на печеното.

– Докато намеря солницата, пий една ракия – любезно, но с твърд глас нареди бай Петър. Как така няма да пиеш? В къщата си ми дошъл, по халат ми стоиш насред кухнята, нямаш сол в дома си – ей така, за лек дори, – пък на горд ще ми се правиш. Пий една джанковица, комшо, няма да се срамуваш, няма и да те отровя. Не ща после да ми тръгне приказка във входа, че съм темерут и една ракия не съм почерпил съседа си навръх празника. Сядай, трай и пий! Наздраве! Ха така – юнак момче! Ей сегинка ще ти намеря солницата и се прибираш. На тръгване ще ти дам листо от джоджен, твойта няма и да надуши. Как рече, че те викат? Стамен Деянов? Браво! А какъв си по чин? Майор? Чакай тогава, джанковицата е за подофицери, пий сега една сливова от брат ми от Етрополе. Спокойно, тя не мирише, таман ще тушира джанковицата, пък и не забравяй, че ще дъвчеш джоджен. Ей сегинка ще ти намеря солницата…

В това време новодомката Деяновица неспокойно се въртеше на масата и се колебаеше дали да сложи пилето да се претопли отново, или така, както е изстинало, да го удари в главата на мъжа си, колчем се върне със солницата. „Как можах да взема такова дърво за мъж!” – чудеше се тя, преливайки от добре размътена жлъч. „Сол да не може да намери от цял блок цял половин час. Той по-добре да беше отишъл да я купи от най-близкия хипермаркет. Чукундур! Ето на – хората вече празнуват и пеят”. И тя се заслуша в далечните гласове, ехтящи от стълбището, които напористо крещяха „Велик е нашият войник”.

– Не така – сряза бай Петко „соленото майорче” – третото „велик” се пее протяжено, това И трябва да ечи тука из коридорите и да се стрелка по парапета нагоре-надолу, чак докато стигнем апартамета на Рамзес Луковицата, демек три етажа И. Дай пак!

– Ама защо да ходим у Рамзес? – опитваше се да протестира комшията – Аз мога да ям и безсолна кокошка!

– Как домашна трапеза, на която ще слезе да яде Богородица, без сол ще оставиш бе, дърво такова! Чудя се твойта как те е взела – сбърчи вежди бай Петко. – Ами то е на бедност в къщата, не знаеш ли традициите. Жена ти жив ще те одере, ако не й занесеш сол.

– Ама нали ти уж имаше?

– Казах ти, вече, мразя да повтарям! Дадох ги на Рамзес, дъщеря му е в художественото училище, имали проект кухненски натюрморт.

– Натюрморт от солници? – опита се да възрази Деянов.

– Точно така – не трепна бай Петко Полковника – експериментално изкуство. Конципира ролята на мултиплицирания единичен детайл в създаването на внушение за систематично цяло. Един студент трябва да представи идеята за кухнята с тигани, друга студентка – с джезвета, на нашата се паднали солниците. Казвах аз на Рамзес, че следването на дъщеря му ще му излезе солено, ама той не вярваше.

– Е па ако трябва да рисуват голо мъжко тяло, какъв детайл ще мултиплицират за да натаманят цялото? – започна да остроумничи майорчето. – Мигар Рамзес ще мине тук из целия вход да обере на всички ви адамовите ябълки, а? Ееееедна защо не си остави понеееее – захълца насетне някак подозрително.

– Бе за един ден ми ги поиска бе, ама забравих, че съм му ги дал. Не ям солено, хипертоник съм. Добре че ме подсети сега, та да ходя да си ги взема обратно. Айде стига се опъва, нали искаш солничка?

– Искам – тръсна глава Деянов и ракията на баджанака на бай Петко, четвъртата дегустационна мостра, му мина от пилора в средното ухо.

– Да вървим тогава, и помни – третото „И” трябва да ечи като тътен на артилерия. Готов ли си? Велик е нашият войник! Велииик, велиииик, велииииииииииииииик!

„Веселят се хората,” – ядно повтори на себе си Деяновица – „па макар и с нафталинени солдатски песни. Ама какво да искаш от военни, дето и сол на празник не могат да ти намерят”. И стана да претопли пилето. Реши, че може да го удари в главата на мъжа си и вряло.

*   *   *

Рамзес Аспержата беше обикновен старшина от запаса и ракията му беше плодова – демек пълен боклук, както единодушно се съгласиха и Полковника, и майорчето след две порядъчни дози направо от дамаджаната. Но затова пък какво вино имашеeee!

– А ссссолнич…хлъ…! Нямаш ли барем една солничка, ти, византиецо?! – клокочеше в манерката Стамен и червена струйка се стичаше по брадичката му и капеше върху жълтите делфини като им придаваше хищен кръвожаден профил на дебнещи в малинака баракуди.

– Нямам бе!… Едничка не остана! – добави за по-убедително Аспержата, след като бай Петко недвусмислено му показа свит пестник, в който стискаше сушен чироз. – Щерката ги занесе всичките в ателието, та да си ги скицира на спокойствие.

Хватката на чироза се поотпусна и Полковника доволен надигна манерката си, като смигна приятелски на старшинката.

– И даже щипка сол няяяяяямаш тука? Или я държиш под ключ? – смигна подозрително Деянов и при това демонстративно килна глава настрани, та удари със слепоочието си бронзовия барелеф на Мадарския конник, закачен на стената до него. Барелефът се откъсна от хърбавия си гвоздей, полетя надолу и светът стана с половин котешка опашка по-къс. Докато Рамзес се опитваше да улови квичащата ангорка, Полковника утешаваше Деянов бащински.

– Остави го тоя нехранимайко, ни ракия може да прави като хората, ни пирон може да забие в стената по-ячко. Какво си виновен ти, че котачето така ошутя? Ние само за една солничка дойдохме, кой го караше да ни слага в дебалансираната си кухня. Човек не знае, ако кихне, няма ли да избие тръбата с горещата вода и да свари скалариите му в аквариума. Недей плака сега, пийни още малко винце и да изпеем нещо по-мажорно, ти нали си мажор? Мажор Деянов? Знаеш ли я тази от „На всеки километър”: нас не ще ни уплаши смърттаааа? Ама се вика на последното А на „смъртта”, разбра ли?

– Разбрах – подсмръкна Деянов и внезапно се оживи, – ама ще ставам да си ходя, може да караме и без сол.

И малинакът с баракудите се стрелна към полилея, а една поличка с кухненски подправки грациозно излитна, халоса се в тавана и върху изненадания от резкия сблъсък на темето си с кухненския аксесоар Стамен се поръсиха всевъзможни мерудии. Полковника несдържано се изхили, а майорчето инстинктивно се облиза.

– Яяяяяяяя – това не е ли сол?! – измуча протяжено и взе да плюнчи пръст, да го отрива в бузите си и да облизва полепеното.

– Бе ти полудя ли! – изкрещя нервирано Полковника и удари с чироза по масата. – Как може на брашното да викаш „сол”?!

– Брашно? – зяпна глупаво Деянов с премрежен от сминдуха поглед. – Ама то много солено бе!

– Скоро да сядаш тука! – кресна вбесен бай Петър Полковника. – След тия солени чирози на Аспержата и захар да близнеш, пак за сол ще опяваш. Забрави ли защо сме тука, я си дай манерката!

Някъде из антрето обидно затихваше котешки вой, носеше се загадъчна тупурдия, примесена с утешителни ругатни. Деянов седна умислено и се вдълбочи за няколко секунди в себе си.

– Ама ние не дойдохме ли за солничка? – вдигна след малко глава и вторачи глупав поглед в бай Петър, който тъкмо доливаше манерката му.

– За солничка, я! – отсече без да го увърта Полковника. – На, пий!

Деянов запремига колебливо, но виночерпецът така стисна чироза, че юмрукът му изскърца и издаде горно „до”. В тон с внезапно подетата музикална тематика вратата на кухнята се отвори и с цял наниз гъсто сиропирани псувни в нея застана Рамзес с голяма скулптурна пластика, в ръката си – нещо като купа с формата на ключа сол.

– Ето! – тържествуващ я тикна под носа на майорчето. – Щипка сол няма, но ключ ти намерих. Спечелихме го с духовата музика през шейсе и втора на регионалните прегледи на военните оркестри. Аз тогава свирех бас туба и както виждаш, още не се деля от нея.

И той се наведе, вдигна тубата с виното и отпи няколко мощни гълтока. Деянов посърна, бай Петко доволен джвакаше омекналия като кашкавал чироз и гледаше Аспержата с нарастващо одобрение.

– И сега? – простена болезнено майорчето, като надигна жадно манерката, за да потуши беснеещия пожар на солено брашно по небцето си.

– Сега само Генади Бакалинът може да ни помогне – процеди тържественоАспержата. Той живее в съседния вход и складира у дома си всякакви продукти, че държи малко дюкянче за хранителни стоки в съседния блок. Идваш ли?

– Идвам! – кимна решително Стамен и две глътки вино се стрелнаха през носоглътката и избиха през очните му орбити. – Ти идваш ли с нас? – обърна се с презрение към Полковника.

Бай Петър цял засия като шавлива мома на моден шивач и се втурна да догони едно ято от хищно стрелкащи се баракуди, ръсещо дъх на лют червен пипер и късчета стрит джоджен след себе си.

– Не натам! – подвикна Рамзес на Деянов, който се готвеше да се спусне по парапета и грижливо загръщаше с халата най-уязвимата си от подобни упражнения анатомия. – Дай нагоре!

– Ма нали солта е в другия ввввход?! – възрази акробатът от парапета, който таман се беше настанил удобно и надигаше манерката за стартовия отсек.

– Да, ама кой е казал, че ще минаваме отдолу? – лукаво се ухили Рамзес. – Айде, ходом марш нагоре, началство, имаме пряк път…

– За друуууугия вход отгоре? – опита се да възрази Деянов с последните отблясъци на гаснещото си съзнание.

– Тъй вярно! – изстреля притичалият бай Петко. – Ти стратегия не си ли учил във военното? Но сега няма да използваме още покрива, ще минем по царския път през тавана, нали? – и той погледна очаквателно Аспержата.

– Съвсем вярно, гос’ин полковник – изпружи се внезапно Рамзес, – покрива го пазиме за тактически коридор при ескалация на военното напрежение.

– Тогава слушай моята командааааа. Към таванаааа – бегооооом марш! – изви глас Полковника и Стамен чевръсто се смъкна от парапета и драсна нагоре, като се запрепъва в краищата на халата си, които му хвърляха гневни погледи на настървени баракуди.

*   *   *

 „Това е идиотски блок” – каза си Норчето Деянова, докато плахо натискаше звънеца на съседската врата вляво. – „На Бъдни вечер хората си пускат я коледарски песни, я „Тиха нощ, свята нощ”, а тия врещят партизански маршове”. И се заслуша с омерзение към нахлуващите отгоре нестройни песенни талази „Ние сме на всеки, километъъъъър, ние сме на всеки километъъъъър…”. „Пусто дърво за вас!” – каза си тя с погнуса – „Стари ергени, вмирисани на униформа и ботуш кочове, дето няма една булка да ви вкара в правия път. Не ми се мисли какво щях да сторя на моя, ако ми се напиеше така!” После натисна звънеца още веднъж, вече с горест и злоба, защото си представи как строшава на прах буца каменна сол в ясното чело на обичания си съпруг. Усети се, че още натиска звънеца с изкривен от ярост поглед, едва когато вратата се отвори и пред нея се изправи дребна и строга жена със стоманен поглед.

– Какво обичате, моля? – изрече ясно домакинята с глас, с който можеше да се заточват резци на промишлени фрези.

Срам не срам, Норчето се стъписа. Жената на прага беше млада, стегната смугла миньонка с камено лице на азиатски идол, поглед на психотерапевт и отсечени движения на кухненски комбайн, а като цяло имаше вид, осанка и поведение на генералша и невидимите й лампази избиваха на омазнената кухненска престилка, която беше препасала около кръшната си талия.

– Простете за безпокойството… – заекна притеснено Норчето. – Само исках да попитам дали съпругът ми не е звънял случайно при вас преди около час, за да поиска една солничка.

– Разбира се, скъпа! – омекна генералшата и даже някаква светла благост легна върху лицето й. – Мина, взе солничката заедно с една хидробичкия за кисели краставици и пое на ролкови кънки на тренировки по космическа художествена гимнастика за напреднали. Беше малко след като мина дядо Мраз с отчетната документация за вертикалните напрежения на колоните в Тадж Махал и таман преди да дойде коминочистачът, дето сее грах в къртичините – не вярвам да не го познавате?

– Всъщност не, наистина не го познавам – побърза да излюбезничи Норчето и едва тогава съжали за откровението си.

– Мила, ти глупава ли си, или нещо май аперитивът ти е в повечко? – с дружеска ирония запита генералшата.

Норчето хептен се стъписа.

– Не, вижте, мъжът ми наистина тръгна само да поиска солничка от някой съсед и вече от близо час го няма, не ви занасям, просто съм притеснена и бясна едновременно.

Генералшата присви очи и се взря изпитателно в жертвата си на прага. В този момент някъде изпод небесните висини се дочу хоров дрезгав вой:

– И такаааааааа до края на светааааааа…

– Ха така, дружино, сега лиричният пасаж: Пааада другаааря ф смъртен бой…

–  Пааада другаааря ф смъртен бой… – отзова се едно разпокъсано ехо на койоти с коклюш и постепенно концертът започна да заглъхва и да се отдалечава в някакво странно пространствено измерение. През цялото това време Норчето и генералшата се гледаха с ужас и с нарастваща стихийност в зениците. Първа избухна Норчето:

– Главата ще му откъснааааааа – изви тя като вещица от димящата клада. – Само да ми се прибере, животното му с животно, ребрата му ще издъня с ритнициииии… Гиди магаре пияно, свиня насмукана, паразит гъгнещ, гнида вонлива прокажена…

– Влизай веднага и трай – нареди внезапно генералшата. – Налей си джин от бутилката на масата в кухнята, няма „не”, ще ти трябват сили, а на мен малко време за организация и отпочване на процедурата.

Норчето я погледна диво.

–  Къде каза, че има джин, кобро гърчава?!

– Така те искам, мила, какви бяха тези реверанси преди малко. Марш в кухнята да си налееш и после се върни у вас да си вземеш обувки, топла дреха и нещо по-тежко за близък бой – и трите неща ще ти трябват и то за дълго време… Вие ли се нанесохте днес следобед в седемнайсти апартамент.

– Ние, що?

– Ясно! – отсече генералшата. Пий, трай и се подготви бързо, аз трябва да събера гвардията.

Норчето с тъпо покорство влезе в кухнята и си наля джин в един стар буркан от белени домати до половината, после се стовари на кушетката и започна да заплита в съзнанието си касапски сценарии, недостойни за пола, определян от дълбока древност като слаб или нежен. През това време генералшата въртеше телефони и на всеки отсрещен отзовал се абонат казваше само следното: „Почна се, взимай екипировката, организирай питомците си и веднага идвай у нас”.

*   *   *

…Блок 10-47/Ф-З беше класически образец на модерното архитектурно изкуство поджанр „строителни войски настойчиво проявяват фантазия”. Сам по себе си с могъща, непоклатима бетонна конструкция, той приличаше на вкаменен праисторически мастодонт с настръхнала козина, вледенена в причудливи висулки. Външността му бе сложно нагъната, балкони и трегери се издаваха напред и потъваха навътре в стъпаловидна асинхронност, прилична на трепетите на еквалайзери в звукова диаграма, изобразяваща вой на хиена, разучаваща шлагер на Кондьо. Разправяше се, че Джордж Лукас искал да го снима в Епизод-1 като модел на имперски крайцер. Само обитателите му знаеха, че вътрешността му прилича по-скоро на термитник, отколкото на логичен и прецизиран архитектурен план. Таванският коридор и коридорът на мазето бяха общи и за двата му входа – от първия вход можеше през тавана да се мине в другия, да се слезне в мазето и отново да се излезе в първия. Но далеч по-екзотично разпределение имаха самите жилища. От кухнята например се влизаше в едно килерче, в което само една тънка гипсова стена отделяше живущия от спалнята на съседа. През стълбищното сухо помещение на полуетажа можеше да се влезе в банята на дясно и в хола на ляво разположения апартамент на горния или долния етаж, а от всеки балкон можеше спокойно да се премине на съседския, при това дори с препълнена строителна количка с вар и с делва врящ асфалт на главата. Инсталационната шахта за водопровода и мръсния канал беше неимоверно широка, по всяка вероятност беше планирана за монтиране на втори асансьор за реанимационен екип с три носилки и операционна апаратура. Неведнъж любители на екстремните спортове бяха молили домсъвета да им разреши да провеждат в нея бънджи скокове от покрива. Работата за малко да стане, но в последния момент някой изрази опасение, че случайно скачащият може да закачи при падането си някой кран и да направи наводнение.

Изобщо в ГУСВ битуваше легенда, че архитектът на този блок бил дълбоко шизофренен тип, маниакално влюбен в абстракционизма на Кандински, който искал по всевъзможни начини да пренесе на полето на своето изкуство. На всичкото отгоре се носеше мълвата, че докато правил чертежите на блока, внезапно го уведомили, че му отнемат поръчката на проекта поради неподчинение, но той успял да го довърши през нощта и да го предаде на следващия ден, минути преди да влезе при началника и да подпише заповедта. Ръководството решило да спести средства за назначаването на нов архитект и започнало строежа по вече наличния план.

По време на издигането на този мистериозен корпус войничетата от строителния обект никога не могли да се съберат в пълен състав на вечерна проверка – винаги липсвали по няколко души, изгубени из недрата на изкопите, мазето или подземния гараж, чиито протяжни стенания ехтели до трети петли над мистичния бетонен силует. Когато комендантски патрул заловил двама дезертьори от същото отделение чак в Свиленград в кръчмата „Оти ми требеше!”, те упорито твърдели, че са се загубили в блока и нямат никаква представа как са излезли чак тук. След нарочен специализиран оглед на строителния терен, при който един военен съдия изчезнал безследно за шест дни, а след завръщането си упорито повтарял, че Мая Плисецка е виновна измирането на копринената буба в Норвегия, трибуналът смекчил присъдите им на седмица карцер и наредил да довършат службата си в канцеларията на полка. Мнозина от уволнените от това отделение имаха силно развита клаустрофобия, травматично придобита пространствена дезориентация и трайно изразено нарушение на функцията на вестибуларния апарат. Дори хлебарките от градската канализация избягваха да влизат в тази сграда – пазеше ги инстинктът за съхранение на вида. В този блок можеха да живеят само военни, единствено те приемаха хаоса за професионален стереотип и успешно му се противопоставяха или практически го преустрояваха и приспособяваха към нуждите си. След хиляди ремонти, кърпежи, монтажи и преустройства вътрешността на този призрачен лунапарк бе пригодена за живеене, но все пак оставаше милото предимство да можеш да поискаш огънче от комшията, като си навреш главата в ниско разположената розетка на комина и отгърнеш перденцето в ъгъла зад холния му телевизор…

Норчето нямаше как да знае тези неща. Нямаше как и да знае, че беше въвлечена против волята си в епична схватка между два смъртно враждуващи клана. Но какво да се прави, рано или късно съдбата почуква на вратата ти и ти заявява, че не си нищо друго, освен продукт на предозиране на глутамата в ежедневния й вселенско екзистенциален бульон. В случая с Норчето и майорчето съдбата просто беше пресолила манджата.

*   *   *

– Значи сол сте нямали, а? – попита за втори път Генади Бакалина, като гледаше недоверчиво пред себе си Стамен Деянов, по чиито страни потта беше слепила прахообразните подправки в плътна твърда кора. С парчетата дафинов лист в сплъстените си косите и в странния си халат на багдатски магьосник соленото майорче приличаше на секната по средата Овидиева метаморфоза.

 – Ссссссъвсем вярно! – поривисто изгъгна новодомецът и преглътна очаквателно като цирково животно, като при това хищно се огледа и подуши с тръпнещо разтворени ноздри.

– Добре, ето ти още една мастика тогава, ама няма да рухваш пак върху филодендрона, заклеваш ли се.

– Зъклевам се, чесна мъйорска, да пукна дано! – избоботи на един дъх Стамен най-тържественото обещание, което му дойде наум, после надигна юзчето и го пресуши с непоколебимостта на парен чук. Полковника и Рамзес гледаха с нескрит възторг.

– Казах ли ти, че тая година сме попаднали на истински шампион – с бащинска гордост изрече Полковника и протегна празно юзче към Бакалина, пред който се мъдреше трилитрова тубичка хисарска минерална вода, пълна с гръцка домашна мастика. Бакалина развиваше и импортни дейности и това беше откритието на сезона. Той наля и на Аспержата, без да го пита, а после тежко издума.

– Значи почна се, а?

– Напълно вярно, Бакалчо, почна се! – изцвили Рамзес.

– Само да хлопнеме кепенците и дружината тръгва – додаде бай Петър. – Няма начин да не са чули призивните песни по етажите, тоя младият пее, та се кине.

– Ще тръгнат, ако не са обезвредени… – угрижено сви вежди Бакалина.

– Нали правихме тайно учение по оцеляване в екстремна обстановка – ще дойдат само тези, които се справят с положението, на нас не ни трябват баби, дето на жена си не могат излезе насреща – отсече разлютено Полковника и се закашля. – Много ти е силна мастиката тая година бе, Генади.

В този миг майорчето бавно се надигна и направи няколко нерешителни крачки напред към прозореца, под който бяха наредени в плътни редици бутилки олио, буркани с бамя, пакети ориз, кашони с макарони, цели камари тоалетна хартия и разни други такива стоки от първа необходимост.

– Спри го! – изкрещя Полковника, но вече беше късно. Стамен скочи трупешката и с радостно грухтене се стовари върху един найлонов пакетаж, в който се мъдреха паралелепипедни килограмови разфасовки, на чийто плътен целулозен корпус пишеше с големи бели букви на син фон „СОЛ”. При падането му се чу ликуващо изтракване на амалгамни пломби и халатът с баракудите, наподобяващи вече болни едновременно от жълтеница и едра шарка голи охлюви, се разпростря над него и погреба на морското дъно цялото продоволствие на Бакалина.

– Стамене…– колебливо се обади Аспержата.

– Майореее, стани, оправииииииии се! Мирно! – изкрещя Полковника.

Напусто – морското дъно с уродливите твари не издаваше признаци на живот, само под него се долавяше някакво блажено сумтене. Тогава Бакалинът стана, приближи се до безжизнената купчина атрофирала морска фауна и прошепна нещо към пакетите леща – там, където според антропологическите му изчисления трябваше да се намира главата на майорчето. Морското дъно отведнъж де оживи и голите охлюви по него зашаваха нерешително – явно назряваше нова еволюционна ера. Бавно, бавно от примитивните плазмодични недра на океана се възправи фигурата на един прототип на хомо еректус, който още не беше напълно достигнал до стадия на изправения стоеж, но видимо полагаше всички възможни усилия да не огорчи доверието на еволюцията. Криво-ляво човекоподобието допълзя до дивана и се стовари с цялата си тежест, като при това измуча нещо, което трябваше да наподобява вербално контактен синдром и в който присъстващите като че ли различиха израза „къде е”.

– Сегинка, майорче, ей-сегинка – разпъргави се Бакалина, който напрегнато наблюдаваше всички движения на безформената органична купчина, сетне отърча до кухнята и се върна с галон уиски на специална люлееща се стойка за наливане и четири тенекиени канчета.

– Кристалът е крехък, не бива да хабим материала и да губим време в търсене на нова стъклария, па и в замитане на парчетиите, че тоя както си пада на пресекулки като осмокласничка по Брад Пит, може да се изпонакълца и после язък ни за мурафета. Ха сега наздраве!

Глухият звънтеж на тенеке бе последван от нестройно подадена песен „Назад, назад, моме Калино”, която Аспержата се опита да пробута на екзалтираната военна формация.

– Млък бе, врескало! – сопна се Полковника и само няколко празни такта от песента издумкаха по инерция на масата. Стамен Деянов отмерваше ритъма с един пакет сол, сраснал се с другата му ръка. С първата се беше сраснало едно канче с ваденка на Мики Маус от едната страна и снимка на популярен политик от другата.

– К’во па не ти харесва?! – наежи се старшинката, забравил за йерархията на чиновете, уискито беше ирландско – революционно, анархистко и метежно.

– Ами малко ли военни маршове има… – позапъна се бай Петър. – Пък и всъщност хич не е в крак с настроението ни, няма ни общо звучене, ни обща тематика с тържествения момент.

– Сега като ти връхлети тука целият Калининград, тогава ще те питам няма ли обща тематика – разпени се Рамзес.

– Вярно бе! – плесна се по челото Полковника. – Бакалин, наливай пак! Аспержа, дай тон отначало! Майорче, пущи го тоя пакет сол и дръж втори глас.

– Аз бббббарабаня! – отрони се от дробовете на еволюционния халат и в знак на потвърждение на концепцията, че езикът отразява обективния свят, ръкавът му издигна пакета сол, халоса с него безмилостно масата, при което от вибрацията уискито осъществи химична реакция с простите протеини на сивото вещество, което доведе до невронен импулс, активиращ рефлекса на оригването, а секунда по-късно като по команда екна дружно четиригласие: „…немой да одиш по мееенееееееее”.

*   *   *

А нямаше още единадесет часа вечерта, но Богородица беше тъжна и умислена на чия точно трапеза да дойде и да седне в блок 10-47/Ф-З, защото всъщност там нямаше ни една. Всъщност имаше много наредени маси, но все пусти. Само тук-таме край някоя от тях се гърчеше в неистови мъки ,прикован за тръбите на парното с белезници или с верига за каракачанска овчарка, някой злочест стопанин. В другите домове всевиждащото око на божията майка съзираше главата на семейството заключен я в банята, вратата на която беше – о небеса! – метална като обикновените входни врати; я привързан в гардероба за китките към фиксираната с яки винтове хоризонтална пречка за закачалките като приготвен за Голгота окаяник; я омотан със скоч за някой прост дървен стол в кухнята; я пристегнат с бодлива тел за леглото в спалнята…

От всички апартаменти на чудовищната жилищна сграда само в два имаше същински маси с хора около тях, но това не беше наредена трапеза, на която Богородица можеше за слезне, па макар и без сол. Около едната четирима грешници пресушаваха галон уиски и ревяха неистово песни от всякакви музикални регистри – от „Арията на тореадора”, през „Шуми Марица” до „Тръгнал кос”. Около другата бяха насядали нагъсто и безразборно, радиално разгърнати в цялата стая озлобени съпруги в анцузи  и кубинки, с кръвожадни погледи и разнообразен тежък кухненски инвентар в ръцете си – дебелостенни тигани, стари тежкодънни ютии, точилки тип „фи осем”, ръбести стойки за телевизори, ръжени за камини от ковано желязо и прочие битпазарна декорация на старинната наивистична концепция за жената като душата на семейното огнище.

Два образа привличаха вниманието на Дева Мария в тази масова композиция: стъпилата на масата дребна, но бойка жена с дух на алфа водач и движения на пантера, която говореше пламенно и ръкомахаше неудържимо, и отпуснатата вяло безжизнена алабастрова фигура, седнала в единия край на масата, която механично надигаше един празен буркан и ръмжеше едни грозни слова, недостойни да бъдат повторени другаде, освен на товарните докове на някое тихоокеанско пристанище.

Малко преди групата жени бавно и с безшумни стъпки да се изниже из апартамента и да тръгне по стълбите, пред входа на блока спряха два училищни автобуса. В тях като по норматив изтичаха и се накачиха рояк деца от всякаква възраст, като най-големите носеха в ръцете си пеленачетата. Процедурата се извърши под контрола на две амазонки със същото изражение на лицето, което имаха и техните посестрими, само че тези държаха в ръце бейзболни бухалки и имаха на пояса си ловни прашки, стрелящи със сачми за едър дивеч – отговорната им мисия налагаше далеч по-тежко въоръжение. Автобусите заръмжаха и потеглиха, като откараха всички деца в неизвестна посока на неизвестно място. Богородица потръпна, дръпна ъгълчето на звездния покров и затули прозорчето на небесната си къща. После се сви уплашена в леглото си, духна пламъчето на месечинката и твърдо реши, че тази Бъдни вечер ще заспи гладна…

(следва продължение)

ББ

Днеска пиша чалга текст –
трябват ми парички.
Нещо за мангиз и секс,
да се чепят-кълчат сички…

…Срещнали се тя и той
в местна дискотечка.
Тя му вика: „Хей, плейбой!”.
Той: „Кажи, юрдечке?”.

Той мастит е и богат,
той е Киро Слона.
Щом я зърнал изотзад,
скъсал панталона.

Той е крупен бизнесмен,
тя пък – ученичка.
Мърка му: „Ела бе, мен,
тука съм самичка”.

Почнала една любоффф,
дето нЕма втора.
Тя – от Долний е Богров,
той пък – от затвора.

Той я кара с мерцИдес,
дава й стотарка…
Тя излъчва вял финес
на метресовчарка.

Но настанал зъл разкол,
почнал той да фирка.
Тя не близва алкохол
и не прави сБирки.

Пак отишла във БИАД,
минал Тошо Пора.
Щом я зърнал изотзад,
взел я за изгора.

Почнала една любов,
дето нема трета,
имал той толчав пищов,
днес едвам тя крета.

Тъй настанал нов раздор –
ден-два мила рани,
но централният затвор
пуснал рой шарани.

Почнала една любов,
де четвърта нема,
той е бос от Гара Бов –
Пецо баш Серсема.

После минал като бяс
Жожо Крокодила,
Сандо Ряпата, Танас
с прякор Имбесила…

Днеска тя е топ хайлайф
с гладък лъскав косъм,
и след всички драйв и драйф –
с рицар сто и осем.

Гледай и учи се, брей,
мила моя дъще!
Следва припев: „Хей ти, змей,
довърши ме вкъщииииииии…”.

…Вчера писах в чалга стил,
днеска пък ме биха –
аз бих бил се сам набил,
но ме предредиха…

ББ

(За случайно интересуващите се нека се знае, че блогърът уж се е отдал на усилена работа и затова напоследък само стихоплетства – залъгва се, че това било ядяло по-малко време . Но постепенно се работи над нова история в проза, скоро ще излезе тук. Може би в близко бъдеще и публикациите отново ще зачестят. Засега благодари за вниманието и желае на всички ви здраве и щури веселби!)

Там кораби надуват мощни свирки,
отплавай с мен – сирена, веща Кирка!
Браздят те мъки черни? За разтуха
в миг всичките ти бръчки ще издухам.

Изобщо – зарежи я Пенелопа.
Въртя те на чекръка си, въртопа
пулсира с мощ от вехтата ти клапа,
та можеш да ми викаш Пеналапа…

Запри се малко, дърти Одисее!
Изкуство саморасло се не сее,
култура сергиджийска се не учи,
а стига само да сумтиш и смучеш…

ББ

Посвещавам на всички фейсбукари, впримчили се в темата, дали изкуството трябва да се ориентира спрямо пазарното търсене, или да бъде независимо и свободно.

Посвещавам още и най-вече на курса на Наталия Кобилкина във Варна, посетен от 2000 наши сънароднички, прозрели, че науката е слънце.

Посвещавам най-накрай и на новооткриващата се изложба на Спартак Дерменджиев-Парис, която ще предостави сертификати на всяка млада надежда на културната сфера у нас…