ЗДРАВЕ ДА Е – ТУРИ МУ ПЕПЕЛ…

   Влизам днес във фейса и завързвам разговор. Един приятел току-що си платил здравните вноски към неговата си здравноосигурителна чешка компания. Българин е, студент е в чешки университет. Всеки месец плащал минимума, който е 1080 крони, днес курсът е 25,59 крони за 1 евро, така че смятайте сами. Около 82 лева, нали? И аз така го изчислих… Добрееее…

   Знаете ли какво ми каза моят човек? Влизам – вика – на сайта на най-голямата чешка здравна каса, аналог на нашето НЗОК, и какво да видя там? За догодина са предвидени разходи за здравеопазване в размер на 140 000 000 000 крони.

   Смятайте сами… Излиза около 5,47 милиарда ЕВРО. Мене ме хвана любопитството и се гмурнах в нета.

   Отивам на сайта на НЗОК и какво да видя аз пък там? Цитат: „Изпълнение на бюджета на НЗОК по приходи и трансфери. Общият размер на събраните приходи и трансфери към 30.09.2011 година е 1 938 894 299 лв., което представлява изпълнение от 73.6 на сто спрямо планираните за годината.” Значи ПЛАНИРАНИТЕ пари са били с още около 25 % отгоре, да не се циганим и да го закръглим на 2,5 милиарда ЛЕВА (виж после справката по-долу) или около 1,278 милиарда ЕВРО, нали!?

   Делим 5,47 на 1,278 и получаваме 4,28 повече пари за здраве там. Нали правилно смятам?

   Добре, чехите били с 20 процента повече от българите, значи да намалим горното с една пета – излиза 3,424.

   Извод: чешката здравна система дава около три и половина пъти повече за човек от населението от българската. А уж и те бяха в соцлагера? Какво става тука бе джанъм!

   О, да! Ще рече някой, способен само „ману да намира”, че шикалкавя нагло. Цитирам тука чешкия бюджет на здравната каса за 2012 срещу българския за 2011. Ама разбира се, че у нас той ще бъде вдигнат за идната година – ГОЛЯМ ДРЪВНИК СЪМ, как досега не се сетих да уточня, че се вдига с цели 0,46 %… Цитат: ”Здравноосигурителните приходи за 2012 г. се предлага да бъдат в размер на 2 614.8 млн. лв. срещу 2 602.7 млн. лв. по закона за 2011 г. Следователно за 2012 г. се очаква да постъпят повече здравноосигурителни приходи с 12.1 млн. лв.” Честита нова сиромашка година на вси лекари и пациенти!

   Не. Изводът е ясен: чешката държава я е грижа за своя гражданин три и половина пъти повече, отколкото българската за своя. Поне с оглед на единствения засега значим фактор за съизмерване на моралната отговорност спрямо практическото й осъществяване – парите.

    Ама ще речете – там цените са други. Да, ама и финансовите обороти са други, и приходите са други, и данъците са други, и държавният бюджет е друг, и фирмените и корпоративните бюджети също… И минималните вноски са по-височки, както виждате. Въпросът е в ПРОПОРЦИИТЕ, които свидетелстват за добрата воля на институциите в грижата им за човека. Казано не така абстрактно – въпросът е КОЛКО дава една чешка здравна каса за живота и здравето на една човешка единица и колко нашенската НЗОК. Защото нали се сещате, че здравето там няма как да е три пъти и половина по-скъпо, отколкото у нас – апаратура, оборудване , консумативи, лекарства струват еднакво навсякъде. Единствено по-скъпо там е заплащането на труда на жреците на Хипократа (както и трябва да бъде), но мислите ли, че това изравнява разликата от три и половина пъти повече?! Едва ли…

   Но защо ли моят чешки авер ми сподели, че нито един път не му е било отказано направление за каквото и да е? Защо ли моят хазяин пан Вацлав преди време ми показа разпечатка от здравната каса, в която му се посочваше колко пари и за какво е било платено за него през изминалата календарна година. С очите си видях, че здравноосигурителната институция бе наляла за дванадесет месеца в осемдесетгодишния пенсионер малко над две хиляди евро за различни медикаменти и процедури. Ха сега питайте бабите от опашката пред който искате поликлиничен кабинет какво мислят за това и какво са налели в тях нашите бюрократи от НЗОК. Опасявам се, че във връзка с тази отмираща хуманоидна форма са налели единствено гуши.

   А, да – забравих! Там имало около ПЕТ големи здравни каси, които човек можел по избор да сменя до четири пъти годишно. Направих справка, всъщност са ЕДИНАДЕСЕТ солидни и високобюджетни осигурителни компании (явно пет са само по-мащабните). Тук цитираният проектобюджет бил само на най-голямата… Значи измеренията на пропорциите за държавната грижа за човека там и тук силно се изменят, но не в полза на тук… У нас има даже повече такива компании, йок – бива ли ние да оставаме назад! Но като гледам, това са дребни риби – фондове и дружества, а панорамната картина свидетелства за един безспорен и свиреп монопол…

   Тия дни станахме първи на стария континент по отношение на най-високия процент на интелигентност на нашите ритнитопковци. И чуждите ритнитопковци се бият и псуват на терена и показват нецензурни жестове наляво-надясно (вижте един Пол Гаскойн например!), но могат ли да се похвалят другите запалянковци, че техните идоли са почетни доктори на тази или онази академична институция? Не могат зер! Неслучайно битува митът, че сме втори по акъл в света след евреите! Затуй си титулуваме акълиите наред. Ако и да тъпчем на едно място от двадесет години, ако и да сме в ХОРОРИС ПАУЗА…

   Но се оказва, че и по други показатели водим. Първи сме по инфаркти, инсулти, по хипертония, изобщо по сърдечно-съдови заболявания, по психични разстройства, по тении – ’айде вижте си сами в нета, нEма само аз да си пилИМ нервите…

   Добре дошли да сме си в нашата държава, честито ни пожизнено заселничество и здраве да е! Щото ако не е, не знам как ще го закърпим… У нас разклатеното здраве е просто неизлечима болест – и отново сме първи в тази хумористична статистика.

   Съжалявах до момента, че днес не се опитах да напиша нещо смешно, но сега – на края на този текст – установявам, че май съм успял, и то без да искам. Защото, като гледам цифрите, ми иде да се хиля. А на вас смешно ли ви е?

   Здраве да е, българино, па ако не е – тури му пепел!

ББ

 

ОРАНЖЕВО СЛЪНЦЕ НА КЛЕЧКА

(на моите съученици от следващото поколение)

Спасибо вам святители, что плюнули да дунули,
Что вдруг мои родители зачать меня задумали,
В те времена укромные, теперь почти былинные,
Когда срока огромные брели в этапы длинные.
Их брали в ночь зачатия, а многих даже ранее,
А вот живет же братия - моя честна компания.

(Баллада о детстве)

Владимир Семëнович Высоцкий

   Ще напиша този текст от своята гледна точка, затова простете предварително за неизбежните автобиографични ремарки. Ще го напиша в разрез с правилата, на които се учат младите хора в училище. Ще го напиша фрагментарно, разпиляно и безтегловно. Този текст е образец на това как не трябва да се пише, ако искаме да имаме високи оценки по литература. Същевременно нека той за пореден път да разкрие простата истина, че по отношение на творческите дисциплини (между които принадлежи и този предмет) образованието се стреми да дава не канони, а препоръки, и всъщност извън ситуациите на догматичните процедури – тип класно, контролно, изпит – всеки може да си пише, както си ще, стига това да е отглас от копитата на препускащите по вените ни далечни, тъмни, древни, неукротими коне…

   В 32-ро ЕСПУ „Климент Охридски” имаше предучилищна паралелка, там се учехме да рецитираме руски стихотворения, да пеем руски песни под съпровод на акордеон и пиано. Играехме драматизации, хореографични етюди – например танцът на моряците, за който на момчетата бяха специално ушити моряшки костюмчета. Даже дойде оператор с камера и ни засне. Когато дядо ме заведе на един филм в кино „Георги Димитров”, видях на кинопрегледа как нашата група представя на родителите на новогодишното тържество своята програма. Знаете ли какво е кинопреглед? Не ви и трябва. А знаете ли какво е сега кино „Георги Димитров”? Все тая – по-полезно ще ви е да знаете какво е кинопреглед.

   В пиеската за вълка и трите прасенца играех заместник-вълк. В пиеската „Дядо вади ряпа” бях кучето. Първата ми маска на куче беше направена от професионален художник и „товарищ Рачева” не я прие, защото на нея бе изобразен планиметричен булдог в черно-бял рисунък. Тогава дядо ми, който умееше всичко, взе една паница, обърна я наопаки, сложи върху нея една чаша и започна да ги облепва с хартия. Налепи десетки хартиени ивици. Като изсъхнаха, махна паницата и чашата и вече имах стереометрична маска на куче хем с дълга муцуна. Украси я с уши, език и зъби, нашари я, както той си знаеше. Страшно куче бях… Следобед в забавачката ни носеха закуска, на закачалката всеки имаше платнена торбичка с пластмасови чашка и чинийка – пиехме мляко и ядяхме кифли. После ни се четеше приказка. Имахме и класни занятия по рисуване и моделиране с цветна хартия – правехме осмомартенски или новогодишни картички. Разучавахме песни и стихотворения под съпровода на пиано или акордеон. Когато някой се провинеше, изправяха го до стената, а понякога и с вдигнати ръце. Когато някой искаше да отиде до тоалетната, отиваше при „товарищ Рачева” и искаше разрешение на руски („Товарищ Рачева, можно пойти в туалет?”) и тя винаги го пускаше. Когато за първи път в първи клас помолих за разрешение и го получих, всички, без съучениците ми от предучилищната, после ме питаха къде съм ходил – беше им чудно, че с някаква магическа приказка съм спечелил благоразположението на „другарката Илиева” да ми позволи да напусна часа.  Споделих паролата и с това беше сложено началото на индианската нишка към санитарните помощения. Забавачката ни бе дала основни поведенчески и комуникативни навици. Когато след време станах учител, в моето училище се забрани да пускаме учениците до тоалетната – беше с цел да се избегнат злоупотребите, но като цяло не беше мъдро педагогическо решение и затова не го и спазвах.

   В първи клас постъпвахме след изпит. Изпита ни самата заместник-директорка „другарката Тодорова”. В нашата паралелка бяхме само четирима от забавачката. Когато се сбих със Сашка и класната дойде да ни се кара, почнах да се оправдавам на руски и всички се засмяха гръмко и присмехулно на непонятните брътвежи, не се смееха отново само другите трима, които като мене бяха постъпили в този клас от забавачката. За една година вече можехме да приказваме на руски. По-късно всичките ми ученици проговориха и дори по-добре от мен този език, но представения епизод не го разказах самохвално, а само като уточнение, че от шестгодишна възраст руският ни бе „вкопан” в съзнанието неизличимо – и досега мога да реагирам веднага, когато ме заговори руснак, и да водя приличен диалог, без да се запъвам, макар и с грешки.

   Играехме всякакви игри. Най-обичахме да се затичаме по коридора и да се спрем рязко, плъзгайки се по мозайката. Учителите ни ловяха за ушите като зайци. Още в първи клас се разделихме на „Славия” и „Левски” и в този състав играехме мач до припадък. Дворът беше голям, имаше две двойки хандбални врати. После, като взривиха училището в края на май 1999-та, останаха само едните. Ритахме като обезумели – и в пек, и в дъжд, и в сняг, понякога по седем-осем часа. През студените месеци се прибирах се в къщата на баба и дядо на „Опълченска” № 14 с вледенени крачоли около глезените и с вледенена от пот коса. Целият квартал от сегашната метростанция до „Ботев” беше почти изцяло от схлупени къщурки. Зимата миришеше на чист сняг и дим от въглища, в дворовете се правеха снежни човеци, чиито очи нощем светеха като на бели привидения, ринеха се пъртини, върху заледените места се поръсваше пепел от печката, врабците и гълъбите зъзнеха в стрехите и слитаха на двора при всяка подхвърлена коричка, а снегът падаше на едри разпокъсани валма и аз чаках кога най-сетне в показния магазин ще пуснат бананите. Знаете ли какво е показен магазин? Е – няма такова животно днес. Нямаше топла вода и на чешмите бяха монтирани бързовари с чучурчета. Клозетите на целия двор, където живееха седем домакинства, бяха външни. Печките бумтяха, по стъклата имаше точно тези рисунки, които Смирненски описва в „Зимни вечери”. Ючбунар – кварталът на трите кладенеца. Още помня едноименната кръчма на кьошето на „Опълченска” и „Симеон”. Знаете ли какво има сега там? Не ви трябва да знаете… Знаете ли какво пиеха там бащите и дядовците ни? То и аз знаех, но мене ме черпеха с лимонада.

   Камбаната на черквата „Свети Никола” звънеше на обяд и в четири часа и бистрият й ек се чуваше и през стъклата на класните стаи. Учихме се да четем, пишем и смятаме. Някои го можеха още от преди първи клас, но повечето трябваше да научим тези умения през тази година. Още тогава ни показаха библиотеката. Нямаше друга забава, освен игрите, грамофонните плочи с приказки и книгите. Черно-белият телевизор „Опера” дойде по-късно. Извървявахме се в библиотеката и взимахме главно приказки на поразия. Четеше ни се на глас и в часовете. Дисциплината бе строга – по руски образец. Който не слушаше – прав в ъгъла, понякога с лице към стената, за да не прави гримаси на класа.

   През следобедните занимания ни се пускаха песни, драматизации на магнетофонен запис – непостижим лукс. „Василиса прекрасная” се беше извъртяла в нашия клас десетки пъти.  Любимите ни песни бяха “Улыбка” watch?v=NBLssEOTEr8&feature=related, “Вместе весело шагать по просторам” watch?v=k7pdbCAptiI&feature=related, “Когда мои друзья со мной” watch?v=KjSsiV421zI, “Учат в школе” watch?v=Shd9RMNyErI, “Дважды два – четыре” watch?v=u5DPEg1lp3s, “Голубой вагон” watch?v=V-TithD7izM&feature=related, “Чунга-Чанга” watch?v=KWGovsuRWYM … Знаете ли какво е Чунга-Чанга? Ами нещо като ринги-ринги-рае… Четеше ни се и „Четвертая высота” и „Повесть о Зое и Шуре”. Някъде някой от героите умираше и ние подсмърчахме вкупом. Класната ни обясняваше, че това е само книга, и така до другия път, когато пак се стигаше до смъртта на персонажа и ние пак надувахме гайдите. Като плачеше целият клас, беше разбираемо – всенародна скръб. Но когато само един от нас се разридаваше от нещо си, часът веднага се прекъсваше и класната хукваше да го утешава. Не дай си боже на някой да му потече кръв от носа, а това ставаше нерядко.

   Когато на обяд идваше едната ни учителка да смени другата, втурвахме се по коридора да я посрещнем, да крещим радостно и да я прегръщаме. Дали другата, която беше карала сутрешните часове с нас, е ревнувала? Не зная. На другия ден тя идваше за втората смяна и атакувахме и нея по същия начин. Особено обичахме да се гушим и умилкваме в коженото палто на Елеонора Кириловна, която дойде във втори клас да помага на Дора Дмитриевна (с име по паспорт Добринка Илиева). Обичахме ги много, обаче това не ни пречеше да ги докарваме и до сълзи, без преувеличение – плачеха от нас като от жива рана. Особено често „товарищ Кириловна”, тъй като беше млада учителка. Ние мълчахме виновно и гледахме в зеления фурнир на чиновете. Умълчавахме се и когато Надето, отличничката на класа, се разплакваше, защото сме лоши.

   Един следобед ни донесоха за закуска сухи пасти в целофан. Дора Дмитриевна излезе за малко и веднага някой хвърли суха паста по някого. Избухна престрелка със сухи пасти – всеки целеше всекиго и бе целен от всички. Внезапно вратата се отвори бавно – „товарищ Дмитриевна” се завръщаше. Но като по команда всеки хвана една суха паста, от пода, от чина – откъдето завари – и си седна на мястото. Великолепен синхрон, беше същински тиймбилдинг, макар че тогава тази дума не беше позната. Вие знаете ли какво е „тиймбилдинг”? Питам, за да ми обясните…

   Стори ни се, че “другарката” не усети сражението със сухите пасти. По-късно, някъде в седми клас, така в кабинета по руски език, който беше във взривената част, играехме на летяща чиния (думата „фризби” не съществуваше) с капака на кофата с вода за триене на дъската. Първи пострада Пушкин – счупеното стъкло на портрета му очертаваше линия между буйните му къдри и ухото. После замина и Лермонтов, както и Горки, включително и лозунгът над дъската, който всеки ден ни уведомяваше от негово име, че „В жизни всегда есть место подвигу”. Звънтежът на разбити стъкла потвърждаваше гръмко този завет, докато един ден не счупихме истински прозорец и с това фризбито свърши. Но издевателството над класиците продължаваше. В осми клас успешно хвърлях и забивах джобно ножче по портретите на Йовков и Елин Пелин, които години по-късно четях с благоговение. Във фоайето между левия и фронталния коридор на директорския етаж имаше червени талашитени кубове, монолитна „художествена” социнсталация, закриващи сега видимата суха чешма. Там бяха снимките на членовете на ЦК на БКП. Някои смелчаци ги украсяваха с рога и мустаци, струва ми се, че имаше и изключени.

   Във втори клас разделението на половете се затвърди. Момчетата гонехме момичетата и като ги хващахме…ги пускахме – така де, какво да правим с тях! Те използваха за „къща” хандбалните врати, нямахме право там да ги ловим, а те си отдъхваха и събираха сили за ново търчане и пищене. Ние обаче се изхитрихме да ги блъскаме в гърба, когато някоя се затича към „къщата”, и така от придобитата инерция жертвата преминаваше през вратата като снаряд, без да успее да се задържи, и беше хващана от другата страна. Когато веднъж блъснах Боряна, тя налетя на ръба на страничната греда и си разби главата. Бялата й якичка за секунди почервеня от кръв. Боряна, просната по гръб на асфалта, реве от болка и стрес, рева и аз от ужас, че съм я убил. Откараха я с бърза помощ, а аз ревах до вечерта, какво й е било на придружаващата класна, сега не смея и да си помисля. С това тази игра приключи. Миналата година имахме сбирка на класа, Боряна още има белег покрай лявото си око, където костта беше хлътнала навътре от удара… Когато години по-късно станах учител, знаех, че няма как да обясня на момчетата (преподавах в техникум) защо не бива да се бият по коридорите.

   Потъналата в кръв якичка на Боряна ми напомня, че до четвърти клас всички ходехме с престилки. Смях не смях и сега мога да заявя, че беше страшно удобно. В джобовете имаше място за колички, кестени, камъчета, топчета, гума, острилка, парче пластелин, кифла с мармалад, вечно сополива носна кърпа, химикалка, която неизменно протичаше и затова ходихме с ръце като печатари. На бялата якичка можеше да се прикачи с карфица черна точка, ако си бил много палав, червена – ако си бил много добър, и звездичка – ако си бил изключителен. За изключителни магарета се планираше оксиморонната черна звездичка, но май не влезе в употреба. Една неделя цял ден правих черни и червени точки, които в понеделник подарих на класната и, разнежен от похвалата, извърших някаква щуротия, за която автоматично бидох декориран с черна точка – и то с моя собствена. Но понякога, като се ядосвахме, почвахме с фалшификатите. Не беше сега честно Надето да има две звездички, а ние, хашлаците, по три черни точки. И си правехме червени, които си закачахме сами. Но като ни хванеха знаете ли какво ставаше? Не ви и трябва да знаете…

   Лятото дворовете на Ючбунар потъваха в цветя – хортензии, лалета, турски, латинки, люляци, невени, рози. Миришеше на свежест а тролеите пееха по жиците, като набираха скорост от „Стамболийски” до „Жданов”. Въздухът вибрираше от многоцветната пъстрота на градините и по цветята безспирно кацаха пеперуди. Виждали ли сте скоро пеперуда в София?… Докарваха дърва и въглища за зимата – пренасяха се с легени и кофи. После идваше най-любимото занимание – цепенето на дърва, на меки, лесни дървесни цилиндри, които се разполовяваха като масло, и на жилави усукани чворести кютюци. Когато беше невъзможно да се разсече с брадва, разцепвахме го с набиване на клинове. Дядо ми пиеше в „Сивия кон”, а аз се навъртах да получа я двойка кебапчета с лютеница, я лимонада, та после баба се ядосваше, че не искам да вечерям. В „Сивия кон” миришеше на вино и цигари, носеше се бучене от преплетени в някаква басова хармония разговори, смехове и подвиквания, имаше портрет на Гунди на недостижима за простосмъртния височина. Колко мечтаех да го притежавам, нищо че беше оплют от мухите. Вечер мъжете се разотиваха, когато или парите станеха малко, или изпитото много, и махалата наблюдаваше смешни епизоди, чиито срамотии бяха табу за детските ми очи. „Сивият кон” претърпя много преображения след разрушаването на Ючбунар – беше ресторант, после бирария, а знаете ли какво е сега. Точно така – не ви и трябва да знаете.

   Когато нямаше топка за мач, винаги тичахме до „бабата на Дичо”, тоест – до вкъщи. Взимахме една и хуквахме да ритаме като пощръклели. Често идваше родител да отведе някого, но горкият трябваше да остава дълго време да стърчи, защото се водеше борба на живот и смърт. Баба ми всеки ден ме чакаше кротко със забрадена коса и с торба в ръцете. Веднъж топката се търкулна към нея, тя я ритна да ни я върне и гуменото кълбо попадна в противниковата врата. Скъсахме ги от смях – баба да им вкара гол. Откъде да знаем, завалиите, че има цели професионални отбори, на които баба ми можеше да скъса мрежата? „Женките” пък играеха на народна топка или на ластик, защото тогава още не бяхме открили какво удоволствие е да се промъкнеш и срежеш ластика, за да им провалиш играта. По едно време дойде модата на топчетата и цяло едно лято се разменяха гуди и сирийци като на лондонската стокова борса. Знаете ли какво е сирийче? Не, не е като сомалийче или сливенлийче. Женките пък отдавна бяха изнамерили лексиконите и колекционерството на салфетки. Боже какви гръмки фрази се пишеха на въпроса „Кой е вашият девиз?”. Я ме попитайте днеска кой е моят девиз… Или срещу „Какъв искате да станете по професия?”. Не станах нито артист, нито моряк. Съученичките ми не станаха балерини, съучениците ми не станаха летци. Но мъжете и досега сме си артисти по душа и фърчим нависоко, а жените ни са свежи като балерини, макар и да сме на по 40 лазарника.

   В бюфета продаваха вафли и републики, виолетки и захарни петлета, чай и мляко с какао, осморки и банички, дъвки и семки. Големите и силните се предреждаха, другите търпеливо чакахме с дневните 30 или 50 стотинки. Тогава стигаха за всичко. Дъвките бяха забранени. Плюехме ги в коша или ни заплашваха, че ще ни ги лепнат на носа или пуснат във врата. Веднъж-дваж така и стана. Няма по-ужасно наказание от публичното опозоряване. Сигурно оттогава тая неприязън към журналистиката, но долната, посредствената, мършоядната… За семките излиза няколко пъти заповед на директора. Веднъж в шести клас си купих в голямото междучасие две пакетчета по десет стотинки, за да си ги ям у дома, много обичах. Но една учителка направи масов тараш на чантите и изгорях. Напразно обяснявах истината – така твърдяха всички заловени. Знаете ли какво стана после? И аз не знам, забравил съм – оживял съм, както се вижда.

   Когато в четвърти клас излезе телевизионният филм „Д’Артаньян и три мушкетера” watch?v=4CRn9kNzck4, нямаше за малките мъже друга игра, освен фехтовката. Дясната ръка държеше въображаемата шпага, а лявата отбиваше ударите – всяко междучасие играехме зад чиновете, докато вече порастващите ни момичета ни гледаха с нежно насмешлив укор. Зимата задължително се биехме със снежни топки. Веднъж, много по-късно в девети клас, с Иво решихме да хвърлим снежни топки по прозореца на кабинета по химия от отсрещното дворче на „Софроний”. Химията беше предметът кошмар и се бояхме от нея като от холера, кабинетът също беше във взривената част на училището. След точното попадение се прикрихме, но от любопитство подадохме глави и погледите ни срещнаха очите на надвесилата се през прозореца „другарка Велчева”, която имаше разпределени с аптекарска прецизност часове и явно много искаше да разбере кой й помага в урочната организация днес. Разбира се няколко часа по късно имахме химия и бяхме на дъската и двамата, бледи като херувими. Но по случайност бяхме готови, пък и ни зададе въпроси, които знаехме и… тя ни писа шестица на него и петица на мен. Тогава разбрахме, че истинският учител не е злопаметен и отмъстителен, че няма за самоцел с неизбежните наказанията да издевателства над учениците, а само да им покаже нещата под друг ъгъл. Познайте дали хвърлихме повече топка по прозорците на „химията”, и то не от страх, а от един неочакван прилив на уважение към „страшната” Велчева.

   В десети клас имаше вече отговорници по дневника. Аз – карък по призвание – бях този ден такъв отговорник. Имахме свободен и искахме да щъкнем насам-натам. Забранено беше дневникът да се изнася от сградата. Реших да го плъзна под вратата на нашата стая, както неведнъж бях правил. Засилих го яката и – шлюп! – изчезна със свистене навътре по паркета. Чак тогава дочухме отвътре гласа на Соня Чачановска (Боримечката на учителския състав), който не вещаеше нищо благонамерено на адресата си, демек на мене. Избягах, а съученикът ми с целия си акъл нахълта да търси дневника и бе отнесен от деветия вал на накипялата енергия на литераторката Чачата. Знаете ли коя е Чачата? Е много сте загубили значи! Следващия час ме изобличи, накара ми се здравата, но едва сдържаше смеха си, като ме гледаше как пелтеча оправдателно. Това си беше за доклад на съвета, ала на мене ми се размина с буреносно конско, примесено със смазваща, но изтънчено рафинирана ирония.:

– Защо го направи, Богдане?

– Амииии….. мислех си, че няма никой, а като Ви чух,… изплаших се и избягах”…

– Аха (едва сдържаща усмивката си). Значи и ти като Молиеровия Тартюф: „Осъжда ни светът за туй, що правим знайно, // и ний не вършим грях, кога грешиме тайно”?

   Права си беше жената – скрита пакост не е пакост, то и сега е така… На този прицип милиони семейства добутват до златна сватба и стотици държави градят история, та тя сега за един пиклив дневник ще ми връзва кусур! (Знаете ли какво означава “връзвам кусур някому”? Не, не е като да вържа два шамара или да вържа тенекия на някого… ) Вече бях отявлен гамен и наказван няколко пъти за лошо поведение, отсъствия, лудории и прочие. Това можеше да ми струва отпусното свидетелство, това беше руска гимназия, това беше учебна документация, но на нея … тази маймунщина й беше симпатична и бидох опростен.

   Часът по руски започваше с командата на дежурния „Класс, встать. Класс, смирно!”. После дежурният правеше няколко маршировъчни крачки към учителя, като че ли ще го ступа, но се заковаваше и почваше да каканиже: „Товарищ XYZ, ученики седьмого А класса готовы к уроку русского языка”. Товарищ XYZ се обръщаше към примерно тогавашния седми А и казваше бойко: „Здравствуйте, ученики! ”. „Ученики”-те отговаряха провлачено, дисхармонично, с трагично мънкане, с протяжно стенание: „Здрааааавствуйтеее, товаааарищ Пеееееевна” (например), като по-големи само „Здрааааавствуйтеее” с възходящо-низходяща каденция. Учителят казваше „Садитесь, пожалуйста” и едва тогава часът започваше. Същият обред се изпълняваше по всички предмети, които учехме на руски, а при останалите просто рапортът на дежурния беше на български и отговорът “Здрааааавее желаааааеем другааааарко Петрооооова”, като разтягахме квакащото всяка ударена гласна (в случая А, та жабешката мелодика бе двйно подсилена) с възходящо-низходящата интонация на родопска песен, изпълнявана от мъртво пиян виетнамец кофражист.

   В осми клас след класно по руски „товарищ Киркоровна” излезе и остави тетрадките с класните на катедрата си – неприкосновен жертвеник на учителя. Бях разбрал, че съм оплескал граматическите задания и реших да си поправя постфактум грешките. Вече бяхме големи и задружни, знаех, че няма да ме издадат, взех химикалка, разрових тетрадките, намерих своята, отворих и се надвесих… И тогава влезе ТЯ. В тази поза можех да кажа, че давам автограф на почитателите си, но не очаквах да събудя лекомислено доверие, пък и не ми бе оставено време. Знаете ли какво стана? Ами не мога и аз да ви кажа, щото май падна гръм. За това се пише единица за измама, после двойка, поправка, оставане в същия клас…Черна орисия, абе де а си имах сега проблемите от онея дни. И какво стана, като ни върнаха класните? Имах „Добър – 3 ½”, а после за годината стигнах май до петица… Защо? Защото постъпката си беше негодяйска, но показаните знания си бяха за четворка, а добрият учител умее да разделя тези неща.

   Едва на края на училищния живот разбрахме, че най-готини са били страшните даскали. Онези, които ни овикваха и ръкомахаха с пръст, че и шамаросваха понякога (но не така често и жестоко като Петрова по пеене – и на дърти години не мога да я разбера тази млада красива жена, макар че не й се сърдя). Онези, които ни държаха за гушата и при които до последно треперехме няма ли да ни оставят на поправка, които се заканваха, заплашваха и блъскаха по катедрата, всъщност бяха най-потайните купонджии и най дълбокомъдрите педагози. Ние възприемахме учителя като заплаха, която трябва да надхитрим, а те – те ни оставяха да вярваме в тази заблуда до края на годината, когато ни пишеха желаните, неправдоподобни за нашите очаквания оценки. Оценки, действително изкарани с труд, знание и страх, е – и с малко аванта от тяхна страна. И въпреки че им знаехме номера вече, от следващата година ни почваха пак с гонки и „тормоз”, та си мислехме, че онуй разнежване през юни е било случайно и си пишехме завещанията с пергели по тоалетните, а те следващия юни пак ни скрояваха този номер и продължавахме нагоре. Математикът Иван Йосифов – българският Кърк Дъглас – имаше възможността и правото да остави на поправка половината ни клас. Три години подред сънувах този зловещ призрак, яхнал биквадратно уравнение и кискащ се прокобно над тригонометричните ми страдания. Три години подред той ни помилваше както царят на първата планета по пътя на Малкия принц осъждал и помилвал своя единствен поданик всеки ден. Неповторим човек, взимаше от нас максималното, караше ни да изцедим мозъците си, да напрегнем памет и въображение, и комбинативност, дори чертожни умения, ако за друго не ставахме, а после – понеже знаеше, че не всеки е роден за тази наука – пишеше поощрителните и милостиви четворки. Това беше практиката и на останалите „даскали демони”, които заобикаляхме по коридора както вол заобикаля налбантица. Знаете ли какво е налбантица? Е, и аз скоро научих…

   Изобщо идеята за това, че някой учител е бил „гадняр”, ми се вижда напълно лишена от основание и знаете ли защо? Защото по начало първо зъл човек в тази професия трудно влиза, после трудно се задържа, макар че има изключения. Второ това, което на нас, дребосъците и после нахаканите хаймани, ни е изглеждало лошотия, всъщност е било някаква форма на неизбежната педагогическа терапия. Отделен е въпросът, че средствата на тази терапия са безкрайно различни, че някои учители го могат така, други инак, някои са по-авторитарни, други пък по-либерални. От опит ще кажа, че либерализмът е много по-лесен начин за упражняване на авторитет, но и много по-небезопасен. Затова и твърдите методи на внушаване на страхопочитателност обикновено са по-работещи, но пък горкият даскал винаги рискува да си спечели щампата на цербер. Трето – учителите също се учат с годините и ако преди са били по-невротични и строги, след 20-30 години те са съвсем различни хора. Не можем да кажем четвърт век по късно „тоя даскал не мога да го понасям”. Някои от нас не могат да понасят спомена за „тормоза” (суровите методи), но е крайно време на тези години да осъзнаем, че времето променя, а тормозът е бил оздравителният горчив сироп, който зорлем са ни наливали в гърлото, за да „оцелеем”. Имате ли коте или куче? Пробвайте да му дадете горчиво лекарство против паразити и вижте дали после няма да ви изгледа като насилник… Но като мине време, животното пак идва да се умилква – то с непогрешимите си природни инстинкти чувства привързаността ни. За съжаление с хората не е така. И след години можете да чуете „тоя даскал не мога да го понасям”… Има и четвърто – грешката. Всички грешим по един или друг начин. С навлизането в професията учителят греши все по-малко и по-малко, но може на младини да е допуснал някои непредвидими пропуски спрямо питомците си. Нима трябва да ги помним до гроб? Не грешат ли стругарят, министърът, програмистът, лекарят (за съжаление), математикът, предприемачът, техникът и така нататък? Грешат. А най-лесно се греши при работата с хора… особено с деца и млади хора… Затова днес имам угнетителен спомен от шамарите на Петрова, но не й се сърдя. По същество тя беше великолепен музикален педагог.

   Разбира се имаше и несправедливости. Веднъж в седми клас като вратар бих шут от ръка, топката се издигна, описа внушителна парабола, тупна в центъра, подскочи и тупна още няколко пъти, подминавайки и прескачайки всички играчи, и колегата вратар отсреща протегна ръце да я хване, но в последния момент ги отдръпна, решил да я остави да излезе в аут. Тежката кожена сфера с цялата си амплитудна засилка удари по главата моята начална учителка, която кротко седеше на пейката зад вратата. Болката била остра и силна, после дни наред не я пуснала. Малшанс. Чудно съвпадение на физичните обстоятелства – да бяхме искали, нямаше как да го направим. Че като се вдигна една олелия. Богдан е хулиган, безразсъден буйноглавец, не спря да дивее. Зачуха се думи за изключване. Напразно се опитвах да обясня случая – бях вече черната овца. „Ти все се оправдаваш, все не си виновен!” – чувах и ми беше мъчно не за угрозата, която виснеше над мен, а за несправедливостта. Естествено Дора Дмитриевна се застъпи за мен и бурята утихна, но дори и тя не разбра за уникалното съвпадение на непреднамерени фактори, довели до този неприятен инцидент. Когато години по-късно учителствах, спомнях си за този случай и знаех, че и аз ще правя грешки спрямо „децата” отсреща, че няма как да ги избегна, защото това е безусловният риск на професията – самоувереността в правотата, която ти е съдено да постановяваш сред останалите и да им я отреждаш. Дано съм грешал по-рядко…

   Но – разбира се – имаше и криворазбрана несправедливост, която чак като поотраснах осъзнах като коректен подход спрямо мен, магарето. „Другарката Бонева” даде неочаквано двадесетминутно контролно. Каза си жената, че двойките и тройките няма да ги пише, а само ще ги отбележи в своя тефтер, за да си знае кой как се е готвил. Имах вече две шестици по биология, не ми се искаше да й се набивам в очите с неосведомеността си за чернодробния метил (от днешна гледна точка бих могъл да кажа за него само това, че ако чернодробният метил знаеше, колко етил е преработил човешкият черен дроб, щеше да се загнездва на по-безопасни места), затуй си пъхнах учебника под якето и помолих да бъда пуснат до тоалетната. Стигаха ми пет минути да си припомня нещата. Тя – разбира се – ме пусна, а като хванах дръжката на вратата ме повика обратно (изящно разчетен сценарий – вече знам, че ме е видяла какво правя, още докато съм си тикал учебника бавно и „незабележимо” под якето), измъкна биологията от торбестото ми скривалище, заши ми двойка с двойна спирала и ми каза лъчезарно: „Така! А сега можеш да отидеш до тоалетната”. Резил! От яд излязох на двора, хванах един камък и го запратих по жилищната сграда в малкия двор, която е зад зида зад баскетболния кош. Камъкът се извиси като ястреб и се заби в едно стъкло 30 на 40 сантиметра, което вече имаше две дупки от подобни интервенции. Седнах унил и скръбен и така след минута ме скепца дърводелецът на училището, видял зулума ми и дотърчал да ме залови и предаде на властите. Намалиха ми поведението от примерно на добро. Знаете ли какво е това поведение? Правилно – за какво да го обсъждаме, като вече няма такова ни в училище, ни по улиците. Но тогава имаше и беше четиристепенно: примерно, добро, задоволително и незадоволително. Години наред страдах от непоклатимото убеждение, че срещу мен беше извършен чутовен даскалско бюрократичен атентат. Та нали само счупих счупено стъкло?! Години по-късно, като четох Достоевски, разбрах, че грехът се извършва първом в помислите за грях, а после в действието, и е все едно счупено или здраво е било стъклото преди прегрешението. Знаете ли какво е прегрешение? То и аз досега не можах да науча що е то…

   Но когато в девети клас ме убодоха с карфица от задния чин, а аз подскочих и изревах, за което ме изгониха, реших да си отмъстя за всичко и пуснах да тече водата от противопожарния кран. За половин час всичко се наводни. Това беше в сградата на сегашната Втора английска – там имахме някакви смешни предмети (ОСП – основи на социалистическото производство). Пророчески подсказал, че тези основи ще бъдат отнесени от талазите на времето, рекох си „След мен и потоп”, врътнах крана и думите ми се сбъднаха. Стана междуучилищен въпрос. Всички знаеха, но ме криеха. Знаеха и големите, и комсомолският съвет на училището, но не ме издадоха. Бяхме вече юноши и се пазехме солидарно. Когато обаче се дочу глас, че ако виновният си признае, ще има сделка с прокуратурата и ще бъде пуснат условно, аз – аджамията! – си признах и сделката ми костваше намаляване на поведението от примерно (таман го бях оправил след нов инцидент!) на задоволително. Нямало друг начин, макар че сме имали уговорка, защото на вътрешно равнище било решено да ме пощадят, но от другото даскало настояли за най-строги мерки и… Лично аз мисля, че в днешно време безкрайно добре ще ми подейства, ако хората, с които имам вземане-даване имат към мене добро поведение, а за нормален брачен живот стига тъкмо задоволителното поведение, там примерното просто няма място. Представете си съпруг или съпруга с примерно поведение – ами той е просто овен, а тя – гъска! В тази връзка искам да ви посъветвам опре ли въпросът до признание на нещо, отричайте всичко до дупка, освен родствени връзки с току-що споминал се милионер, ако някой реши случайно да ви „обвини” в тях.

   Но когато играехме на тримата мускетари, още не знаехме какво ни се пише нататък, вълнуваше ни голямото тайнство на живота – играта като вселена. Лягах на пейката в двора на баба и дядо и гледах облаците по небето, като сглобявах формите им в причудливи контури на образи и подобия, изсипали се от напращялата ми фантазия, а високо над тях малки самолети драскаха лазура с елмазените си опашки на бели прави линии и едва пъплеха над света, а уж бяха толкова бързи. Над напечените керемиди тухлените комини издигаха ръст като древни бойници, а по стените играеха  стотици слънчеви зайчета от стъклата на прозорците или от кофите с вода за поливане на градините. Като малко дете веднъж видях от колата залязващото зад полето слънце. Беше като медна монета, като оранжев лампион, като полиран портокал и върху всичко струяха оранжеви меки потоци светлина. Беше на стотина метра от шосето. Поисках да отскочим да го вземем, но татко отказа, защото било далече. Дълго ревах за изгубеното слънце, но оттогава знам, че разстоянията се мерят физически само извън нас, а истинските им измерения са по-скоро в сетивата ни и в усещанията ни за тях…

   Профучаваха и железни дракони – мощни нисколетящи самолети, готови да кацнат някъде ей там, зад училището. Децата от двора ги изпровождахме винаги „за Бургас”, като крещяхме подире им, докато възрастните крещяха по нас да не кряскаме толкова. Вечер дядовците ни сядаха на пейките да слагат в ред световните работи, а жените или чоплеха из градините, или вършеха домакинската си работа. Често световният ред беше толкова заплетен, че се изваждаше стъкло ракия, за да се прокара по-лесно, а после неусетно светът се смаляваше и свиваше в кутията на таблата, баба принасяше едно след друго сирене с олио и червен пипер, маслини, нарязани кисели краставички, а аз заспивах сред тракане на пулове и зарове и мърморене на непознати, магически заклинания: „Шеш-беш…Епеци… Дьорт-джехар”…

   След тримата мускетари трябва да спомена за боя със снежни топки изобщо – не само по стъклата на кабинетите. Биехме се ожесточено момичета срещу момчета и Надето, която неслучайно после стана зъболекар, с тази точна ръка улучваше всички ту във врата, ту в ухото, а на мен ми вкара топка в устата. Като ни хванеше злобата, смесвахме снега с пясък и тогава неминуемо някоя женка се разплакваше. Постепенно половата вражда се изостряше – биехме се, клеветяхме се, правихме си мръсни номера. Класната ни Наталия Романовна-Пеева (или Пеевна, както я наричахме) едва успяваше да ни озапти. Това не беше безобидната игра на пароли, в която едната банда шпионираше представители на другата, за да разбере коя е паролата им и после да се внедри с придобитата тайна дума в организацията им, и да я прояде отвътре. Това бяха сложни интриги, примесени с егоцентризъм и надменност. Ние, малките мъже, бяхме започнали да се изпонавлюбваме в съученичките си и ги ухажвахме с демонстрация на надмощие. На един осмомартенски ден Наталия Романовна освободи мен и Константин да мислим поздравителни стихотворения за момичетата. Измислихме, но в тях разкрихме кой по коя си пада – в мерена реч и в рима сатирата беше още по-болезнена. Осмомартенският празник завърши с провал. Не ни биха, презряха ни и оттогава не пиша стихове за чуждите тайнства. Знаете ли какво е тайнство? Ако знаете, то губи смисъла си…

   Не мога в тази връзка да не спомена колко зли и присмехулни бяхме понякога към другите. Достатъчно беше някой да е по-особен и почваха подигравките. Ще кажете, че за деца това е нормално – дотук добре, но защо тези детинщини продължаваха чак до единадесети клас, ето това не можах да разбера. Явно сред общностите от млади хора, обединени на случаен принцип, какъвто е случаят с класовите в училище, винаги действат изострени инстинкти за лидерство и нетипичният винаги бива подлаган на особен вид линч. В компаниите това пó го няма, тъй като спояващата връзка не е случайността и принудата, а взаимното любопитство и единородието. Господи как сме се подигравали на този или онзи за това или за онова! Да не говорим за погаждането на номера, където „избраникът” биваше тормозен в някакъв аспект и физически за кефа на останалите… Не говоря за безобидните дружески закачки, а за системно психическо малтретиране. Ужасна грешка на буйноглавия пубертет. Когато понякога аз съм бил от другия край на дулото (например казвах Л като У или както е модерно сега да се казва – по пернишки, та мнозина подвикваха подире ми „Ауеуе мауе – пиуе със зеуе!”, много преди да се роди лафът за „скакауец”-а), съм се чувствал смазан от унижение. Добре, това за малко, ама години наред как се живее? Колко ли болка са отнасяли у дома си в края на всеки ден нашите „маргинални” съученици! Дано са ни простили! Когато след време аз бях учителят, правех всички възможно да предотвратя подобни прояви. Напусто. Казвах на присмехулниците, че някога ще съжаляват за това. Мислите ли, сега като ме слушате, че съм ги лъгал? А мислите ли, че моите думи помагаха? Та нали като дете и юноша ги бях чувал десетки пъти и от учители, и от родители. Това е най-опасната бездна на училищния живот, както за едните, които поглъща, така и за другите, които остават на ръба й, ликуващи и цинични. И досега не мога да изпълзя от нея, а уж бях горе… И знаете ли защо бяхме такива? Де да знаех и аз…

   Още в трети клас ни заведоха в подземието на училището – бункер и бомбоубежище с яки железни херметични врати и с ръчно задвижвана вентилация за засмукване на въздух, преминаващ през пречиствателни филтри. В девети клас пък ни качеха на тавана, където освен училищния архив имаше цяло стрелбище за учение с въздушни пушки. Стреляхме като истински войници по далечни мишени и после цяла седмица се питахме кой какво е улучил Сградата на 32-ро ЕСПУ беше масивна, многофункционална, богато оборудвана, светла, просторна с пищна вътрешна декоративна архитектура, от която и до днес има бегли следи. Сегашният й придатък, към който води въздушният ръкав над физкултурния салон, тогава беше някаква сграда на Горското министерство, „Найчо Цанов” беше тясна уличка и късият корпус на училището беше дългият, беше по-голям с още половината от сегашния си размер. Дворът беше огромен, имаше една жилищна кооперация в него, чиято фасада се издигаше само на два метра от прозорците на училището. Изобщо много жилищни сгради естествено се вчленяваха в богато нагънатия сграден комплекс на школото. Има ли по-удобно място за игра на стражари и апаши от тези преплетени къщи и кооперации, стълбища и входове, дувари и балкони, стени и мазета, междусградни пространства и дворове?

   Страстта избухна след едно съчинение в час по литература. Снежана Раева бе задала „Моето най-силно преживяване”. Е, по-лесно е от заданието „Звъни се, отваряте, а на вратата – розов слон”. Когато като учител зададох темата за розовия слон на своите деца, получиха се много по-интересни съчинения, отколкото преди време бяха нашите. Но на Раева поклон доземи, че от тогава още ни учеше да мислим творчески. Та изчете се едно съчинение за играта на стражари и апаши и полудяхме. Махалата пропищя от нас. Гонехме се като същински диверсанти. Вече бяхме по-големи, но още деца. Не ни правеха вече удоволствие враждата и егоцентризмът, а откривахме любопитното у другия. Чудно как, но двата враждуващи лагера – на аргонавтите и амазонките – се сприятелихме. Даже започнахме да играем смесен футбол. Знаете ли какво е това? Не искате да узнавате, повярвайте ми. Момичетата играеха срещу момчетата. Аз играех от женките, за да имат нападател – за нашия клас бях добър играч. Те бяха два пъти по-многобройни, играеха каквото искат, както си искат, когато и където си искат. Нямаше начин да се вкара гол на моите златни момичета. Щом някой от мъжкия състав получеше топката, мигновено към него се хвърляха с писъци и радостни възгласи пет-шест девойки. Техниката на дриблиране се удряше в стена от крещящи и хаотично ръкомахащи крайници, които имаха само една цел – да отнемат топката на нападателя, след като го зашеметят акустически и го омотаят като сирени в коси, престилки и панделки, а после да я изритат към мен. Никоя никога не ми се разсърди, че не съм вкарал гол, винаги получавах пас, целият отбор работеше за мен, чувствах се като махараджа. Де късмет и в семейния живот да можеше да е като в смесения футбол! Стигнеше ли топката до вратарката, тя я хващаше и с мощен страничен замах от народната топка прехвърляше цялото игрище и ми я слагаше на крака в самото наказателно поле на противника. Как мятаха само и Бисерка волейболистката, и Ефросина стюардесата, и Надя зъболекарката, какви стръвни защитнички бяха Мая, Таня, Жана, Лидия, Боряна, Ивелина – непризнати национали. Ето това е тиймбилдинг, но тогава му викахме смесен футбол. Биехме мъжкия състав на поразия, как да вкараш гол на бясно и хаотично подскачаща, стръвна за победа орда от млади дами! Лека-полека хареса ни да бъдем заедно, позабравени бяха и любовните неудачи, почнахме да излизаме след училище на кино – ей така, като приятели и нищо повече, малки бяхме още да пушим по кьошетата и да се вричаме във вечна вярност.

   Но тогава свърши седмият клас и отличниците се разлетяха по другите езикови гимназии. Вече можехме да говорим на руски свободно – бяхме учили три години ботаника и низша зоология на руски при другарката Бонева, три години световна история на руски при другарките Екатерина Родригес и Елеонора Пимпас и две години, пак на руски, физическа география на Европа и България при другарката Галина Колева – тя беше една от малкото, които се смееше на нашите майтапи, когато бяха сполучливи, разбира се, и така хем стопяваше ненужно строгата дистанция между класа и педагога, хем на практика ни научи, колко по-лесно се живее с усмивка. Можехме да оперираме свободно с научни термини на руски език, а бяхме едва на тринадесет години. 32-ро ЕСПУ беше истинска руска гимназия и малко суровият педагогически подход на възпитание беше дал своите обилни плодове. Някои решиха да научат още един език и имаха, естествено, пълното право да го искат. Оредяхме чувствително и беше тъжно, но същевременно всичко стана някак по-отговорно и сериозно. Навлизахме в последната фаза на обучението, където трябваше да се реши кой ще е пилот, а кой – моряк.

   Чавдарските сини връзки бяха сменени с пионерски, после дойде комсомолът и нас, калпазаните, ни прие на трето класиране, когато – въпреки глупавите ни отговори – младежите от районния комитет се хилеха и разписваха протокола с „Приема се”. Не знаехме какво става, макар че усещахме по политическите вицове, които охотно разправяхме помежду си, че нещо не е съвсем наред. Но когато Чачата влезе един ден буреносна и гороломна в час и вместо за поезията на Смирненски говори за това как не може една държава да се управлява от простак, направо изстинахме от почуда. Беше още 1988-ма, подобни публични заявления можеха да струват прескъпо на всеки дързък вития, но от тогава знам какви измерения трябва да има доблестта на учителя.

   Като говорим за любими даскали, не бива да забравим двамата с фамилия Иванов. Другарят Иван Иванов по рисуване и ръчен труд ни научи на много полезни неща. Украсявахме с пирограф, пилехме метал, изрязвахме с резец по линолеум, прерисувахме корични илюстрации на книжки от библиотека „Галактика”. В часовете му цареше мир, ведрина и творческа демокрация, имаше почерк на калиграф – каквато и оценка да поставеше, получилият й се любуваше като на пощенска марка. Другият беше Светослав Иванов, беловласият географ, или накратко – папа Джон. На стогодишнината на гимназията, когато водещият го приветства, той стана от мястото си сред публиката и залата на НДК закънтя от овации и викове, които продължиха две минути безспир, а той махаше щастлив на всички страни.

  Светослав Иванов Кюпрюбашиев изслушваше жертвоготовно рапорта на дежурния, но после махаше либерално с пълната си десница да седнем – не му се слушаха на човека цвилещи поздрави и туйто. После почваше представлението.

– Учил ли си днеска бе? – провлачаше медено и леко блеещо, опрял буза на ръката си и изнесъл се силно назад, като от този ъгъл завърташе глава и хвърляше едно съучастническо намигане на жертвата.

– Ами не можах, другарю Иванов, искам да Ви се извиня… – отвръщаше, поободрен от тази фамилиарност, орисаният агнец.

– Е що така бе? – все така лукаво-игровито извиваше папа Джон. – Имате ли вода вкъщи?

– Имаме! – отговаряше веднага жертвата, готов да се брани от подозрението, че живее в първобитни условия.

– Ам’че значи вода с кофи не си носил от кладенеца, за да готви майка ти и да пере. А печка имате ли?

– Имаме! – продължаваше пушечното месо, чудейки се какво следва.

– Ами значи дърва не си цепил, за да сготви майка ти? Цепи ли дърва бе?

– Не съм… – отчаяно мънка страдалецът, като си мисли, че ако отърве двойката, няма да ни се сърди за ухилените физиономии, с които следяхме спектакъла (ех, що мене не ме попита веднъж дали съм цепил дърва!).

– Я ми кажи ти на мене – продължава папа Джон – колко пъти прочете урока.

– Ами… Четох го… Колко беше… Не помня точно…

– Хичнайсе? – изказва предположение папата, а жертвата глупаво се хили, като си мисли, че след този дружески разговор не може и да бъде току-така да го зацафарят.

– Ясно! Я ми кажи ти на мене на някакъв музикален инструмент можеш ли да свириш?

– Не мога – отговаря този път без да си криви душата плячката.

– А такаааааааа. Ама от днес ще можеш да свириш на двоянкааааа – и папа Джон размърдва два пръста под носа си като рачешки мустаци. – Седни си, друг път повече.

   Но той не беше формалист, ценеше общата култура и енциклопедичните познания на учениците. Няколко пъти в последните часове, след нанесени вече окончателни бележки в графата на географията или историята (която ни водеше в пети клас) в дневника, повишаваше срочни или дори годишни оценки за будни отговори, в които проличаваше по-широкия общокултурен интерес на ученика. От него запомних, че учителят не трябва да се затваря в раковината на своя предмет, а да учи поверените му по много други теми и да оценява по много различни показатели.

   Бяхме осмокласници, униформата беше задължителна. Тъмносин панталон и тъмносиньо сако, бледосиня или бяла риза или поло в същите жизнеутвърдителни цветове. По изключение можеше панталонът да е черен. На десния ръкав на сакото се пришиваше емблемата на училището. С конец! Ако беше топло и сакото оставаше у дома, емблемата трябваше да е закарфичена на ръкава на ризата. Минавахме по главното стълбище и дежурните ученици, строени като стражи от двете страни на стъпалата, проверяваха. Не смееха да проявят небрежност, защото на най-горното стъпало следеше за качеството на контрола дежурният учител. Когато преди време проверяваха за бележници и пионерски връзки, беше лесно. Миналите веднъж хвърляха отгоре през прозорците на съучениците си бележник или връзка, за да минат през КПП-то и да не закъснеят за час, но с пришитите емблеми нямаше как. Заповедта на директора бе четена и даже произнесена по радиоточката. И се смирихме с този стереотип, но когато дойде министър Фол, въведоха се наистина жандармерски мерки. Учениците трябваше и след училище да излизат само по униформа из града. Носенето на емблема на видно място беше задължително. Също така и носенето на лични карти. По града обикаляха патрулни двойки на ДОТ – знаете ли какво е това? Ама то и те не знаеха какво са – ни рак, ни риба. Доброволните отряди на трудещите се ловяха ученици без униформа искаха им легитимацията, записваха ги и ги докладваха на директора на училището, от което бяха, за да ги накаже. Ако клетникът нямаше легитимация, идваше „матушка-заступница, милиция-троеручица”, както казва Остап Бендер, и нататък и да искате да знаете какво следваше, не мога да ви кажа. Нарушители на реда бяха не само тия нехранимайковци, които си позволяваха да излязат без униформа, но и тези, които бяха хващани след вечерния час в осем. Да, да – помня как съм бързал на няколко пъти да се прибера след среща с приятели в синьото си сако с емблема на ръката, защото беше след седем. Тази заповед и този режим бяха толкова сурови, че самият бай Тошо не издържа и си смени образователния министър и забраните отпаднаха. Беше едва 1985-та.

   През прозорците не само минаваше контрабандата на червени връзки и бележниците, но и удобно се плюеше по главите на преминаващите граждани или се хвърляха водни бомби по тях. Знаете ли как се прави водна бомба? По-добре да си затрая. За тия гаменщини имаше немалко наказани, но и между плюещите имаше конкуренция – най-благоприятно беше да плюеш от третия етаж, защото така можеше да целиш хем преминаващите по тротоара, хем подаващите се глави на другите снайперисти от първия или втория етаж. Ако знаете какви окомери имахме!

   В осми клас излезе чешкият сериал „Ние, които ходим в училище” и там един Иржи духваше сдъвкана хартия през тръбичка от химикалка и целеше съучениците си. Наричаше я плювострел и си беше някакъв минианалог на тръбата с фунийките. Колко целулоза сдъвкахме тогава, колко шепи ориз разпилявахме по класните стаи, какви канонади с плювострели наставаха в междучасията! А уж бяхме големи!

   Ние растяхме. Бяхме се научили да редим рубиккубчето, вавилонската царевица и змията, имахме цялата колекция от картинки на коли от дъвките „Би-бип”, в първите ни портфейли неизменно имаше снимки на Сиси Кеч или Сандра, на герои от трисерийния тогава филм „Междузвездни войни”. За да видя джедаите чаках цял месец – тълпите пред кината бяха огромни – и не можех да спя от възбуда седмица преди това. Така сме чакали само от петък до петък „Лека нощ, деца”, или така наречения „сънчо”, с плахата надежда, че ще има „Ну, погоди!”. Знаете ли защо точно петък? Защото тогава се телевизията беше руска – от сънчо, през информационната емисия „Время”, та чак до задължителния филм за войната от девет часа. Бяхме събрали в библиотеката си всички броеве на списание „Дъга”, имахме и по няколко „Пиф”-а, повечето измъкнати от вързопите с хартия по времето на честите училищни акции за събиране на вторични суровини.  После дойде редът на страстта към електронните игри, за които бягахме от часовете – намираха се зад цирка, май още преди той да изгори, и имаше какво ли не: футбол на екран, стрелба с пушки, баскетбол, каране на коли… Това беше един от първият ни допир с микропроцесорните технологии. Вторият бе далеч по-безинтересен, дойде с часовете по информатика в десети клас и с големите оранжеви кютюци, наричани „монитори”, на българските „Правец-86”, на чийто екран излизаха неразбираеми зелени букви на латиница, изглеждащи по-отчайващо непонятни от формула на органично съединение.

Ние растяхме… Дойде време и на бригадите. Знаете ли какво е ученическа бригада? Ами питайте някой друг, защото аз не бях на нея, но всички разправят епични преживелици от онези дни. Имаше обаче три седмици задължително военно обучение като в казармата. Учехме се на стратегия и тактика, маршова, стрелкова, противохимическа подготовка и други такива безсмислици. Можехме да разглобим автомат за 10 секунди, а нормативът беше седем. Накрая и стреляхме с прочутия „Калашников”. Но без издънки не можеше… Веднъж майорът, който спеше над нашата стая, се събудил от шумовете долу и станал да провери какво става. Ние бодърствувахме и другите ме накараха да видя дали навън е чисто. Станах да проверя, но майорът вече дебнеше в прозореца и ме извика да изляза, защото като не съм спял, а съм се разхождал из спалното, значи съм рушал дисциплината. По устав трябваше да козирувам, макар че бях по гащи. Козирувах, но той ми каза да си сваля ръката и да обикалям тичешком плаца ей така, както съм. Засмях се наум на глупостта: та това не беше позор за мене – ерата на лепенето на дъвките на носа на провинилия се бе отминала – а позор за армията. Плац, пилон, полково знаме, дежурен с автомат и един гламав, който обикаля по гащи околовръст. Кисках се и тичах, поругавайки военната символика на поделението – вече бяхме големи и от едни бели гащи не се плашехме, но армията да му мисли, щом са й такива бойните единици. Внезапно майорът ме повика. Събудени от шумотевицата бяха станали директорката и придружаващата учителка. Лицата им бяха посърнали, гледаха надолу като засрамени. „Легни си, Богдане” – каза Тодорова и тогава разбрах, че те наистина се срамуват от диващината на майора, че интелигенцията и армията имат съвсем различен поглед върху понятията за чест и възпитателни подходи. А инак майорът не беше нито лош, нито глупав човек, но какво да се прави – система.

   Редеехме, от четири класа бяхме останали два, обединени и комбинирани като при смесения футбол. Вече се знаеше горе-долу кой какъв ще бъде. Чачата ми помагаше с часовете си да развивам литературното си въображение, че майка ми ме бе закърмила от дете с „Индже”, „Шибил”, „Хаджи Димитър”, „Радецки” и български народни песни. Ясно беше, че друг ще лети в космоса и ще пилотира самолетите. Някои не издържаха на ритъма и напуснаха или се преместиха по лични причини. Единадесети клас беше занаятчийски клас. Четири дни учехме някакъв професионален профил в друго училище, а в петък идвахме в 32-ро само на часове по български. Чачата вече не ни водеше литературата, но подготвяше кандидатстуденти с извънредни часове в събота – идваше специално в почивния ден жената. Година преди това се роди страстта ни към шаха. На него се гледаше благосклонно за разлика от белота. Всеки играеше с всекиго – и побеждаваше, и беше бит. Осмелиха се да се изправят срещу нас историкът и полковникът по военно обучение, но се отказаха набързо. След време и моите ученици ме биеха както си искат на шах, въпреки че не се интересуваха от теория и стратегия. Само другарят Йосифов отказваше да застане на дъската, но в замяна на това непрекъснато ни викаше на неговата, даваше ни някакви уродливи котангенси и ни оцветяваше бележниците стереотипно. Пушачите ходеха всяко голямо междучасие в един от двата пушкома, а понякога заместник-директорката Максимова ходеше да ги събира, като гълчеше строго. Бяхме вече големи и келешлъците ни не бяха просто детинщини, а донякъде и проява на кокетна индивидуалност и колективизъм и това не можеше просто така да се изкорени. И така някак си стигнахме до бала и се зарадвахме безумно.

   След празничната вечер в хотел „Родина”, неспали цяла нощ, но трезви като млекари – кой ти дава алкохол през май 1989-та!, – посетихме по стар обичай училището си в бални костюми. Минахме през кабинета по химия, другарката Велчева ни се зарадва, представи ни на класа, с който имаше, и ни попита помним ли формулата на бензола, което ни даде начална инерция на изтегляне. На път към физкултурния салон запалихме по цигара на стълбите пред огледалото и слязохме с независим вид. По-голяма глупост като ученик едва ли съм правил. Никой не ме срещна, никой не ми направи забележка, но кому беше нужна тая кокорбашийска позьорщина. Оттогава помня, че най-големите бели могат да станат именно от прекомерна самовлюбеност и евтина показност и гледам да се пазя от това.

   Със завършването на 32-ро на 05. юли 1989-та ни бяха раздадени и дипломите и още имам часовник подарък от майка ми от този паметен ден. Но в късо време се случиха и две други събития. През ноември падна тоталитарният режим в Източна Европа и светът, който познавахме, се преобрази за броени седмици. Забелязахте ли, че досега рядко споменавах нещо за политическия строй, в който живеехме? Нямаше защо и да спомена, защото рибата не съзнава водата, в която плува, която я обгръща отвсякъде – за нея това е естество. За мене също бе естество, защото на тази тема бях истински лапнишаран. Досега говорех само за детството и юношеството ни, но то протичаше в тази епоха и носеше неизменно нейния отпечатък. Макар и да не го съзнавахме. Макар и редом с него да имаше и други отпечатъци, независими от политическата обстановка. А сега, когато тъгувам за онези години, не тъгувам по авторитарната система на управление, а по онези независими отпечатъци – по старовремието на света, в който пораснахме. Това е носталгия към времето и неговите прашни декори и ритуални амулети, не към  историческата епоха и нейните мумифицирани идеи, празни символи и жестоки практики, които измамно ни се представяха като хуманни и прогресивни въплъщения на човешкия дух.

   Тъгувам за онова, което изгубих още преди падането на червената власт. През юни 1989-та дойдоха в Ючбунар зъбатите булдозери. София трябваше да има метро, „Найчо Цанов” трябваше да бъде разширен, а Ючбунар бе стар, паянтов и ненужен. Врязаха се железните челюсти в стените, стъпкаха градините, паднаха и керемидените покриви, и старите бойни кули на комините, облаците се сгърчиха под гъсеничните вериги на багерите и изсипаха и железните самолети за Бургас във фадромите, и малките въздушни самолетчета с белите следи подире им. Хортензиите избухнаха в безброй дребни цветни сърчица, слънчевите зайчета се спотаиха в сенките на грохотните машини. Старата бронзирана готварска печка, през която огънят хвърляше мистични отблясъци на кованите дървени тавани, бе смазана от рухналите зидове. Посадената от фиданка млада върба не бе пощадена, и розовите храсти също; и люляците, и латинките, и турските цветя, и ябълките, и лалетата; и плочникът, по който рисувахме с тебешир слънца, за да спрем дъжда; и пейките, на които се изпъчваха ококорените снежни човеци, на които старците туряха ред в световните патаклами; и въртележките, които свиреха на вятъра; и просторите, на които кацаха врабчетата – булдозерите пометоха всичко като сторъки  свирепи циклопи…

   Десет години по-късно плочите от порест варовик на 32-ро ЕСПУ бяха разпробити с канго от основата до покрива и в стените зейнаха дълбоки три етажа разрези. На 29. май 1999-та отрязаната с пробивни машини част бе натъпкана с взрив, който бе възпламенен за секунди, но поетапно – отляво надясно. Чу се страховит цялостен трясък, в който после от екота се доловиха отделните гърмежи на последователно избухналите заряди, разделени във времето със стотни от секундата. Отрязаното крило на 32-ро ЕСПУ се свлече като плочки от домино и пожарникарите веднага насочиха мощни струи вода, за да укротят беснеещия облак прах. Бяхме в най-високата стая на училището, в края на противоположния корпус. Бяхме четирима: „товарищ Кириловна”, „товарищ Киркоровна”, Наско и аз. По случайност присъствах на тази сцена с една от първите си учителки и с класната, която ни изведе до бала. Един камък изсвистя покрай ухото на Атанас като шрапнел и падна зад нас в стаята. Взех го със себе си и още го пазя у дома. Знаете ли защо? Няма пък да ви кажа!

   …Сега имам регистрация във фейсбука, ежедневно губя по дванайсет часа в интернета, но помня как пишещата машина беше лукс, а за информация по всички въпроси ходехме в библиотеката и просехме книги от родителите на приятелите си, ако ги нямаше нито там, нито у дома. Имам мобилен телефон, който ми отне свободата на усамотението, но помня как хвърчах по тротоара на „Опълченска”, стиснал две стотинки в юмрук, за да се обадя от телефонните будки на „Жданов” за бърза помощ, когато дядо ми получи сърдечен пристъп. Имам Кауфланд до блока си и в него има всичко – и стоки, и услуги, но помня опашките пред единствената бакалница в махалата, плод-зеленчука на кьошето на „Странджа”, обущаря Чавдар в обущарница „Ловец” на „Найчо Цанов”, сарача на кьошето на „Средна гора”… Запушвам си ушите, като мина покрай чалга клуб, но помня как събирахме плочите на Владимир Висоцки като неоценими съкровища. Ходя да пия по няколко халби в модерни бирарии, но стоя с тъпа болка пред спуснатите кепенци на „Сивия кон”, който чака да бъде разрушен, нищо че е кръчма от 19-ти век и в нея е пял според легендите самият Фьодор Шаляпин, който гастролира в София през 1934-та. Да, ходя и на срещи понякога в мола, на който от инат викам ЦУМ, за да сигнализирам генерационната си принадлежност, но помня, как на неговото място на ъгъла имаше ниска къща с просторен дюкян железария. В железарията миришеше на машинно масло и нафта и имаше хиляди бляскащи метални предмети, но аз най-обичах да се ровя в сандъчетата с пироните, наредени на пода покрай тезгяха на продавача по големината на стоката. Най-дългите бяха един мой лакът, а най-малките – като карфички. Слънцето струеше през вратата, през която след 35 години щеше да се влиза в търговски център, наречен МОЛ, и святкаше по пироните като разливаше треперливи сияния пред зяпналия ми от почуда образ. Пироните се протягаха към слънцето като метални лъчи, забождаха се нежно в него и ми се струваше, че в сандъците се продава сладоледено слънце на сребърна клечка, бакърено йо-йо на въздушен ластик, огромно предвечно космическо махало, завъртяло света около себе си и запокитило го в тунела на минутите…

   Бягат минутите като вихрени табуни в кръвта ми, но аз чувам копитата на тези хиляди жребци и знам – ще ида някога подире им, за да взема моето оранжево слънце на клечка, защото тези, които отидоха да ми го донесат, все още не са се върнали. А на вас, които оставате да се надбягвате тук с недостижимите коне, желая от сърце да го снемете скоро при себе си и да го издигнете отново до самия му зенит.

(По случай 115-та годишнина на 32-ро училище в София „Св. Климент Охридски”)

ББ

Баллада о детстве, Вл. Высоцкий

 

НА ОМРАЗАТА С ЛЮБОВ

Човек има право на омразата си така, както и на любовта си. Всеки я притежава по някакъв начин като изконно чувство. Ако нещо сродява човека с дивата природа, това е любовта, а ако нещо го оразличава – това е омразата. Любовта е ирационален феномен. Най-абсурдният въпрос е въпросът, защо обичам някого или нещо (мама, родината, света, съпругата, любовницата, кучето, рибките, орхидеите си…). А омразата много често има своето рационално обяснение, дори когато е на първосигнална основа (като „мразя хлебарките, защото ме плашат и погнусяват с вида си”). Ако го няма, значи иде реч за примитивна жестокост, която не съществува дори сред месоядните твари.

При все това омразата е неизбежно нужна на човека, нещо повече – тя е негово обручение свише. Който мисли, че сам е неспособен на омраза, нека пръв хвърли камък по този текст. Но това ще рече, че се самопровъзласява за божество (отколешен е въпросът смеел ли се е Исус според светото писание, но далеч по-любопитно щеше да бъде тълкуванието на сакралните книги, ако допуснехме предположението, че е бил способен на омраза).

Омразата е естествено състояние на оформящото се съзнание, на изграждащия се мислещ човек. Омразата е черното мастило на бялата книга, подарена ни по рождение. Ако никога не я изпитаме, ще преминем през света като слабоумни хилещи се заплеси и безжизнени лунатици. Мисълта на всеки открито и яростно се съпротивлява срещу неприемливите за всяка личностна изява същини, било то предметни или абстрактни.

Някои мразят сутляша, други – папаята, трети – разхвърляните стаи, моравия цвят, червивите праскови, съпружеските традиции, тенекиените покриви, безупречно изгладените панталони, миризмата на евтин парфюм, сладкото кафе, пикаенето от балкона, циничния език, линейната алгебра, автоалармите, жълтата преса, органичната химия, тръскането на цигарата в умивалника, поезията на Кръстьо Пишурката, обувките с връзки, обясненията в любов, дървеното философстване, та в тази връзка нека спрем дотук… Омразата е рестриктивна функция на интелекта, съответно съществува у всекиго от нас. Това е нейното първо, почти интуитивно проявление – тя композира индивидуалността в нейното pro et contra към света.

Омразата е дадена на земната плът също така като функция на себеутвърждаването и това е най-свирепото й превъплъщение от Каин и Авел, та до днес. На тази подкатегория се крепят Вартоломеевата нощ, кръстоносните походи, холокостът, сталинизмът, заселването на Америка и заличаването на червената раса, изобщо всякакви войни за територия, власт, икономическо надмощие. Парадоксално е, но явно самата човешка история е движена от тази деструктивна и регресивна сила, която се оказва, че е … естествена (?!).

И най-сетне омразата е дадена на човека като морален коректив – мразим изнасилвачите, садистите, крадците, лъжците, горделивците, мошениците, негодяите, предателите… Омразата е присъща на човека като противодействие срещу злините, приети за такива от всички навсякъде и за всякога. Не помагат наставленията на световните религии – злодеят е винаги и навсякъде мразен, дори и да бъде опростен. Тази омраза е родила афоризма, че доброто трябва да има и юмруци… Тук е намерил опора незиблемият стих на Ботев: „…и кога, майко, пораснат, // като брата си ще станат – // силно да любят и мразят…”.

Вторият и третият подтип винаги имат своето обяснение, първият тип е почти необясним.

В канадския филм „Седем дни” http://www.imdb.com/title/tt0445054/ хирург успява да отвлече от затвора изнасилвача и убиеца на единствената си деветгодишна дъщеря. Затваря го в затънтена планинска хижа, където е занесъл предварително всякакво необходимо „оборудване”, и го държи там седем дни… Аз съм зрител със здрави нерви, търпя всякакви кървави инсценировки, но втори път не бих могъл да понеса тази кинолента. Накрая остана като Дамоклев меч да висне въпросът за отмъщението и диаболичните му измерения, които погубват самият отмъстител. Повярвайте, въпреки психологически изтънчения сценарий и великолепната игра, стори ми се изкуствен и нравоучително натаманен…

Нагласена може да изглежда и тук предложената работна подялба на тази изпепеляваща страст – омразата – на три подкатегории. Но бъдете спокойни, това е само епистоларен размисъл с неустановим или всеобщ адресат. Писмо в бутилка, хвърлена за неутолени браунови жажди във виртуалния космос. Новомъдрите тълкуватели биха го нарекли „есе”, защото сега наричат така всичко писано, на което не могат да дадат друго име…

Онова, което ни интересува след постановената градивна сила на омразата, е ползата и необходимостта от нея. Едва насетне всъщност започва конфликтът, който това писание се осмелява да предложи.

Като изключим първия тип омраза, подчинена на когнитивни психологически механизми, социокултурни инстинкти и уникални умонастроения, другите два подвида имат – както вече бе подсказано – стройна и задължителна аргументативна основа. Нейната логика е напълно прозрачна за отмъстителната омраза, за ненавистта като своеобразен нравствен императив, но за беля обяснителната й система е твърде индивидуална и еластична за втората й обособена модификация.

И ето че се зароди модата на така наречената „политическа коректност”, която наред с малкото си ползи, докара в социален план чумата на кукловодното поведение, булото на престорената учтивост, повсеместния фарс на психологическата стерилизация за благото на… не на дискриминираните (о, тази свещена дума на новопокръстеното вестникарство, което – вместо да се пригоди за нещо полезно, например за фунийки за семки, – реши да учи хората на ум и разум, че и на език!), а на една армия от бюрократи, прависти и сбирщина от дълбоко параноични натури.

Политическата коректност влезе в езика, където никой не я беше канил, и се засили да ни учи, че дадени думи са обидни и трябва да бъдат заменени с неутрално рефериращи лексикални аналози (евфемизирани), като предложените заместители много често имаха открито обидно звучене за разлика от естествено възприетите, почти терминологизирани и изчистени в дълголетната си употреба от всякакъв пейоративен оттенък словесни единици. Не сега е мястото да обясняваме колко блудкаво и безполезно е всичко това, защо евфемизмът е по-вредоносен от уж табуираната дума и как могъщият закон за езиковата икономия пак ще върне старите названия в тези случаи, когато те са заменени с дълги описателни изрази. Тук ще си кажат мнението солидните специалисти по социолингвистика и психолингвистика, семантика и прагматика, а ние само в края на този абзац ще обобщим, че политическата коректност постъпи безкрайно некоректно с езика и с това стана смешна и жалка.

Да, хората си налягат парцалите и от страх да не ги бастисат за нищо в някой съдебен процес, казват „теменужка” вместо „морков”, но това не помага нито на тяхното езиково мислене (защото забранената дума започва да вие с диви вопли в саркофага на черепното им мълчание „МОРКОВ, МОРКОВ, МОРКОВ!!!”), нито на националния им език, нито на коректността в отношението между хората, нито най-накрая, смея да твърдя, и на самите моркови.

Пак същата тази политическа коректност почна да ни учи, че не е хубаво да мразим. След като се опита да влезне в езика с взлом – времето ще покаже дали си е строшила врата на прага, или е обрала бижутата в гостната – се опитва да влезе в мисленето ни и да ни възпитава като сукалчета. Това е още по-безполезно и смешно, и пошло, макар че този път трябва да похвалим инициативата на политическата коректност. Тя ни учи, че не бива да мразим моркова, защото е оранжев или защото расте под земята, или защото има формата на… ха сега да ви видя политически коректния еквивалент и мнимата полза от него! И трябва да призная, че с цялата си противност тук тя е права, макар че това не е нейна заслуга, а един извечен въпрос, поставен и от Вапцаров под формулата „човека във новото време”. Морковът не е виновен, че е морков и не дължи нищо на теменугите, най-малкото пък обяснение за своята ботаническа природа.

Това е така, другият път води към вече изброените вълчи ями в историята, а дълбоко се съмнявам, че някой иска да падне в тях. Но все пак – да се върнем към омразата. И то към онази омраза, в която човек своего възненавижда… Ще кажа нещо светотатствено за политическата коректност: тази омраза има право на съществуване, ако е омраза от първия тип – ограничаваща, интуитивна, подсъзнателна, инстинктивна.

Кака Дорамелана от Буколес може да не обича да се натиска по дискотеките със Сини планинци. Просто й е органически противен допирът с тях, мрази усещането на кожата им, дъха им и представата за секс със Син планинец, мама му стара! Следва ли да я упрекнем, че „дискриминира” (ох как благо ми става като кажа тази дума, звучи ми като „скрибуцаща минирана дископатия”) Сините планинци, ако някъде го сподели?

На хермафродитите от Пееща Глогинка може хич да не им харесва мисълта, че събратът им Резоксипал си е хванал две гаджета – мъж и жена – и врътка с любовниците си диви оргии, вместо да бъде като тях и да се съешава само със себеподобни. Гнусно им е на горките същества, представата за това извращение не им дава покой. Мразят го, гледат Резоксипал в условно наклонение, но следва ли той да каже, че го дезоксирибонуклеират, моля?

На Деветокракия Кюнец от Рубеолия може да не му харесва, че Шестостенният Уходръп от Гонореланд се кланя на Сивия камък вместо на Сухия дънер. Мрази си човекът това отклонение от правата вяра и туйто. Защо да не го мрази? Нали според него светът е такъв, какъвто го очертават неговите представи за добро и зло, право и криво. Има право да мрази, да ненавижда, както всички по-горе изредени същества, жертва на забраната за омраза.

Да отнемеш на човека правото му да мрази е равнозначно на най-жестоката дислокомотивизация, която можем да си представим: „Ти, чуваш ли ме, индивидино! Родил си се в общество, значи ще обичаш всичко, ще се усмихваш на всичко, ще приемаш всичко, ще се съгласяваш с всичко, ще бъдеш дежурен по усмивка, докато тя не застине на физиономията ти в апоплектичен гърч преди гонга на изпроводяк за долния етаж на купона на небесния грънчар!”. Не, благодаря от такваз политическа коректност!

Да се върнем към началото: мразим така, както и обичаме и това е добро.

Конформизмът означава роботизирана хуманоидна истерия, а тези, които нáй го проповядват обикновено са най-заклетите му врагове. Когато обаче омразата е насочена от човек към човка, тя трябва да има определен тип физиология, ако не искаме да мутираме в демони. Някои мразят водопроводчици със сребърен зъб, други – мажоретки с конусовисдни шапки, трети – горски с наполеонки на резедави осморки. Въпросът (в рамките на проблема за личността и нейните пагубни емоции) е омразата да не бъде стихийна, всепомитаща и неразграничаваща – да прави разлика между добрите и злите горски с наполеонки на резедави осморки. Вторият и далеч  по-важен проблем (този на колективната проява) се изразява в това тази омраза да не се социализира, да не прераства в масов нагон, да не се афишира публично и да не се превръща в обществена идеология…

Но – идва ред на най-важното – каква е обяснителната парадигма на това чувство: тази лична „омраза” или „омразичка”, или „непоносимост”, или „нетолерантност”, „идиосинкразия” или „де-сиктир-минерализация” има ли разумни и морални основания (тип 3), или е само плод на дивашка злоба и сатанинска стръв (тип 2)? Или с дидактическо уточнение: как тази нормално закодирана интуитивна и необяснима омраза у нас съседства с някоя от другите две? Ако съседства с третата (морално коригиращата), може да претендира донейде за справедливост: дълбоко в себе си мразя морковите и сега, когато този техен представител е извършил престъпление, в мен се надига справедлив гняв, умножен с потайната ми доскоро първична ненавист към това кореноплодно (пак не е честно спрямо моркова, но и той не е цвете, нали?). Но ако е примесена с втората (егоцентрично лидерската), то ние, човеците, сме обречени…

 ***

Тези дни в България станаха недостойни неща, достойни единствено за много омраза, няма защо да се пудрим, че не е така. Фейсбукът не реагира съвсем нормално. Хората заеха или едната, или другата позиция. Имаше такива, които намразиха тези, които мразят и така по същество потвърдиха хипотетичната правдоподобност на тук изложените постановки. Имаше такива, които си триеха приятелите от списъка, което е смешно и то не защото едно разминаване във възгледите за хуманността не е достатъчно основание за разприятеляване (напротив!), а защото това няма да реши проблема. Не зачеркването на хора и затварянето в определени идеологически зони може да помогне на този свят да се пребори със злобата като изкристализирал камък в бъбрека на иначе естествената биохимия на омразата.

Аз имам по-проста рецепта, макар и да не претендира за универсалност. Вниквам и в двете омрази (а ако има повече – във всяка една от тях) и така се имунизирам против едностранчивостта. Така разбирам скритите вопли на всички печални странници и отсявам не кривите от правите (защото често в един глобален сблъсък няма ни такива, ни онакива), а добрите от злите.

Защото и добрите, и злите мразят, но какво изумление настава, когато двама добряци се окажат един до друг и проумеят, че до вчера са били от двете страни на барикадата и то като пешки на една безкрайна карирана черно-бяла безизходица. Това ми напомня един разказ на Иля Еренбург от цикъла „Тринайсетте лули”, мерси за книгата, Владо (двама войници от вражески войски се срещат на бойната линия при телените заграждения и пушат от една лула, преди да се убият взаимно за кефа на н.в. войната). И тогава – о чудо! – тогава може би омразата ще бъде преодоляна и ще седнат зеленият пудел от Уудсток и въздушният морж от Пейпълуик, за да изпият по една бира съвсем приятелски и да разберат, че омразата не трябва да е между тях, а към всички гадни и зли зелени пудели и към всички диви и агресивни въздушни моржове. Това е оная омраза, от третия тип – нали си я спомняте? Но моля ви, не си мислете, че можем изобщо без нея.

Все пак има един рецептурник за прилагането й, готов съм да го споделя за всички, възнамеряващи да забъркат винена яхния в кухнята й.

1.                  Не се бойте от омразата си и не я скривайте, тя ни прави точно толкова човеци, колкото всичко друго.

2.                  Ако някой ви каже че не изпитва омраза към никого и към нищо, той е или светец, или лицемер.

3.                  Проблемът на политическата коректност не е във формата на омразата, а в нейното съдържание, а за съжаление политическата коректност задълбава в кух формализъм.

4.                  Ако случайно реша, че мразя зелени пудели, то:

А)        не ги мразя, защото са пудели;

Б)         не ги мразя, защото са зелени;

В)        мразя ги поради социално-поведенчески, традиционно „утвърдени” и системно открояващи се проявления;

Г)         мразя ги заради лошотията им, за това, че хапят, а не че принадлежат към вида Canis lupus или към синьо-жълтата зона на спектъра.

5.                  Ако някой безпричинно ритне кротък зелен пудел автоматически го намразвам като агресор по силата на омразата от подтип 3.

6.                  Знам, че не всички зелени пудели са лоши и заслужават моята омраза.

7.                  Ако в обществото на зелените пудели има повече калпави отколкото свестни екземпляри, това не трябва да се премълчава под претекст, че на киноложка изложба така не се приказва. Но заради калпавите си събратя не бива да страдат и добросърдечните зелени пудели. Омразата от първи вид (защото тука говорим само за нея) трябва да умее да отсява и да не изгаря суровото покрай сухото.

8.                  Ако зелен пудел е направил гаф, в никакъв случай не трябва другите зелени пудели да понасят угнетяващите последствия (действени, душевни, емоционални “наказания”) за неговата простъпка.

9.                  Ако зелен пудел е направил гаф, това по принцип може да се отрази на емоциите ми по отношение на другите зелени пудели, но по всякакъв начин ще се старая да огранича този неволеви емотивен рефлекс със средствата на разума.

10.              Винаги съм готов да изпия една бира с добронамерен и почтен зелен пудел.

11.              Ако зелен пудел е направил гаф, трябва да бъде наказан така, както се наказват всички други пудели.

12.              Ако зеленият пудел е кадърен, може да заеме всяка позиция в кучешката йерархия както всеки друг пудел (въпреки че ще ми се струва, че едва ли барман в клуба на червените териери е най-подходящото място за него, което обаче бих мислил и за себе си спрямо породата, козината си и дадено кътче под слънцето).

13.              Ако зеленият пудел е почтен и добронамерен, ще ям с него на една маса в стола, ще работя с него в един кабинет и в един екип, без нищо да ме притеснява. Е, може в началото да имам известни подсъзнателни резерви към него, но ще бъда открит, отзивчив, дружелюбен и ще се опитам да ги изкореня от себе си, ако се уверя, че са плод единствено на културна или индивидуално ценностна психоза от моя страна.

14.              Никога няма открито в широк обществен форум да заявя, че мразя зелените пудели, защото това е моята „омразичка”, тя ме прави такъв, какъвто съм, но никоя омраза от първи и втори тип не бива да има дълбок и траен социален живот, камо ли пък идеологически, защото това води до колосално по размерите си злодеяние.

15.              Винаги съм готов да преразгледам всяко свое решение за омраза, ако зеленият пудел или който и да е друг обект на ненавистта ми ме покани приятелски на бира.

16.              Като говорим за омразите си към зелените пудели, правим повече за тяхното преодоляване, отколкото ако се правим, че не изпитваме такива чувства.

17.              Ако зеленият пудел е станал прекалено злобен, винаги вина за това имат и обществените институции, техен е дългът да го превъзпитат, а не да му пощят козината.

18.              При всяка моя омраза съм готов и способен да попитам за причините на омразата на другия (в случая на зеления пудел), да ги проумея и осмисля, без това да значи, че ще ги приема. В чуждата омраза познавам и своята, затова презирам еднопосочните мисловни нагласи, в който и да е конфликт.

19.              Готов съм да уважа доводите на всяка непозната за мен досега омраза, дори да не е проявление на взаимна вражда, а зародиш на несъгласие на личност или колектив срещу дадено зеленопуделско измерение. Готов съм да я изслушам и да беседвам с нея, много често забравяме, античната мъдрост на сократистите, че в спора се ражда истината. Не премълчавам омразата си и съветвам другите да не го правят, но не да я отприщват на воля в необмислени и губителни действия, а първом да говорят за нея. Не задрасквам хората заради убежденията на омразите им, дори да мисля, че са погрешни. Това би било най-голямото онеправдаване (я, наша дума за дискриминация!) на другия.

20.              Винаги съм готов да се отърва от омразата си, ако и зеленият пудел е готов да го стори. Въпросът е кой първи ще счупи шпагата. Макар и градивна по своята природа, омразата е всъщност едно голямо бреме за Човека.

Обичайте омразата си и не се плашете от нея, иначе никога няма да я опознаете, камо ли пък себе си, защото тя е една голяма част от вас. Можете да говорите за нея в тесни дружески кръгове, да я споделяте, за я отстоявате или да спорите за нейното право на съществуване. Това не е вредоносно, не е пропагандно, това е естеството на вашата мисъл и психо-културна нагласа за света и хората. По-добре е неприязънта в своите многоизмерни нюанси да бъде изказвана, разяснявана и обсъждана, тълкувана – така може да се определи по-добре, да се осъзнае и за носителя си като разумен или неразумен комплекс от логика и чувства, да се изчисти, да се огледа в светоусещането на другите, да излезе от тъмнината на спонтанния  нападателен инстинкт… дори накрая да се самоизлекува.

Но какво ще стане, ако я спотайваме дълбоко в недрата на духа си, ако я оставим да клокочи в сляпо неведение за себе си години наред, докато накрая не се взриви с всепомитаща и сляпа сила? Ще я превърнем в бясна вълчица. Не, за любовта трябва да се говори, но трябва да се говори и за омразата. Словото обяснява, оформя, дава интелектуална плът на гибелните по своята същност подсъзнателни нагони, словото накрая може да сложи в ред нещата, да установи равновесието на доброто и злото, които в парадоксално съчетание съществуват във всякоя омраза, словото може най-сетне и да я изцери. Говорете за нея с другите хора, но не и в публична обстановка, и най-вече не я превръщайте в идеологическо послание, в идеен канон, не карайте другите да мразят като вас. Търсете съглашение или отпор, но не и масов порив на отприщената й ярост, тогава вече това няма да бъде градивната омраза, а хищническата злост на унищожението.

Така че моля, самодоволни витии на лакираните клишета за коректност и толерантност, оставете ми омразата. Не можете да ни я отнемете – така, както не можете да ни отнемете тромбоцитите. Аз имам право на нея, има право на нея и моят противник. Тя ни е нужна, докато се опознаем. И ако не си прегризем вратовете взаимно, ако играем по горните правила, накрая тя сама ще отпадне, докато си пушим дружески лулата на огневата линия. Вие, тъпоглавци, вие, „гладички умовце” можете да направите нещо по-полезно, вместо да ни учите на езика ни или на мисленето ни, които няма да можете да промените с гумените си и глумливи стереотипи. Назовавайте нещата с истинските им имена, проумейте двусъставността им (на модерен български – амбивалентността!), за да лекуваме не симптома, а болестта. Така можете да свършите и нещо полезно….

И накрая, сигурно се питате какво имам предвид под „зелени пудели”? Просто е! Вземете която и да е омразна за вас човешка единица, все едно на каква основа, поставете я на мястото на този израз и … знаете ли какво? Горните правила ще си останат непроменени!

Наздраве за омразата изобщо и дай боже и за нейната преходност в отношенията между хората. Зависи само от съществата от двете страни на халбите с бира…От теб и от зеления пудел.

ББ

 

НА САФАРИ ЗА ПЕШЕХОДЦИ – І. КОНЕВРЪЗИ ЗА МАГАРЕТА

– Здравейте, господин Даскале, аз съм Пътка Кръстева от общината и отговарям за безопасността на движението в нашия район. Идвам при вас, защото сте подали сигнал, че има опасно положение около училището ви. Ще ми кажете ли какво имате предвид?

Гледам с влага в очите си и едно глъбинно умиление кара всички мравчици по гърба ми синхронно да танцуват Лебедово езеро. Вярно е, че в училище има около петдесет и седем комисии за каквото ти дойде на акъла, вярно е че говорих с колежката, дето е председател на комисията по безопасност на движението, и вярно е, че тя отвърна, че ще съобщи за това в общината. Ама чак да ми пратят оттам човек на крак, за да му обясня на място каква е работата – за това не съм и мечтал. Браво, общинско самоуправление, почва и на нашата улица да изгрява слънце!

– Ами вижте, госпожо Кръстева – започвам да мъркам гальовно – сутрин идвам с трамвая и тука, на последната спирка срещу училището, се изсипва цяла камара ученици. Както големите лонгури, така и малките запъртъци бързат да не закъснеят – тичат презглава и пресичат масово улицата, за да минат от другата страна и да дотичат по-бързо до сградата. Зиме-лете – една и съща картинка. Хайде старшите поне се оглеждат, ама осмокласниците бягат в ритъма на тълпата. Ще се навре някой право под колелата на някоя кола. Чудо е, че още не е станало произшествие.

– Ех, господин даскале, знаете – навсякъде е така при училищата, затова има във всяко комисия по безопасност на движението.

Предвкусвам лесна победа в риторичната надпревара и продължавам още по-маслодайно.

– Да, но вижте, за да пресекат правилно, те трябва да повървят по същия тротоар около триста метра, докато стигнат светофара, а после по другия тротоар да се върнат още сто метра до входа на училището, естествено е да предпочитат да пресекат още щом слязат. Белята е, че го правят слепешката. Разбирате ли – всяка сутрин. Шофьорите пребледняват като ланшни удавници, от устата им се носят мелодични боцмански реплики, покъртителни с фантазията си. А са си прави хората, ако сгазят дете…

Това, че съм запознат така отблизо с реакциите на водачите, защото самият аз пресичам като гламав, великодушно премълчавам.

–        Добре, господин даскале, какво предлагате да сторим?

– Ами да сложим един светофар там, госпожо Кръстева, ключово място е, от едната страна колело на трамвай от другата училище!  – и се усмихнах наум на победния си ход.

– Ох, не може, господин даскале – завайка се общинската пратеница, – знаете ли, че това е основен трафик, а преди това възлово кръстовище в рамките на два километра има вече пет светофара, ПЕТ. Представяте ли си как ще се разстрои движението от това „тръгни-спри” и то баш преди булеварда?

Не си го представях наистина, но наистина и светофарите бяха гъстичко разположени в последното трасе преди голямото кръстовище.

– Добре, госпожо Кръстева, да сложим една зебра тогава – тя дава пълно предимство на пешеходеца и шофьорите спират, при това ще спират само когато слязат талазите деца от трамвая. Веднъж на 10-15 минути.

– Ауууу, господин даскале, ама вие сигурно не знаете какво сочат статистиките за пътнотранспортните произшествия с пешеходци? Ами повече от половината стават на пешеходните пътеки, не – това не е правилното решение, само ще увеличим риска.

Замислих се… Право дума жената – викам си – пътната етика у нас е все още едноклетъчен организъм, на пешеходна пътека спира един от двадесет шофьори, другите държат на полуспирачка и те побутват с бронята си да не се туткаш, ами да изчезваш от пътя им. И не изчакват да отминеш, да стъпиш на тротоара, ами газ – и профучават зад гърба ти. Ако дете си изпусне нещо и се върне внезапно… Пък и пешеходците не са стока – за тях зебрата е като разделеното море пред Мойсея в Библията – мятат се напред и ни гледат, ни искат да знаят. Чувстват се божествено защитени. Да, няма смисъл от зебра – от трън, та на глог. Забрави, даскале.

– Ами вижте тогава, да направим нещо по-просто – слагаме гърбици на двете платна и готово. Искат не искат, ще намаляват, повече от пешеходците шофьорите си обичат колите.

И целият засиявам – е, не го ли измислих по соломоновски сега!

– Аааааа, господин даскале – възкликва горестно Пътка, – нямаме право, колкото и да са въздействащи подобни мерки.

–        Защо да нямате право?

– Защото по това улично платно освен трамвай (друга линия) се движи и автобус на градския транспорт, забранено е да се слагат гърбици по линиите на автобусните коли.

Разбирате ли сега що за улица пресичаха тапешниците зиме и лете – широка, с голям трафик, по която минаваше и друг трамвай, не само тоя, който завиваше и спираше на колелото, а и автобуси прехвърчаха чат-пат. Но като се замислих, рекох си, че и това е така – автобусът е тежко возило, пълно с хора, и изведнъж – гърбица. Убива инерция, пътниците пустосват, че бързат, да не говорим за натоварването на такава тежка кола при преминаване през бабуната, амортизира се за нула време… То сложно наистина, дъвча мустак аз и се чудя какво може да се направи в тая заплетена мексиканска ситуация. И изведнъж върху ми се стоварва прозрението:

– Госпожо Кръстева, ами дайте тогаз да направим по линията на бордюра заграждения тип коневръзи, не на един ред, та да ги прескачат, а на два или просто с по-високи преградни елементи. Така – щат не щат – всички ученици ще ходят до светофара и ще си пресичат там. Пък и другите пешеходци няма да се изкушават – вижте наоколо какво е: заради тая автогара всеки пресича, когато и откъдето му скимне.

Това вече беше истинска находка – хем се подобрява пътната инфраструктура, хем няма зебри, гърбици и прочее камили по платното, хем рискът движението на колите да се превърне в сафари за пешеходци се намалява значително.

– Ох, господин даскале, няма как да стане това – завайка се жрицата на общинската грижа за безопасността по пътищата?

– Защо бе, госпожо Кръстева, запитах вече с интонация на койот в гласа си и мравките по гърба ми заскачаха в безредна тарантела.

– Ами вижте сега, то училището ви се намира на кръстопътя на три столични общини. Вие сте в А, през големия булевард е вече Б, а там, където е колелото на трамвая, където слизат учениците, за да пресекат отсреща (отсреща – разбирай – е община А), там вече е територията на община В. Ние от А трябва да помолим община В да направи тези предпазни перила, на които викате коневръзи (това дали беше опит за ирония?), но тя няма интерес да ги направи, защото училището, към което децата пресичат, е на територията на нашата община, а това вече е наша грижа.

Любезни читателю, решавал ли си някога парадоксите на Зенон? А чувал ли си за Буридановото магаре? То и аз съм чувал, ама не съм знаял, че се е размножило и заселило по общинските администрации – значи все пак не е умряло от глад, а е дошло нас да ни мори с магаритлъка си.

Докато размишлявам върху филилогическия казус как се транслитерира на латиница името Пътка – като Патка или като нещо друго (благодаря на Пресата за тая история!), не измислям нищо по-свястно, ами горчиво, че даже  грубиянски изтърсвам:

– Вижте, госпожо Кръстева, като сгазят някое дете, ще сложите всичко – и светофар, и коневръзи, и гърбици, и пешеходни пътеки, ама ще бъде късно!

–        Оуууууу, ама не говорете такива работи, моля ви!…

…Години по-късно, като пътувах една заран в пълен с крещящи малчугани пражки автобус, видях следната картинка. Дечурлигата се изсипаха на една спирка в едно тихо китно кварталче, явно училището им беше там. Улицата, която трябваше да пресекат, за да стигнат до него, по която вървеше рейсът, който ги стовари, беше около десетина метра широка. Нямаше гърбица, ни светофар, но имаше пешеходна пътека и двама полицаи от двете й страни. Щом потокът вресльовци рукна от рейса, полицаите едновременно слязоха на платното и всеки от своята страна вдигна стопа си към идващите две-три коли. Колите спряха, спря и нашият рейс, децата преминаха, полицаите отстъпиха назад и зачакаха следващия рейс с деца. Общината ги бе пратила да координират пресичането на прогимназистите за първия учебен час. Беше 6:30 сутринта…

Има ли нещо по-важно общинската администрация на всеки по-голям град от опазването на живота на децата и изобщо на пешеходците в тътена на уличния вихър? Данъци, ремонти, чистота, озеленяване, административно и комунално обслужване – моля, кажете ми: кое е по-важно от това?!

Историята, за която стана дума, се случи преди петнадесетина години, когато още бях „господин даскале” – човек какво ли не си причинява на младини… И не е важно как завърши, важно е как отговорното млекопитаещо от общината обоснова своето бездействие – със заклинанието против уроки „Оуууууу, ама не говорете такива работи, моля ви!”. А за любопитните, как все пак свърши тази работа, ще споделя: закриха след време трамвайната линия, с която децата стигаха до колелото и с това проблемът приключи – идваха вече само с другия трамвай, който не завиваше към обръщалото, а продължаваше напред и спираше досами училището. А ако не бяха я закрили ли? Вярвайте ми: рано или късно някое дете щеше да бъде премазано (все едно по чия вина) и тогава щяха да вдигнат наистина солидни коневръзи – не перила, ами баш коневръзи – за които да се завържат всички общински Буриданови магарета, за да гледат какво са причинили с безкрайните си умувания и със суеверната си непоносимост към говоренето на „такива работи”. Да, ама щеше да бъде късно…

Защо разправих това ли? Защото тази история има продължение ей сега, в наши дни, макар вече да не става дума за деца и школа. Но за нея – следващия път.

 

ББ

 

ДЪРВЕТАТА УМИРАТ ОТ НЕПРАВИТЕ – ІІ

Хората се заглеждат по стройни гаджета, а аз – по криви дървета. И някак чепато ми е в душата. Да не мислите, че рязането на отколешни кротки зелени деца на земята, пораснали по погрешка за радост на окото и прохлада на бетонираните ни взори, е престанало. Съвсем не, гос’ин фелдфебел…

Онзи ден пак погледът ми се прекатури в един пресен пън пред поредното оголяло парче панелна фасада. И волю-неволю, макар че не ми е в природата зорлем да се смразявам с хората (инак да съм станал вестникарин), отидох право пред насядалите на пейката пред входа и ги попитах: така и така, защо бе, джанъм, тая бреза е била нарязана като норвежка сьомга? Те, дърворезачите имат издигаща се платформа, значи. Почват от върха. Режат клон след клон, дорде остане щръкнал жив скелет, а после отгоре надолу го нарязват на цилиндрични парчета. Като в практиките от филмите на ужасите. Но хайде да не бъдем крайни – в случая няма начин. Ако се отреже изведнъж от корен, ще бастиса с падането си сума ти коли, може да закачи улична лампа (к’во като не свети от последния конгрес на БКП?), да съдере с клоните си нечие пране, издуло платна от балкона, да не чуе дяволът, и да разтури прочие детайли на махленския междублоков декор. Все пак дърво на 25-30 години е, не е шега работа, та затуй – като острене на молив с кухненски нож. Тъй е лесно, пък и методът е доказано стар, от епохата на разцвета на светата Инквизиция е – няма начин да не проработи…

Разговорът ми с тези хора премина през няколко теми. Първом почна хаотично. Корените на брезата влизали чак в основите на блока, вътре в мазето. „Гледай, момче, тоя корен (наистина един корен се изгърбил нагоре – мощен, силен, усукан), знаеш ли чак къде отива?”. Момчето проверява после в Гугъл, право думат хорицата – коренната система на вида бреза се разпростира надлъж и нашир, корените тръгват от самата основа на ствола при почвата настрани, не надолу. Но това, че е плиткокоренна, едва ли й пречи да е стабилна – представете си на каква площ се е захваща, брезовата гора е природен факт, нямаше да е така, ако всеки повей на развигора поваляше по пет-шест вкупом. Наклонена била, освен това, крива била, опасна била. Сочат ми за пример друга една, пак крива. Гледам и недоумявам. Те, дърветата, растат право нагоре само в детските рисунки. Много от тях не са като войник пред генерала, но се държат с години, повече от човешки живот. Най-опасна е правата като струна топола. И понеже не мирясвам, а продължавам да свивам рамене в нямо недоумение и да жестикулирам с безгласен гняв като мим с паркинсон, почват други обяснения.

Те, хората от входа, не искали да режат дървото. Просто поумували, като осъзнали колко е наклонено, тежко и голямо, и написали една молба до общината да дойдат специалисти, за да го огледат.

– Не искахме да го махат, –  казва ми един комшия  – няма сега какво да ни пази сянка, пече право вътре. Ама ние друго ще си посадим. Виж, ония отсреща (сочи съседния блок, оголил циментова мутра на готически демон), протестираха заради тъмнината. Викаха „Посред бял ден цяло лято сме на лампи!”. Но ние не искахме да го махаме, просто писахме молба за оглед, та да не кажат, че сме бездействали, ако падне. Може да убие човек все пак. Дойдоха, мериха, снимаха, печат сложиха – вижте го там („момчето” гледа дамгата с нескрит интерес и се пита какво ли доказва тя и няколкото снимки, които няма кой да види).

Все пак тук гневът ми се поуталожи и настъпи трезвата разсъдъчност, която кара младите булки след първите два месеца брачен живот да си съберат партакешите и да избягат със съседа в Провадия. Ония с лампите, викам си аз, са по-големи дървета и от дърветата. Вярно, мъка е да не ти влиза светлина в дома, но има други решения – кастрят се клоните наполовина, та хем плавна струя фотони ще има, хем шарена сянка за следобедната ракия на балкона. Като отрежеш дървото по-светло ли ще ти стане на душата, ще спреш ли да си дърпаш пердетата, за да приглушиш летния зной и потока озъбено слънце, вълните бяла, неоформена, празна светлина? На лампа и без това седиш четири месеца в годината, когато листата са най-гъсти, да не би да четеш Ибсен на бюрото до прозореца, люлински интелектуалецо (е, има и такива единаци), та тъмнината на короната да ти пречи да видиш пламъка на думите? Отрежи половината клони и си реши проблема, човеко, не сечи брезата и клена, кестена и черешата, дивако! В други столични квартали режат дърветата така, че да пуснат от ствола си млади фиданки. Пак е зловещо – обезглавяват почти всичко, но знаят, че още същото лято растението пак ще пусне филизи. Практичността е запрегната в един ярем с разума и човещината, дървото оцелява и догодина пак е зелено – няма тъмнина в стаите, няма недоволни жители, нито полегнали като китове самоубийци трупи – трупове…

А инак ми дойде прозрение свише за случая с поредната бреза, начупена като солета. Допреди време в Люлин нямаше такава практика, от лани и по-лани се разшаваха нещо общинските активисти. Значи така, четете ли внимателно? В общината имат хиляди проблеми с жилищните площи, но нямат хиляди специалисти по всичко. Появи ли се проблем, инак казано молба от входа, бюрократите са длъжни да реагират и това в голяма степен е добре. Виждал съм и работещ бюрократизъм, няма нищо общо с тукашния, даже мога да го понасям, даже на моменти ми е симпатичен: като грозницата на купона, с която все пак можеш да размениш няколко лафа между пет-шест водки, без да мислиш пак и само за това, как да я излюпиш от текстилната й броня, дето жените от евино време насам омотават около себе си като около египетска мумия. Та и нашите общинари сигурно реагират – обаждат се на фирма дърворезачи с нужното оборудване, сключила договор за изпълнение на искания, свързани с опасни дървета. Фирмата си е частна, де у столичните общини пари да си имат свой екип за тия цели? Идва, значи, фирмата на оглед, при това с цялото си основание, има молба – бога ми! – в която пише „пречи” или „опасно”, или „наклонено”, или чорт знае още какво в този крив синонимен ред.

И сега идва най-важното: ако дървото е опасно, ще се отреже – ще има свършена работа и ще има пари. Ако се окаже безопасно, залудо сме били път дотук. Снима се (мислите ли, че общинската администрация няма да повярва, че дървото е било опасно, след като на снимката е „наклонено”?), слага се печат на дънера и се почва… Има молба, има снимка, има отклонение от вертикалата, има оглед, нашият специалист потвърждава, че опасенията на живущите са верни. Че какво друго да потвърди вашият специалист?! Джеки Куган чупеше стъклата на прозорците, Чарли Чаплин минаваше след него и ги поправяше – това го знае всяко хлапе още от „Хлапето”, този „икономически” принцип. Живицата да ги изяде живущите! Не тези, последните де, те от глупост бащице, от прекалена и криворазбрана загриженост повикали палачите, а ония, преднамерените касапи, дето им е тъмно в копторчетата и катранено в сърцата.

Не слагам в сметката после готовия, буквално падналия от небето материал за огрев.  Ако греша и туй не е тъй, хей тука на ще публикувам разкаятелно саморазобличително опровержение за извинение пред общинската администрация. Но се опасявам, че това няма как да се случи. Защото ако в тази сеч са паднали няколко воистина опасни и вече изпели си песента дървета (прогнили и и без това пред умиране), то голямата част са унищожени за угодия на угоените поклонници на удобствата…

Преди три години в училищния двор бе отрязано огромно право дърво с диаметър над метър в основата си. Дъб беше май… Защо? Сигурно е писал директорът да минат да видят не е ли опасно – все пак старо дърво е, деня и нощя „деца” играят там. Жребият явно бил хвърлен. Дошли, видели, победили. Какво очаква тогава кривите дървета, когато някой е станал накриво и драсне една „молба”? А има ли гражданска организация, която да препроверява „експертните” заключения на частните дърворезачи пред съответните органи (че държавна няма, това е от бога дадено, нали живеем, както се пее в химна, в „земен рай”)? Няма, няма и да има, ще пречи на хлапето да чупи прозорци. А би било хубаво да има и за дърветата ред, законност и справедливост – красиви думи, опорочени пак от поредната улава политическа издънка, която няма как да се окастри.

В двора на дядото на Янита – дружка от прекрасния някога къмпинг Арапя – растял стар орех. Толкоз стар, че корените му се промушили под основите на къщата и зидовете й взели да се пукат. То това е като да побеснее водачът на кучешкия впряг, чели сме Джек Лондон, знаем как е. „Дядо ми – разправя Янита – реже ореха и плаче…”. Плаче зер, че е човек селянин и обича земята и нейните дарове, повече от нея обича само дома си, инак ръката вместо ореха би си отрязал. Половината днешни софиянци не са селяни – това е класификация регионално-културологична, те са просто селяндури – класификация интелектуално-патологична – без оглед на това откъде са дошли и къде са отрасли. Те за дърво сълза няма да проронят. Дай им планета фолк и да гласуват с есемеси за „Режи-режи ти, бичкийо!”. Не са прави… И майка им не е права, и леля им не е права, и цялата им рода до девето коляно не е права…

Хората се заглеждат по стройни гаджета, а аз зяпам по кривите дървета – зяпам, за да ги запомня сега, колко опасни са, а не после, когато ми покажат пън с печат и снимка с хищно килнало се дърво. Седя си в бетонния бункер, гледам мержелеещата се в смог и дизелови пари София и кой знай защо ми идва наум оня паметен стих:

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата…

 

 

ББ

 

ДЪРВЕТАТА УМИРАТ ОТ НЕПРАВИТЕ

(художествена измислица за една безсмислица)

Днес пред съседния блок бяха отрязани две брези и една череша. Стигаха до шестия етаж, бяха дървета на по 20-30, че и повече години… Блокът е от първите в тази част на Люлин, пред целия има(ше) гъсто засадени дървета. Преди време същото сполетя и събратята им пред съседния вход на моя блок. Питах днес на минаване, като гледах голите пънове и нарязаните на парчета шумнати, още зелени клони, разфасовани като в ботаническа месарница, що за вандалщина е това.

Опасни дървета били, черешата била имала наклон 45 градуса, можела била да смачка някого. Взели били решение целият вход – тъй отговори негодуващ срещу нахалството ми доволен комшия, който дозамиташе кървавите стърготини.

Простете, но не вярвам – пъновете бяха с плътна, яка дървесина, нямаше следи от подкорване на почвата, ако – да речем – черешата е почнала да „пада” под тежестта си. А брезите? Тези крехки, но здрави и невинни дървета? Да сте чували за притисната от бреза бебешка количка? Мърлявщината се корени не в слабите корени на дърветата, а другаде, мисля.

Короните хвърлят сянка на прозорците. Входът се събира, обявява ги за опасни, а общината праща дърворезачите: малко ум, много шум, дум-дум. Сега блокът има странен вид: пред останалите входове – гъста зелена стена, пред входа с „опасната” череша – оцъклени прозорци. Като пъзел с липсващо парче. Като кръпка вакуум в Едема. Не знам за другите, но лично аз предпочитам да гледам клони и птици, отколкото самодоволни тетки, опрели лакти на первазите, за да се наслаждават на „гледката”, която щедро предоставя бетонният микрорайон на тоталитарно-футуристичния номадски жк.

Хората едно време, както пише Вазов, рязали вековни череши за черешови топчета, па то и без времето ни най-малко да е килнало дънерите им, камо ли „под 45 градуса”. А сега ги режем, за да гледаме „по-убаво” от бетонните си клетки и нагиздените си балкончета как в отсрещния детски дом вечер котките ровят в пясъчника, за да предоставят достойно зрелище на гушавите и гуреливи панелни еснафи, захапали фас на „прузорецо” с „догрЪма РЕХАУ”. Сиреч – к’во ти черешово топче! – толкоз пара е потрошена за Рехау, дето са никой не може да ни я види от тия пусти клонаци.

Хората едно време, както се пее в руската народна песен „Во поле березка стояла”, рязали брезички, за да си направят дудучета, да им пее сърцето. Сега ги режем, за да си пъчим тумбаците от въвонените на пот и запръжка кухнички и да ни е густо, окей, харашо, да има теферич и панУрама, зер да не пропуснем как белият котак ще качи църната маца, че ще си разстроим съня, а за стомасите – не питай: музиката на сърцето, паднала у тях, сега безцеремонно клокочи алегрррррррро.

Но искам накрай да попитам туй: как общината реже дървета, без да дойде лесовъд, горски инженер, ботаник и да каже наистина ли са опасни брезичките, кухи ли са им стволовете, колко дълбоки са корените им и прочее? Или идва наистина такова отговорно вещо лице? Или може би аз греша, аз съм кривият и мрънкалото, а всъщност инак всичко си е законно, както трябва, технически и правно прецизирано спрямо нормативните документи за противодействие на гилотиноподобни злонамерени берьозки-камикадзета?

Но ако това наистина беше станало, май черешата и брезичките и досега щяха да си шумолят и да разнасят сказанията на хиляди нощи, а лесовъдът да отхвърли искането на инициативния домсъвет, като му препоръча черешовото топче за голям мюнхаузенов тласък по вие се сещате къде, а дудучетата – не брезовите – за друга, съответстваща на предназначението им, анатомична употреба. Но това щеше да стане, ако общината имаше ред и правила, а не играеше по гайдата на капризни (без)умонастроения…

За да израсте дърво в прахоляка на бунището, наричано поради техническа грешка в тълковния речник „столица”, е нужен почти половин човешки живот. За да се отреже – само административно заверени тъпотия, егоизъм, безхаберие и два часа бръмчене.

Алехандро Касона е създал блестящата метафора на смъртта на дървесата – той е казал, че „Дърветата умират прави” и това не е само турски сериал, ало – чувате ли вие отсреща зад рехавото Рехау? Днес те умират от вас, неправите – от тези, от чието семе едва ли ще поникнат две праскови и две череши…

 

ББ