ОПЕРАЦИЯ „СИПИ СИ, ПА СЕ РАЗСИПИ”

ЧАСТ  І.

СОЛНИЧКАТА

– Оу, нямаме грам сол на масата, кой знае в кой кашон съм я забутала – каза Норчето Деянова на мъжа си, млад майор интелектуалец от химически войски, и така всъщност започна всичко. – Върви да поискаш от съседите назаем (ако имат солница ще е най-добре) и побързай, че след пет минути сервирам!

Стамен послушно рипна, защото чинопочитанието в домашни условия не бе на негова страна, а пък и Норчето си беше цял фелдмаршал, заради което колегите му на общите семейни сбирки добродушно ги наричаха „Норчето и майорчето”.

И така Стамен чевръсто припна навън, озърна се и залепи пръст на най-близкия звънец – до вратата на комшията отдясно. Днес цял ден се бяха нанасяли с тонове багажи и партакеши като сервизи в кашони, килими на рула, облепени с найлони печки и перални, фикуси и декоративни палми, полилеи и лампиони, репродукции на Кандински, защитени от многослойни обвивки от вестници, и мебели, мебели, мебели… Едва смогнаха да натрупат всичко в хола на новия апартамент и да седнат в кухнята, където неизчерпаемото Норче в името на традицията и семейното огнище веднага се разшета и натъкми една спартанска, но все пак достойна трапеза за Бъдни вечер. Нямаха само сол, за да бъде пълно семейното им щастие. Та сега не му беше времето да пробира колебливо кого да обезпокои с тази умилително патриархална молба, да се взира по вратите и да си прави изводи за характера на хората зад тях по вида и материала им, цвета и графиката на табелките им. Натисна най–близкия звънец и туйто. Пък все пак блокът е военен, всички са колеги, все ще му влязат в положението. Какво от туй, че ги вдига от маса насред Бъдни вечер, за да изпроси сол, па ако може и солница, а ако е с формата на гъбка най-добре…

Тъй самоиронично се утешаваше срамежливият Стамен, докато дрезгавостта на звънеца се утаяваше на тихото стълбище и шум от несигурни чехли все по-отчетливо се приближаваше към прага от другата му страна. Чехлите стихнаха и вратата отвори беловлас господин в пълна парадна униформа на полковник и с кафяви велурени пантофи. Стамен машинално изкозирува – ей така, както си беше по син халат на жълти делфини. Полковникът също отдаде чест и се представи отривисто:

– Полковник Дечински, но тук, в цивилния живот, просто бай Петър. С какво мога да помогна, комшо?

– Ами ако имаш една солница, бай Петре – замърмори майорчето, веднага възприел фамилиарността като заповед, но все още изопнат като тетива, от което двата симетрични делфина на корема му се бяха издължили като копърки. – Пък ако жена ти няма под ръка резервна, стига ми и малко сол във фунийка от вестник – смънка извинително. Бай Петър засия, та чак патинясалите му копчета заблещукаха:

– Имам солници за всякакви случаи – запърха той, – заповядай, комшо, да си избереш. Ама как така не можеш, само за минутка, празник е, няма на вратата да ми стоиш. Не, никого няма да притесниш, разведен съм и съм сам. Ще почака две минути повече твоята невеста, няма да се претури от чакане, не бой се. Айде влизай, заповед! – изцвили накрая с обиграна интонация бай Петър и ято жълти делфини се гмурна в отвора на вратата и заплува към кухнята, водено от аромата на печеното.

– Докато намеря солницата, пий една ракия – любезно, но с твърд глас нареди бай Петър. Как така няма да пиеш? В къщата си ми дошъл, по халат ми стоиш насред кухнята, нямаш сол в дома си – ей така, за лек дори, – пък на горд ще ми се правиш. Пий една джанковица, комшо, няма да се срамуваш, няма и да те отровя. Не ща после да ми тръгне приказка във входа, че съм темерут и една ракия не съм почерпил съседа си навръх празника. Сядай, трай и пий! Наздраве! Ха така – юнак момче! Ей сегинка ще ти намеря солницата и се прибираш. На тръгване ще ти дам листо от джоджен, твойта няма и да надуши. Как рече, че те викат? Стамен Деянов? Браво! А какъв си по чин? Майор? Чакай тогава, джанковицата е за подофицери, пий сега една сливова от брат ми от Етрополе. Спокойно, тя не мирише, таман ще тушира джанковицата, пък и не забравяй, че ще дъвчеш джоджен. Ей сегинка ще ти намеря солницата…

В това време новодомката Деяновица неспокойно се въртеше на масата и се колебаеше дали да сложи пилето да се претопли отново, или така, както е изстинало, да го удари в главата на мъжа си, колчем се върне със солницата. „Как можах да взема такова дърво за мъж!” – чудеше се тя, преливайки от добре размътена жлъч. „Сол да не може да намери от цял блок цял половин час. Той по-добре да беше отишъл да я купи от най-близкия хипермаркет. Чукундур! Ето на – хората вече празнуват и пеят”. И тя се заслуша в далечните гласове, ехтящи от стълбището, които напористо крещяха „Велик е нашият войник”.

– Не така – сряза бай Петко „соленото майорче” – третото „велик” се пее протяжено, това И трябва да ечи тука из коридорите и да се стрелка по парапета нагоре-надолу, чак докато стигнем апартамета на Рамзес Луковицата, демек три етажа И. Дай пак!

– Ама защо да ходим у Рамзес? – опитваше се да протестира комшията – Аз мога да ям и безсолна кокошка!

– Как домашна трапеза, на която ще слезе да яде Богородица, без сол ще оставиш бе, дърво такова! Чудя се твойта как те е взела – сбърчи вежди бай Петко. – Ами то е на бедност в къщата, не знаеш ли традициите. Жена ти жив ще те одере, ако не й занесеш сол.

– Ама нали ти уж имаше?

– Казах ти, вече, мразя да повтарям! Дадох ги на Рамзес, дъщеря му е в художественото училище, имали проект кухненски натюрморт.

– Натюрморт от солници? – опита се да възрази Деянов.

– Точно така – не трепна бай Петко Полковника – експериментално изкуство. Конципира ролята на мултиплицирания единичен детайл в създаването на внушение за систематично цяло. Един студент трябва да представи идеята за кухнята с тигани, друга студентка – с джезвета, на нашата се паднали солниците. Казвах аз на Рамзес, че следването на дъщеря му ще му излезе солено, ама той не вярваше.

– Е па ако трябва да рисуват голо мъжко тяло, какъв детайл ще мултиплицират за да натаманят цялото? – започна да остроумничи майорчето. – Мигар Рамзес ще мине тук из целия вход да обере на всички ви адамовите ябълки, а? Ееееедна защо не си остави понеееее – захълца насетне някак подозрително.

– Бе за един ден ми ги поиска бе, ама забравих, че съм му ги дал. Не ям солено, хипертоник съм. Добре че ме подсети сега, та да ходя да си ги взема обратно. Айде стига се опъва, нали искаш солничка?

– Искам – тръсна глава Деянов и ракията на баджанака на бай Петко, четвъртата дегустационна мостра, му мина от пилора в средното ухо.

– Да вървим тогава, и помни – третото „И” трябва да ечи като тътен на артилерия. Готов ли си? Велик е нашият войник! Велииик, велиииик, велииииииииииииииик!

„Веселят се хората,” – ядно повтори на себе си Деяновица – „па макар и с нафталинени солдатски песни. Ама какво да искаш от военни, дето и сол на празник не могат да ти намерят”. И стана да претопли пилето. Реши, че може да го удари в главата на мъжа си и вряло.

*   *   *

Рамзес Аспержата беше обикновен старшина от запаса и ракията му беше плодова – демек пълен боклук, както единодушно се съгласиха и Полковника, и майорчето след две порядъчни дози направо от дамаджаната. Но затова пък какво вино имашеeee!

– А ссссолнич…хлъ…! Нямаш ли барем една солничка, ти, византиецо?! – клокочеше в манерката Стамен и червена струйка се стичаше по брадичката му и капеше върху жълтите делфини като им придаваше хищен кръвожаден профил на дебнещи в малинака баракуди.

– Нямам бе!… Едничка не остана! – добави за по-убедително Аспержата, след като бай Петко недвусмислено му показа свит пестник, в който стискаше сушен чироз. – Щерката ги занесе всичките в ателието, та да си ги скицира на спокойствие.

Хватката на чироза се поотпусна и Полковника доволен надигна манерката си, като смигна приятелски на старшинката.

– И даже щипка сол няяяяяямаш тука? Или я държиш под ключ? – смигна подозрително Деянов и при това демонстративно килна глава настрани, та удари със слепоочието си бронзовия барелеф на Мадарския конник, закачен на стената до него. Барелефът се откъсна от хърбавия си гвоздей, полетя надолу и светът стана с половин котешка опашка по-къс. Докато Рамзес се опитваше да улови квичащата ангорка, Полковника утешаваше Деянов бащински.

– Остави го тоя нехранимайко, ни ракия може да прави като хората, ни пирон може да забие в стената по-ячко. Какво си виновен ти, че котачето така ошутя? Ние само за една солничка дойдохме, кой го караше да ни слага в дебалансираната си кухня. Човек не знае, ако кихне, няма ли да избие тръбата с горещата вода и да свари скалариите му в аквариума. Недей плака сега, пийни още малко винце и да изпеем нещо по-мажорно, ти нали си мажор? Мажор Деянов? Знаеш ли я тази от „На всеки километър”: нас не ще ни уплаши смърттаааа? Ама се вика на последното А на „смъртта”, разбра ли?

– Разбрах – подсмръкна Деянов и внезапно се оживи, – ама ще ставам да си ходя, може да караме и без сол.

И малинакът с баракудите се стрелна към полилея, а една поличка с кухненски подправки грациозно излитна, халоса се в тавана и върху изненадания от резкия сблъсък на темето си с кухненския аксесоар Стамен се поръсиха всевъзможни мерудии. Полковника несдържано се изхили, а майорчето инстинктивно се облиза.

– Яяяяяяяя – това не е ли сол?! – измуча протяжено и взе да плюнчи пръст, да го отрива в бузите си и да облизва полепеното.

– Бе ти полудя ли! – изкрещя нервирано Полковника и удари с чироза по масата. – Как може на брашното да викаш „сол”?!

– Брашно? – зяпна глупаво Деянов с премрежен от сминдуха поглед. – Ама то много солено бе!

– Скоро да сядаш тука! – кресна вбесен бай Петър Полковника. – След тия солени чирози на Аспержата и захар да близнеш, пак за сол ще опяваш. Забрави ли защо сме тука, я си дай манерката!

Някъде из антрето обидно затихваше котешки вой, носеше се загадъчна тупурдия, примесена с утешителни ругатни. Деянов седна умислено и се вдълбочи за няколко секунди в себе си.

– Ама ние не дойдохме ли за солничка? – вдигна след малко глава и вторачи глупав поглед в бай Петър, който тъкмо доливаше манерката му.

– За солничка, я! – отсече без да го увърта Полковника. – На, пий!

Деянов запремига колебливо, но виночерпецът така стисна чироза, че юмрукът му изскърца и издаде горно „до”. В тон с внезапно подетата музикална тематика вратата на кухнята се отвори и с цял наниз гъсто сиропирани псувни в нея застана Рамзес с голяма скулптурна пластика, в ръката си – нещо като купа с формата на ключа сол.

– Ето! – тържествуващ я тикна под носа на майорчето. – Щипка сол няма, но ключ ти намерих. Спечелихме го с духовата музика през шейсе и втора на регионалните прегледи на военните оркестри. Аз тогава свирех бас туба и както виждаш, още не се деля от нея.

И той се наведе, вдигна тубата с виното и отпи няколко мощни гълтока. Деянов посърна, бай Петко доволен джвакаше омекналия като кашкавал чироз и гледаше Аспержата с нарастващо одобрение.

– И сега? – простена болезнено майорчето, като надигна жадно манерката, за да потуши беснеещия пожар на солено брашно по небцето си.

– Сега само Генади Бакалинът може да ни помогне – процеди тържественоАспержата. Той живее в съседния вход и складира у дома си всякакви продукти, че държи малко дюкянче за хранителни стоки в съседния блок. Идваш ли?

– Идвам! – кимна решително Стамен и две глътки вино се стрелнаха през носоглътката и избиха през очните му орбити. – Ти идваш ли с нас? – обърна се с презрение към Полковника.

Бай Петър цял засия като шавлива мома на моден шивач и се втурна да догони едно ято от хищно стрелкащи се баракуди, ръсещо дъх на лют червен пипер и късчета стрит джоджен след себе си.

– Не натам! – подвикна Рамзес на Деянов, който се готвеше да се спусне по парапета и грижливо загръщаше с халата най-уязвимата си от подобни упражнения анатомия. – Дай нагоре!

– Ма нали солта е в другия ввввход?! – възрази акробатът от парапета, който таман се беше настанил удобно и надигаше манерката за стартовия отсек.

– Да, ама кой е казал, че ще минаваме отдолу? – лукаво се ухили Рамзес. – Айде, ходом марш нагоре, началство, имаме пряк път…

– За друуууугия вход отгоре? – опита се да възрази Деянов с последните отблясъци на гаснещото си съзнание.

– Тъй вярно! – изстреля притичалият бай Петко. – Ти стратегия не си ли учил във военното? Но сега няма да използваме още покрива, ще минем по царския път през тавана, нали? – и той погледна очаквателно Аспержата.

– Съвсем вярно, гос’ин полковник – изпружи се внезапно Рамзес, – покрива го пазиме за тактически коридор при ескалация на военното напрежение.

– Тогава слушай моята командааааа. Към таванаааа – бегооооом марш! – изви глас Полковника и Стамен чевръсто се смъкна от парапета и драсна нагоре, като се запрепъва в краищата на халата си, които му хвърляха гневни погледи на настървени баракуди.

*   *   *

 „Това е идиотски блок” – каза си Норчето Деянова, докато плахо натискаше звънеца на съседската врата вляво. – „На Бъдни вечер хората си пускат я коледарски песни, я „Тиха нощ, свята нощ”, а тия врещят партизански маршове”. И се заслуша с омерзение към нахлуващите отгоре нестройни песенни талази „Ние сме на всеки, километъъъъър, ние сме на всеки километъъъъър…”. „Пусто дърво за вас!” – каза си тя с погнуса – „Стари ергени, вмирисани на униформа и ботуш кочове, дето няма една булка да ви вкара в правия път. Не ми се мисли какво щях да сторя на моя, ако ми се напиеше така!” После натисна звънеца още веднъж, вече с горест и злоба, защото си представи как строшава на прах буца каменна сол в ясното чело на обичания си съпруг. Усети се, че още натиска звънеца с изкривен от ярост поглед, едва когато вратата се отвори и пред нея се изправи дребна и строга жена със стоманен поглед.

– Какво обичате, моля? – изрече ясно домакинята с глас, с който можеше да се заточват резци на промишлени фрези.

Срам не срам, Норчето се стъписа. Жената на прага беше млада, стегната смугла миньонка с камено лице на азиатски идол, поглед на психотерапевт и отсечени движения на кухненски комбайн, а като цяло имаше вид, осанка и поведение на генералша и невидимите й лампази избиваха на омазнената кухненска престилка, която беше препасала около кръшната си талия.

– Простете за безпокойството… – заекна притеснено Норчето. – Само исках да попитам дали съпругът ми не е звънял случайно при вас преди около час, за да поиска една солничка.

– Разбира се, скъпа! – омекна генералшата и даже някаква светла благост легна върху лицето й. – Мина, взе солничката заедно с една хидробичкия за кисели краставици и пое на ролкови кънки на тренировки по космическа художествена гимнастика за напреднали. Беше малко след като мина дядо Мраз с отчетната документация за вертикалните напрежения на колоните в Тадж Махал и таман преди да дойде коминочистачът, дето сее грах в къртичините – не вярвам да не го познавате?

– Всъщност не, наистина не го познавам – побърза да излюбезничи Норчето и едва тогава съжали за откровението си.

– Мила, ти глупава ли си, или нещо май аперитивът ти е в повечко? – с дружеска ирония запита генералшата.

Норчето хептен се стъписа.

– Не, вижте, мъжът ми наистина тръгна само да поиска солничка от някой съсед и вече от близо час го няма, не ви занасям, просто съм притеснена и бясна едновременно.

Генералшата присви очи и се взря изпитателно в жертвата си на прага. В този момент някъде изпод небесните висини се дочу хоров дрезгав вой:

– И такаааааааа до края на светааааааа…

– Ха така, дружино, сега лиричният пасаж: Пааада другаааря ф смъртен бой…

–  Пааада другаааря ф смъртен бой… – отзова се едно разпокъсано ехо на койоти с коклюш и постепенно концертът започна да заглъхва и да се отдалечава в някакво странно пространствено измерение. През цялото това време Норчето и генералшата се гледаха с ужас и с нарастваща стихийност в зениците. Първа избухна Норчето:

– Главата ще му откъснааааааа – изви тя като вещица от димящата клада. – Само да ми се прибере, животното му с животно, ребрата му ще издъня с ритнициииии… Гиди магаре пияно, свиня насмукана, паразит гъгнещ, гнида вонлива прокажена…

– Влизай веднага и трай – нареди внезапно генералшата. – Налей си джин от бутилката на масата в кухнята, няма „не”, ще ти трябват сили, а на мен малко време за организация и отпочване на процедурата.

Норчето я погледна диво.

–  Къде каза, че има джин, кобро гърчава?!

– Така те искам, мила, какви бяха тези реверанси преди малко. Марш в кухнята да си налееш и после се върни у вас да си вземеш обувки, топла дреха и нещо по-тежко за близък бой – и трите неща ще ти трябват и то за дълго време… Вие ли се нанесохте днес следобед в седемнайсти апартамент.

– Ние, що?

– Ясно! – отсече генералшата. Пий, трай и се подготви бързо, аз трябва да събера гвардията.

Норчето с тъпо покорство влезе в кухнята и си наля джин в един стар буркан от белени домати до половината, после се стовари на кушетката и започна да заплита в съзнанието си касапски сценарии, недостойни за пола, определян от дълбока древност като слаб или нежен. През това време генералшата въртеше телефони и на всеки отсрещен отзовал се абонат казваше само следното: „Почна се, взимай екипировката, организирай питомците си и веднага идвай у нас”.

*   *   *

…Блок 10-47/Ф-З беше класически образец на модерното архитектурно изкуство поджанр „строителни войски настойчиво проявяват фантазия”. Сам по себе си с могъща, непоклатима бетонна конструкция, той приличаше на вкаменен праисторически мастодонт с настръхнала козина, вледенена в причудливи висулки. Външността му бе сложно нагъната, балкони и трегери се издаваха напред и потъваха навътре в стъпаловидна асинхронност, прилична на трепетите на еквалайзери в звукова диаграма, изобразяваща вой на хиена, разучаваща шлагер на Кондьо. Разправяше се, че Джордж Лукас искал да го снима в Епизод-1 като модел на имперски крайцер. Само обитателите му знаеха, че вътрешността му прилича по-скоро на термитник, отколкото на логичен и прецизиран архитектурен план. Таванският коридор и коридорът на мазето бяха общи и за двата му входа – от първия вход можеше през тавана да се мине в другия, да се слезне в мазето и отново да се излезе в първия. Но далеч по-екзотично разпределение имаха самите жилища. От кухнята например се влизаше в едно килерче, в което само една тънка гипсова стена отделяше живущия от спалнята на съседа. През стълбищното сухо помещение на полуетажа можеше да се влезе в банята на дясно и в хола на ляво разположения апартамент на горния или долния етаж, а от всеки балкон можеше спокойно да се премине на съседския, при това дори с препълнена строителна количка с вар и с делва врящ асфалт на главата. Инсталационната шахта за водопровода и мръсния канал беше неимоверно широка, по всяка вероятност беше планирана за монтиране на втори асансьор за реанимационен екип с три носилки и операционна апаратура. Неведнъж любители на екстремните спортове бяха молили домсъвета да им разреши да провеждат в нея бънджи скокове от покрива. Работата за малко да стане, но в последния момент някой изрази опасение, че случайно скачащият може да закачи при падането си някой кран и да направи наводнение.

Изобщо в ГУСВ битуваше легенда, че архитектът на този блок бил дълбоко шизофренен тип, маниакално влюбен в абстракционизма на Кандински, който искал по всевъзможни начини да пренесе на полето на своето изкуство. На всичкото отгоре се носеше мълвата, че докато правил чертежите на блока, внезапно го уведомили, че му отнемат поръчката на проекта поради неподчинение, но той успял да го довърши през нощта и да го предаде на следващия ден, минути преди да влезе при началника и да подпише заповедта. Ръководството решило да спести средства за назначаването на нов архитект и започнало строежа по вече наличния план.

По време на издигането на този мистериозен корпус войничетата от строителния обект никога не могли да се съберат в пълен състав на вечерна проверка – винаги липсвали по няколко души, изгубени из недрата на изкопите, мазето или подземния гараж, чиито протяжни стенания ехтели до трети петли над мистичния бетонен силует. Когато комендантски патрул заловил двама дезертьори от същото отделение чак в Свиленград в кръчмата „Оти ми требеше!”, те упорито твърдели, че са се загубили в блока и нямат никаква представа как са излезли чак тук. След нарочен специализиран оглед на строителния терен, при който един военен съдия изчезнал безследно за шест дни, а след завръщането си упорито повтарял, че Мая Плисецка е виновна измирането на копринената буба в Норвегия, трибуналът смекчил присъдите им на седмица карцер и наредил да довършат службата си в канцеларията на полка. Мнозина от уволнените от това отделение имаха силно развита клаустрофобия, травматично придобита пространствена дезориентация и трайно изразено нарушение на функцията на вестибуларния апарат. Дори хлебарките от градската канализация избягваха да влизат в тази сграда – пазеше ги инстинктът за съхранение на вида. В този блок можеха да живеят само военни, единствено те приемаха хаоса за професионален стереотип и успешно му се противопоставяха или практически го преустрояваха и приспособяваха към нуждите си. След хиляди ремонти, кърпежи, монтажи и преустройства вътрешността на този призрачен лунапарк бе пригодена за живеене, но все пак оставаше милото предимство да можеш да поискаш огънче от комшията, като си навреш главата в ниско разположената розетка на комина и отгърнеш перденцето в ъгъла зад холния му телевизор…

Норчето нямаше как да знае тези неща. Нямаше как и да знае, че беше въвлечена против волята си в епична схватка между два смъртно враждуващи клана. Но какво да се прави, рано или късно съдбата почуква на вратата ти и ти заявява, че не си нищо друго, освен продукт на предозиране на глутамата в ежедневния й вселенско екзистенциален бульон. В случая с Норчето и майорчето съдбата просто беше пресолила манджата.

*   *   *

– Значи сол сте нямали, а? – попита за втори път Генади Бакалина, като гледаше недоверчиво пред себе си Стамен Деянов, по чиито страни потта беше слепила прахообразните подправки в плътна твърда кора. С парчетата дафинов лист в сплъстените си косите и в странния си халат на багдатски магьосник соленото майорче приличаше на секната по средата Овидиева метаморфоза.

 – Ссссссъвсем вярно! – поривисто изгъгна новодомецът и преглътна очаквателно като цирково животно, като при това хищно се огледа и подуши с тръпнещо разтворени ноздри.

– Добре, ето ти още една мастика тогава, ама няма да рухваш пак върху филодендрона, заклеваш ли се.

– Зъклевам се, чесна мъйорска, да пукна дано! – избоботи на един дъх Стамен най-тържественото обещание, което му дойде наум, после надигна юзчето и го пресуши с непоколебимостта на парен чук. Полковника и Рамзес гледаха с нескрит възторг.

– Казах ли ти, че тая година сме попаднали на истински шампион – с бащинска гордост изрече Полковника и протегна празно юзче към Бакалина, пред който се мъдреше трилитрова тубичка хисарска минерална вода, пълна с гръцка домашна мастика. Бакалина развиваше и импортни дейности и това беше откритието на сезона. Той наля и на Аспержата, без да го пита, а после тежко издума.

– Значи почна се, а?

– Напълно вярно, Бакалчо, почна се! – изцвили Рамзес.

– Само да хлопнеме кепенците и дружината тръгва – додаде бай Петър. – Няма начин да не са чули призивните песни по етажите, тоя младият пее, та се кине.

– Ще тръгнат, ако не са обезвредени… – угрижено сви вежди Бакалина.

– Нали правихме тайно учение по оцеляване в екстремна обстановка – ще дойдат само тези, които се справят с положението, на нас не ни трябват баби, дето на жена си не могат излезе насреща – отсече разлютено Полковника и се закашля. – Много ти е силна мастиката тая година бе, Генади.

В този миг майорчето бавно се надигна и направи няколко нерешителни крачки напред към прозореца, под който бяха наредени в плътни редици бутилки олио, буркани с бамя, пакети ориз, кашони с макарони, цели камари тоалетна хартия и разни други такива стоки от първа необходимост.

– Спри го! – изкрещя Полковника, но вече беше късно. Стамен скочи трупешката и с радостно грухтене се стовари върху един найлонов пакетаж, в който се мъдреха паралелепипедни килограмови разфасовки, на чийто плътен целулозен корпус пишеше с големи бели букви на син фон „СОЛ”. При падането му се чу ликуващо изтракване на амалгамни пломби и халатът с баракудите, наподобяващи вече болни едновременно от жълтеница и едра шарка голи охлюви, се разпростря над него и погреба на морското дъно цялото продоволствие на Бакалина.

– Стамене…– колебливо се обади Аспержата.

– Майореее, стани, оправииииииии се! Мирно! – изкрещя Полковника.

Напусто – морското дъно с уродливите твари не издаваше признаци на живот, само под него се долавяше някакво блажено сумтене. Тогава Бакалинът стана, приближи се до безжизнената купчина атрофирала морска фауна и прошепна нещо към пакетите леща – там, където според антропологическите му изчисления трябваше да се намира главата на майорчето. Морското дъно отведнъж де оживи и голите охлюви по него зашаваха нерешително – явно назряваше нова еволюционна ера. Бавно, бавно от примитивните плазмодични недра на океана се възправи фигурата на един прототип на хомо еректус, който още не беше напълно достигнал до стадия на изправения стоеж, но видимо полагаше всички възможни усилия да не огорчи доверието на еволюцията. Криво-ляво човекоподобието допълзя до дивана и се стовари с цялата си тежест, като при това измуча нещо, което трябваше да наподобява вербално контактен синдром и в който присъстващите като че ли различиха израза „къде е”.

– Сегинка, майорче, ей-сегинка – разпъргави се Бакалина, който напрегнато наблюдаваше всички движения на безформената органична купчина, сетне отърча до кухнята и се върна с галон уиски на специална люлееща се стойка за наливане и четири тенекиени канчета.

– Кристалът е крехък, не бива да хабим материала и да губим време в търсене на нова стъклария, па и в замитане на парчетиите, че тоя както си пада на пресекулки като осмокласничка по Брад Пит, може да се изпонакълца и после язък ни за мурафета. Ха сега наздраве!

Глухият звънтеж на тенеке бе последван от нестройно подадена песен „Назад, назад, моме Калино”, която Аспержата се опита да пробута на екзалтираната военна формация.

– Млък бе, врескало! – сопна се Полковника и само няколко празни такта от песента издумкаха по инерция на масата. Стамен Деянов отмерваше ритъма с един пакет сол, сраснал се с другата му ръка. С първата се беше сраснало едно канче с ваденка на Мики Маус от едната страна и снимка на популярен политик от другата.

– К’во па не ти харесва?! – наежи се старшинката, забравил за йерархията на чиновете, уискито беше ирландско – революционно, анархистко и метежно.

– Ами малко ли военни маршове има… – позапъна се бай Петър. – Пък и всъщност хич не е в крак с настроението ни, няма ни общо звучене, ни обща тематика с тържествения момент.

– Сега като ти връхлети тука целият Калининград, тогава ще те питам няма ли обща тематика – разпени се Рамзес.

– Вярно бе! – плесна се по челото Полковника. – Бакалин, наливай пак! Аспержа, дай тон отначало! Майорче, пущи го тоя пакет сол и дръж втори глас.

– Аз бббббарабаня! – отрони се от дробовете на еволюционния халат и в знак на потвърждение на концепцията, че езикът отразява обективния свят, ръкавът му издигна пакета сол, халоса с него безмилостно масата, при което от вибрацията уискито осъществи химична реакция с простите протеини на сивото вещество, което доведе до невронен импулс, активиращ рефлекса на оригването, а секунда по-късно като по команда екна дружно четиригласие: „…немой да одиш по мееенееееееее”.

*   *   *

А нямаше още единадесет часа вечерта, но Богородица беше тъжна и умислена на чия точно трапеза да дойде и да седне в блок 10-47/Ф-З, защото всъщност там нямаше ни една. Всъщност имаше много наредени маси, но все пусти. Само тук-таме край някоя от тях се гърчеше в неистови мъки ,прикован за тръбите на парното с белезници или с верига за каракачанска овчарка, някой злочест стопанин. В другите домове всевиждащото око на божията майка съзираше главата на семейството заключен я в банята, вратата на която беше – о небеса! – метална като обикновените входни врати; я привързан в гардероба за китките към фиксираната с яки винтове хоризонтална пречка за закачалките като приготвен за Голгота окаяник; я омотан със скоч за някой прост дървен стол в кухнята; я пристегнат с бодлива тел за леглото в спалнята…

От всички апартаменти на чудовищната жилищна сграда само в два имаше същински маси с хора около тях, но това не беше наредена трапеза, на която Богородица можеше за слезне, па макар и без сол. Около едната четирима грешници пресушаваха галон уиски и ревяха неистово песни от всякакви музикални регистри – от „Арията на тореадора”, през „Шуми Марица” до „Тръгнал кос”. Около другата бяха насядали нагъсто и безразборно, радиално разгърнати в цялата стая озлобени съпруги в анцузи  и кубинки, с кръвожадни погледи и разнообразен тежък кухненски инвентар в ръцете си – дебелостенни тигани, стари тежкодънни ютии, точилки тип „фи осем”, ръбести стойки за телевизори, ръжени за камини от ковано желязо и прочие битпазарна декорация на старинната наивистична концепция за жената като душата на семейното огнище.

Два образа привличаха вниманието на Дева Мария в тази масова композиция: стъпилата на масата дребна, но бойка жена с дух на алфа водач и движения на пантера, която говореше пламенно и ръкомахаше неудържимо, и отпуснатата вяло безжизнена алабастрова фигура, седнала в единия край на масата, която механично надигаше един празен буркан и ръмжеше едни грозни слова, недостойни да бъдат повторени другаде, освен на товарните докове на някое тихоокеанско пристанище.

Малко преди групата жени бавно и с безшумни стъпки да се изниже из апартамента и да тръгне по стълбите, пред входа на блока спряха два училищни автобуса. В тях като по норматив изтичаха и се накачиха рояк деца от всякаква възраст, като най-големите носеха в ръцете си пеленачетата. Процедурата се извърши под контрола на две амазонки със същото изражение на лицето, което имаха и техните посестрими, само че тези държаха в ръце бейзболни бухалки и имаха на пояса си ловни прашки, стрелящи със сачми за едър дивеч – отговорната им мисия налагаше далеч по-тежко въоръжение. Автобусите заръмжаха и потеглиха, като откараха всички деца в неизвестна посока на неизвестно място. Богородица потръпна, дръпна ъгълчето на звездния покров и затули прозорчето на небесната си къща. После се сви уплашена в леглото си, духна пламъчето на месечинката и твърдо реши, че тази Бъдни вечер ще заспи гладна…

(следва продължение)

ББ

 

ЕДНА ОБИКОЛКА НА ПОПФОЛКА

Днеска пиша чалга текст –
трябват ми парички.
Нещо за мангиз и секс,
да се чепят-кълчат сички…

…Срещнали се тя и той
в местна дискотечка.
Тя му вика: „Хей, плейбой!”.
Той: „Кажи, юрдечке?”.

Той мастит е и богат,
той е Киро Слона.
Щом я зърнал изотзад,
скъсал панталона.

Той е крупен бизнесмен,
тя пък – ученичка.
Мърка му: „Ела бе, мен,
тука съм самичка”.

Почнала една любоффф,
дето нЕма втора.
Тя – от Долний е Богров,
той пък – от затвора.

Той я кара с мерцИдес,
дава й стотарка…
Тя излъчва вял финес
на метресовчарка.

Но настанал зъл разкол,
почнал той да фирка.
Тя не близва алкохол
и не прави сБирки.

Пак отишла във БИАД,
минал Тошо Пора.
Щом я зърнал изотзад,
взел я за изгора.

Почнала една любов,
дето нема трета,
имал той толчав пищов,
днес едвам тя крета.

Тъй настанал нов раздор –
ден-два мила рани,
но централният затвор
пуснал рой шарани.

Почнала една любов,
де четвърта нема,
той е бос от Гара Бов –
Пецо баш Серсема.

После минал като бяс
Жожо Крокодила,
Сандо Ряпата, Танас
с прякор Имбесила…

Днеска тя е топ хайлайф
с гладък лъскав косъм,
и след всички драйв и драйф –
с рицар сто и осем.

Гледай и учи се, брей,
мила моя дъще!
Следва припев: „Хей ти, змей,
довърши ме вкъщииииииии…”.

…Вчера писах в чалга стил,
днеска пък ме биха –
аз бих бил се сам набил,
но ме предредиха…

ББ

(За случайно интересуващите се нека се знае, че блогърът уж се е отдал на усилена работа и затова напоследък само стихоплетства – залъгва се, че това било ядяло по-малко време . Но постепенно се работи над нова история в проза, скоро ще излезе тук. Може би в близко бъдеще и публикациите отново ще зачестят. Засега благодари за вниманието и желае на всички ви здраве и щури веселби!)

 

ПЪТУВАНЕ КЪМ ИХ-ТАКА

Ела, поговори ми за изкуство,
дорде ми стане гладко, гъсто, густо…
Тъй с твърда вяра, с мяра арт-пазарна,
любими, акостирай ме във Варна.

Там кораби надуват мощни свирки,
отплавай с мен – сирена, веща Кирка!
Браздят те мъки черни? За разтуха
в миг всичките ти бръчки ще издухам.

Изобщо – зарежи я Пенелопа.
Въртя те на чекръка си, въртопа
пулсира с мощ от вехтата ти клапа,
та можеш да ми викаш Пеналапа…

Запри се малко, дърти Одисее!
Изкуство саморасло се не сее,
култура сергиджийска се не учи,
а стига само да сумтиш и смучеш…

ББ

Посвещавам на всички фейсбукари, впримчили се в темата, дали изкуството трябва да се ориентира спрямо пазарното търсене, или да бъде независимо и свободно.

Посвещавам още и най-вече на курса на Наталия Кобилкина във Варна, посетен от 2000 наши сънароднички, прозрели, че науката е слънце.

Посвещавам най-накрай и на новооткриващата се изложба на Спартак Дерменджиев-Парис, която ще предостави сертификати на всяка млада надежда на културната сфера у нас…

 

ОСНОВАТЕЛНА РЕЦЕНЗИЯ

(документален очерк по материали от фейсбук)

   В една столична гимназия за класна работа по български език и литература била зададена темата „Пушкин – личност и художествено наследство”. Ученикът Пендар Мирашки предал лист, на който било написано само следното: „Пушкин е бил първият руски рапър. Той също е римувал, имал е африкански корени и е загинал в престрелка…”.
Тази класна работа разделила учителите на два лагера: едните настоявали на двойка, другите – на компромисната тройка. Но в лагера на либералните нямали никакви разумни основания за своето милостиво решение, просто искали да „пуснат” Пендарчо в по-горен клас, защото знаели, че на поправка пред комисия това няма как да стане. Затова директорът разпоредил работата да отиде за проверка при най-възрастния и опитен преподавател Драгомир Добродейски, като устно му възложил, без да му оказва какъвто и да е било натиск, да напише основателна рецензия на класната работа, която да отразява аргументирано неговата професионална позиция, независимо от това дали тази позиция ще бъде положителна, или отрицателна.
Тук прилагаме оригинала на решаващата рецензия на дългогодишния преподавател, оказала съдбовно въздействие върху бъдещето на Пендар Мирашки, сега посланик на Република България в Етиопия.

РЕЦЕНЗИЯ

   Професионалната ми съвест на учител и педагог не позволява да не се съглася с написаното.
Римуват ли рапърите? Римуват! Е, нима Пушкин СЪЩО не е римувал?! Аналогията е правилна: щом рапърите са поети, поетите може да са рапъри по силата на аксиомата, че ако А=В, то В=А (СЪЩО!). Видимо е, че ученикът цели да впише делото на Пушкин в една много по-широка културна парадигма, която обвързва руската класика с явления от съвременен, масово популярен характер и по същество това е всъщност една неподправена аналитична проникновеност относно космополитните художествени измерения на поезията на Александър Сергеевич, незнаеща времепространствени или културни ограничения…
За африканските корени дори съвременните изследователи на Пушкин не могат да се изкажат със сигурност, но сам поетът уточнява, че потомците ще дирят у него разнородни етически измерения и етнически корени: «…И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой // Тунгуз, и друг степей калмык». От тази гледна точка може да приемем наличното тук твърдение за една оригинална интерпретация, чийто подсъзнателен интенционален заряд (а може би дори става дума за целенасочено есеистично конструиране на маскирана литературоведска афористичност!) обвързва на интертекстуално субравнище заглавието на зададената тема и емблематичното стихотворение на Пушкин „Я памятник себе воздвиг нерукотворный”.
И накрая – нима един дуел не е по същество престрелка? Престрелка е размяна на изстрели, съответно е достатъчно да има поне по един отправен гърмеж от всеки един от участниците, за да се нарече дуелът „престрелка”. Колеги,  както сложното изречение трябва да има в състава си минимум две прости, за да е сложно (СЪЩО!). Нали не мислите, че сложните изречения трябва да са непременно от повествователния тип a-la Маркес, за да бъдат сложни?! Стига ни „Пия и замезвам”, за да е сложно, стига ни и бум-бум, за да е престрелка…
Не разбирам възмущението на онези членове на преподавателската ни колегия, които така строго осъждат това всъщност интересно, многозначно, дълбоко смислено и духовито изразено становище, което – макар и лаконично – конкретно отговаря на зададената заглавна формулировка и говори за личността и художественото наследство на Пушкин по един нетипичен, чужд на условностите, ученическите клишета и изобщо мисловните стереотипи начин.
Мисля, че написаното е напълно достатъчно, за да бъде класната работа на ученика Пендар Мирашки оценена с тройка (че дори и с повече) и така детето да може спокойно да премине в по-горен клас.
В заключение искам да напомня следното. Всички знаем, че Министерството финансира училищата на база брой ученици. Ако ние не си гледаме дечицата, за да ни е осигурена годишната акредитация, а оттам работните ни места и заплатите, кой ще ни гледа дечицата?
   Пушкин ли ще ни гледа дечицата? А? Пушкин ли?

   Край на рецензията.

   Проверяващ учител: (не се чете)

   ББ

 

КОЛЕДНАТА МОЛИТВА НА КАУБОЙЧЕТО ИВАНУШКА ОТ УГЪРЧИН

Сакам, Мери, као Бойко
магистрален небосвод,
да ме сричат в песнопойки,
да съм вор и вол, но с вот!

Сакам, мале, као Бойко
да сефтосвам до живот
ферми с рой млеконадойки
и да кълцам ленти с пот!

Сакам, мале, као Бойко
пръв да бъдем по белот,
по пищол, по лов на сойки
и по румба с кашалот.

Сакам, мале, као Бойко
се да ми е арно, гот –
по света ю нас да хойкам,
зле прикрил че съм… в цайтнот.

Сакам, мале, као Бойко
неверморе млат и серп,
па след бърза перестройка
чеп до чеп да имам герб.

Искам, мале, као Бойко
яз да яздим цел народ!
Стадо, мадър каубойко,
осем милиона скот!

(Анонимен кръчмарски поет, надраскал го на салфетка, която забравил до умивалника в тоалетната на столично заведение)

 

ПРЕДКОЛЕДНО ДЕКОМПОЗИРАНЕ НА ДУМАТА „ПОЛИТИК”

Той гои се – тъпче, тика
във устата си комат.
Ние – с канчето  мастика,
с вилицата – зрял домат.

Кой в пастта си тика, лапа
с гърло върло на стръвник
и ни бърка във долапа,
казваме му „поли-тик”…

Спазми разни има много:
мускулът се гърчи с бяс,
виж лицето му убого –
Франкенщайн и Фантомас.

Кой ту в плач, ту в смях тресе се,
конвулсивно сбръчкал лик
с тик на свята мутрочестност,
казваме му „поли-тик”…

Цъка вечният часовник –
тик-тик-така, тики-так.
Бягат облаци дъждовни,
бяга сивият сумрак.

Който само „тик” навива,
а краде „така” – ачик,
времето ни спира, срива –
казваме му „поли-тик”…

Кой сред пладне поликрадне,
а се пише пич прочут,
ха дано тъй да попадне
в Анадола необут!

Точат сълзи и сополи
в парламента час през час…
Коледа е, свинеполи,
Дядо Прас лети към вас!

ББ

 

МАЙСТОРЪТ И МАЛДИВИТЕ

   На отсрещната страна имаше картина, която трябваше да представя светата Троица. При изобразяването на гълъбчето, общо взето, художникът не е могъл да сбърка нещо. Той бе нарисувал някаква птица, която можеше да бъде както гълъб, така и породиста бяла кокошка.
   Затуй пък бог-отец приличаше на разбойник от Дивия Запад, взет от някой филм, представящ някаква напрегната кървава драма.
   Божият син, напротив, беше весел млад мъж, с хубаво коремче, покрито с нещо, което много приличаше на бански гащета. Общо взето, имаше вид на спортсмен. Кръста в ръката си държеше с такъв финес, сякаш беше ракета за тенис.
   Отдалече обаче всичко това се сливаше и правеше впечатление на влак, който пристига на някаква гара.

Ярослав Хашек, "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война"

Един ден Господ реши да си вземе отпуска. Все пак поне според непотвърдени документални данни от вехтата вселенска архива, датираща от около 3-4000 лета, милиони години все на небето стоял, все се пулил надолу, мачкал си замислено брадата и от време на време се вмешвал в хорските работи, та хептен да се не затрият тия гадинки. Викна Господ при себе си архангелите и сатаната, сложи ги да седнат околовръст една трапеза, па им рече.

– Слушайте, ахмаци, додея ми тука да кисна, бакиите ви да оправям – и тия тука, и онези долу. Искам да си почина. Много не ми трябва, сто годинки ми стигат и после ще съм като нов. Но за това време искам следното. Задружно тук да работите и да се вардите, че да не настъпят тука и долу безредици и произволи. Един ден само си починах след Сътворението, а вие сте допуснали да се завъди у Адама геномът на Нерон и Хитлер, абе хубаво си го държах аз тука на каишка при мене, докато двамцата с оная любопитна фльорца Ева не изядоха…

– Ябълката, Господи, ябълката – побърза да подскаже архангел Гавраил, който имаше опит с пиперливия божи език и знаеше, че когато всевишният се разпали, както сега, не си поплюва – за него възбрани не съществуваха. Все пак Словото беше у Него и той беше Словото още в Началото, кой би посмял да му възрази, та каквото и да кажеше! А Господ ги казваше, каквито си искаше, затова най-добре беше да се предусеща накъде вървят речевите му стратегии и в удобния момент да се връщат в руслото на онова, което се смяташе за благоприлично.

– Ябълката де, ябълката! – сопна се докачен Господ, – ти да не помисли, че „ллл……обута” се каня да кажа?

Гавраил се сви засрамен и то не за друго, а защото за пореден път установи, че по-дявол от Господа не можеш да бъдеш, колкото и да се напиняш, и зачака шефът да продължи.

– Та мисълта ми беше да пазите човешкия род от изгубление и прегрешение. То е ясно, че не можете ги опази без мене, ама гледайте хептен да не изгинат. Таман ще се прочистят малко калпавите на принципа на естествения отбор, че как се управлява фирма от седем милиарда, особено като половината са неграмотни, другите две трети не вярват в мен, а някои от тях даже слушат чалга?!

Тук Господ погнусен плю. Той всъщност често си поплюваше, не си поплюваше само като дойдеше време да се каже нещо по-така.

– Изобщо с тоя естествен подбор май оня клетник Дарвин имаше право, що ли го пратихме в Ада?

– О, Господи, ами той твърдеше, че Адам и Ева са произлезли от маймуната – с писклив кикот се обади Луцифер.

– Млъкни поразнико, чумата да те тръшне, твар нищожна – заехтяха небесата от възмутените гласове на светиите и долу на Земята десетки хиляди метеоролози отново объркаха прогнозите.

– Вярно, забравил съм. Нека си стои там тогава – отсече Той и после продължи вече по-делово. – Душите на новопредставените няма да се разпределят до моето завръщане. Ще ги складирате в Чистилището, но първо го разчистете там от патинясали ореоли, увехнали маслинови клонки, пробити казани за варене на грешници и прочее инвентар на Отвъдното. Аз като се върна ще направя ревизия и ще видя кого ще пратя при Луцифер, кого – при Петър, кого ще възкреся за нов живот, ако е бил неправомерно възнесен, и така. Мислете му, ако я оплескате. Дръжте го тоя рогатия да не се разпищоли до самозабрава, докато ме няма, ама и вие си налягайте крилете, да не ви оскубя като попарени квачки.

Рече и отсече, па се накани да стане да си ходи, но тук Гавраил отново го прекъсна.

– Quo vadis, Domine?

– Я говори на български бе – сопна му се Господ, който – разбира се – беше българин поне според запалянковските си предпочитания, макар че напоследък все повече мислеше да стане пак космополитен.

– Рекох си да Те попитам, Боже, къде се каниш да отидеш.

– Това е друго нещо, Гавраиле. Що питаш, да не ви залипсвам случайно ли? Гиди безбожници, за вас ще е най-рахат, като ме няма, а за него пъклото ще е рай! – кимна той към Луцифер, който неприкрито се изкиска. Гавраил го стрелна с поглед, но Луцифер му се изплези – знаеше си, лукавият, че е на пряко подчинение на троединния. Пък и Господ си го обичаше с една парадоксална привързаност, както се обича най-палавото дете. Хокаше го, кълнеше го, пустосваше по негов адрес, но дойдеше ли време да се свърши нещо полезно, пращаше гълъба пак на негов адрес: Отвъдна област Геена, Преизподнята, пк. 666, ул. „Земи огин, запали ме” № 13. Другите Господ смяташе за мазници и лицемери, откритата злонамереност на сатаната му беше далеч по-симпатична.

– О, не, боже Господи, ние тука без тебе, макар и с непосилни мъки, може би все някак си ще се справим, ама нали хората вече ще трябва да знаят, че не си на небето, а някъде другаде. Трябва да се придържаме към канона все пак.

– Бе ти полудя ли, Гавраиле? Аз съм канонът, аз съм пътят и истината, и животът. Занимавам се с това сметище, само защото имам чувство за отговорност, какво ми пука за техния канон! Ако взема да мисля за каноните на хората, да викна Луцифер на престола си според канона на сатанистите тогава.

– Не, Господи, не е справедливо така спрямо хората, как ще ги оставиш да вярват в една заблуда? Помисли си само, атеистите ще се окажат прави, че на небето няма никакъв Бог. Обаче ако Господ сам го е заявил предварително, атеистите ще Го…

– Извъздухораздвижат? – предположи Господ, който отлично знаеше какво иска да каже Гавраил, но хем обичаше да го дразни, хем да измисля нови думи.

– Моля, не те разбрах, Боже? Неведоми са пътищата господни, хеле пък на помислите Ти. Исках да кажа, че ще Го приемат за свой отец и ще повярват в Него.

– Абе не ми дреме за атеистите, Гавраиле, но този път по изключение май имаш право. Не съм лъгал досега човешкия род, няма да го излъжа и този път. Ще сляза да съобщя, че ще прекарам следващите сто години на Малдивите, пък те и без това няма да ми повярват, но поне така съвестта ми ще бъде чиста. Че ако нещо може да ме тормози изобщо, то това е единствено съвестта ми.

– Ама защо на Малдивите бе, Господи, иди по-добре на Галапагос, там няма жив човек.

– Баш на Малдивите ще ида и то пак заради съвестта си, Гавраиле устати! – изхока го създателят. – Искам да преразгледам едно свое извечно становище за десетте си заповеди и по-специално за прелюбодеянието.

– Господи! Защо!

– Ами време е да модернизирам правилника за вътрешния ред. Като забраних да не пожелават жената на ближния си, не уточних за кого се отнася тази рестрикция. Сега ближната спокойно пожелава мъжа на ближната или жената на ближния си, което не е в разрез с нарежданията ми, а ближният – мъжа на ближната си. По-добре да махна тая възбрана, преди ближният хептен да се е поженчил, а за ближната насетне ще му мисля.

И Господ се престори на голям бял облак и понеже се чувстваше малко българин, се спусна над София и нахълта през прозореца право в отдела „Граждански регистър” на Столична община.

Там го посрещна длъжностното лице Афродита Чукундурова, която енергично пощеше кламери с карминения си маникюр и свързваше някакви листа в енигматични комбинации, познати само на нея, а после редеше бумажните свезки една под друга, като застъпваше с всеки горен екземпляр две трети от долния като при пасианс. Тъй като Господ се материализира от облачната пара направо в кабинета й, тя почувства с женската си интуиция – онова незаменимо предимство на нежния пол, което винаги отгатва кога си взел заплата, изпил две водки в повече или натиснал колежка в асансьора, – че не е сама, изправи поглед, опули се и изстреля.

– Що не чукаш бе, дядка, и защо изобщо влизаш, без да съм те повикала, гледай колко работа имам! Айде нейсе, казвай за какво си дошъл, че като те гледам скоро ще предадеш богу дух, не ща да става в моя кабинет.

Господ се огледа целия, вярно – не беше се дегизирал. Същата памучна сива роба, същата бяла брада до пояс, същите сандали от лико и същият дървен посох – жезълът на небесната власт. Той беше актьор по душа, понрави ми се да го мислят за немощен старец, позасмя се наум, па отвърна.

– Сполай ти, моме, духът божи си е в мене, няма как да му го предам, че аз съм му собственикът, ама по друга работа ида при тебе.

– Момент – отвърна Афродита, вдигна телефона и излая в него. – Шефе, прати момчетата, че тука има пак един от онези с малката пенсия, дето не им стигат парите за специалните лекарства… Да, тоя пък старообрядник ми се вижда, нещо религиозни почна да ги бръщолеви… Да, благодаря!

После затвори, усмихна Му се лъчезарно и се приготви да Го слуша. Господ не се обиди, той знаеше, че лудите, някои от които обладаваха свръхестествената способност да говорят в мислите си с Него, не са приети добре тука на земята и че всеки по-ексцентричен човек или ставаше политик и всички го слушаха със зяпнали уста, или ставаше луд и го поставяха в изолация. Странното беше, че често истински лудите ставаха политици, но той с тази категория ненормални принципно не искаше да говори, затова пък Луцифер охотно си хортуваше с тях и им даваше безценни съвети. Затова и сега Господ не направи нищо, макар че знаеше, че след миг ще довтаса началникът Данчо Кичурски, а след него и повиканата линейка с четирима бабаити и шофьор, който има син абитурент, намерение да се напие с приятели довечера, две любовници санитарки, културни предразсъдъци, Лада 1600 – бяла, неплатена сметка за ток, съпруга научен работник и начална фаза на трипер. Бабаитите нищо си нямаха, освен бели престилки и мускули, най-малкото пък представа какво имат в този живот. Поне шофьорът на линейката е интелигент, каза си наум Господ и се обърна към Афродита.

– Виж, чадо Афродита…

– Откъде знаете името ми? – сряза Го веднага Афродита.

– Няма скрити неща за мене по грешната ви земя. Мога да ти кажа, че го знам от стрико ти Асен от Доброславци, който ти е кръстник, от Веца Буцата, с която лежа за измама в една килия две години в сливенския хапус, или че съм го прочел на вратата ти, но аз просто го знам, така че въпросът ти няма отговор, чадо.

– Боже! Ама откъде, познаваш тия хора?

– Видя ли, че проумя кой съм – зарадва се Господ, неразбрал възклицателния израз, защото отколе си знаеше, че хората не бива да изговарят напразно името господне, и прие възгласа на изумление като персонално обръщение. Какво да се прави – и Бог става жертва на суетата.

– Казвай какво искаш, дядо, само си трай за Веца – стана отведнъж сговорчива деловодителката.

– Проста работа, дъще, искам да обясниш на хората, че бъдните сто години няма да живея на небето, ами на Малдивите. Обяви го навсякъде, та който вярва, да си го знай.

– Значи искаш да ти сменим адресната регистрация? – запита Афродита, като филтрира налудничавите бръщолевения на дядката и извлече само това, което човечеството в модерния век наричаше „полезна информация”. Така преди време Господ им прати една зелена маймуна в Африка – трябваше само да я топнат в светена вода и от козината и щеше да бликне целебно миро против вируса на глупостта. Човечеството обаче имаше други възгледи за зелената маймуна и извлече от нея полезната информация за болестта СПИН, която побърза да разпространи барабар със заразата…

– Да, може така да се каже по вашему.

– Добре, дядо, къде казваш, че живееше досега.

– На небето, къде другаде?

– Странна работа, няма такава улица в регистъра, има „Ведро небе” в Стара Загора… Ама, дедо стари, ти да не си оттам, да не си се загубил тук в столицата, а?

– Не дъще, остави регистрите, просто кажи на другите си братя и сестри, че Господ вече не е на небето, а на Малдивите и ще остане там сто години.

– Ясно! – кимна Афродита, която беше готова да направи каквото и да е, само да не излезе наяве познанството й с Буцата, но в този момент вратата се отвори и връхлетя разрошен шефът на отдела – Данчо Кичурски.

– Добър ден, какъв е проблемът, какво иска тоя изветрял дъртак?

Господ делово мълчеше и се усмихваше. Е, той като сина си много обичаше да се смее, но евангелистите в Юдея бяха преценили, че е нелепо да записват, че Спасителят се е смеел. Изобщо съдбата на днешния човешки род се градеше върху неточности, изгубени преписки и правописни грешки в Светото писание. Така преди време Луцифер Го покани на Питие, пуснаха си двамцата един албум на Дженезис, който измъкнаха от бъдещето през един времепространствен тунел, и яката се накупонясаха цели шест дни. Когато накрая Луцифер се превърна на серни изпарения, Господ си замеси от глина един ортак по свой образ и подобие, та да не пие сам, но после видя каква каша от риби, птици и зверове е забъркал долу под себе си, опомни се, измърмори „А, да…хм”, което стана име на глинената кукла,  и отиде да си почине един ден. Искаше да забрави за този резил, ама древните автори на свещени текстове написаха Битие и Генезис и не знам още какво си, та вече нямаше къде да се дене от лоши спомени, които му се натякваха даже и на латински…

– Искам да си сменя адресната регистрация – изтърси Господ, за да не влиза в спорове с духовно убоги твари. Афродита го погледна със симпатия.

– Добре, къде си живял досега? – попита шефът.

– На небето.

– А къде ще живееш сега?

– На Малдивите.

– Я най-добре си дай личната карта.

– Нямам лична карта.

– Нямаш лична карта? Ами знаеш ли, че ти не си личност, старче?

– Знам, никаква личност не съм, имаш право, наместнико.

– Какво си тогава?

– А, не – тази задача хората си я имате отдавна, да не би да си мислиш, че хей така ще ти разкрия отговора?

– Но ти без лична карта просто не съществуваш.

– Виж, това не е вярно, чадо, те и Ницчше и Маркс така твърдяха, но не се бяха сетили да използват личната карта като аргумент, та ти си истински новатор, синко, току-виж ти повярвали.

– Няма документ – няма човек и точка. Така работим ние тука, това е регистър, не е Женският пазар.

– Сиреч документът за теб е по-важен от чиляка?

– Точно така – „чилякът”, както му казваш, може да е който и да е, но документът го персонализира за обществото, дава му права да живее в него, да работи, печели, строи и реже ленти – унесе се шефът на регистъра.

– Чакай! Не ща да режа ленти, искам само да знаете, че отивам на Малдивите.

– Никъде няма да ходиш без лична карта, дърто. Как гласува на последните избори?

– Вярвай, чедо, винаги печеля със сто процента, а по-добре по начало да не чуваш гласа ми, хайде запиши ме, че да си ходя.

– Къде да те запиша? – недоумяваше Кичурски.

– На Малдивите, грешнико, мразя да повтарям. Знаеш ли, че ако бях казал два пъти „Да бъде светлина”, сега щеше да си в газово състояние, а живот щеше да има на Сатурн, демек човекът щеше да има 80 пъти повече площ за посеви и замърсяване.

– Слушай, дядка, ти деца имаш ли? Синове дъщери, я да им се обадим, а? Тук ще дойдат сега едни хора да те поразходят.

– Никакви хора няма да дойдат, юроде, ще счупят задно окачване на следващия светофар в дупка на пътя, която трябваше да е запълнена от вашите отдели преди два месеца, но сигурно пак нещо се е объркало по документите, та сте я писали несъществуваща. Може би защото и тя няма лична карта?

– Казвай, дядка, син имаш ли?

– Имам един.

– Колко е голям?

– А, дете е още – отвърна Господ, за когото 33 години си бяха направо млечна възраст.

– А къде е той?

– В мене е?

– А майка му къде е? Знае ли, че искаш да се местите?

– Няма майка, нито татко, аз съм му единствен – отвърна разумно Господ, защото не му се искаше да обяснява заплетената семейна връзка на Йосиф и Мария, пък и истина беше – и двамата вече не бяха на този свят, та неговата синовна втора третина имаше само Отец в лицето на първата.

– А, значи не е твой кръвен син! А съдебно решение за осиновяване имаш ли? Кой ти разреши да местиш непълнолетно дете на нов адрес, без да уведомиш властите? Поредната блудкава клошарска трагедия – рече той с досада и погледна Афродита високомерно.

– Защо клошарска? – попита тя смутено като гледаше ту Кичурски, ту Господ и не знаеше кой е по-големият бог за нея.

– Ами работата е от ясна по-ясна. Живее под небето, води със себе си непълнолетен несобствен син, сигурно да го кара да краде и да проси, нямат документи и двамата – абе пълни паразити. На всичкото отгоре го усуква в някакви псевдорелигиозни алегории, но няма да му мине номерът при мене. С тия приказки може да си изпроси стотинки за хляб и ракия, но сега от тука – та в приюта под стража до пълно изясняване на случая. Куче сигурно също имаш. Ало, дядка, на теб говоря, животно някакво да имаш, живо същество, душа някаква?

– Имам, Светият дух е с мене.

– Ето на, казах ли ти – пак помияр някакъв. Тия се движат винаги по трима: клошар, дете и куче. Просят, крадат, пият, после детето става гамен като пастрока си и така до безкрай. А колко жалби от ухапвания имаме само. Ей, дядка, тоя със светлия пух обезпаразитен ли е, има ли маркировка, кастриран ли е?

– Чадо, това у личната ти карта като особени белези ли го пише?

– Не те разбирам, дъртофелнико, я кажи влизал ли е твоят помияр в контакт с хора?

– Да веднъж с една жена и ако беше кастриран, сега нямаше да си тука, умна главо!

До този момент Господ истински се забавляваше, но вече почнаха да го хващат дяволите. „Хайде, Господи“ – говореха му двама невидими дяволи, които го хващаха под ръка от двете му страни,  – “хайде да си ходим горе, че тука не е за тебе, а пък там архангел Гавраил съвсем го е ударил на самодържавие”.

– С каква жена, какво й направи твоят звяр?

– Пренесе част от мене в нея.

– Казах ли ти! – шефът на регистъра тържествуващо изгледа Афродита. – Песът разнася заразите от стареца по хората, вече е ухапал една жена. Слушай, дядка, я иди в ъгъла до кошчето да не изцапаш нещо тука.

– Аз искам само да си запишете, че Господ отива на Малдивите, рече Господ и навън неочаквано притъмня, въпреки че беше тъкмо преди пладне.

– И аз искам да стана принцеса, ама  не става, дядка, първо трябва нашият принц да ме произведе – и Кичурски се захили, доволен от остроумието си.

– Може, защо да не може – отвърна Господ. – Жаба!

И отведнъж шефът на регистъра Данчо Кичурски се превърна на огромна слузеста жълта крастава жаба на черни петна, чиито вертикални ципести клепачи бързо запремигваха. Афродита изпищя, но Господ побърза да я утеши.

– Спокойно, дъще, няма да помръдне от тука ни сантиметър. Ти ще запишеш ли някъде там по вашите бумаги, че съм заминал на Малдивите?

Погледът на Афродита бавно се избистряше, макар че не беше съвсем сигурна какво става наоколо, но поне усещаше, че е в безопасност.

– Ще запиша, дядо, ама кой си ти?

– Непостижимо е за ума ти дъще, живей праведно, моли се и не кради повече червила от козметичния щанд на Била, че е грехота. За едното нищо пак да се видиш с Буцата, не си заслужава.

Афродита пламна и се разплака.

– Ето, слагам тука на сайта на Столична община, че Господ заминава на Малдивите, ама ти, дядо, вярно ли си Господ?

– Не тормози ума си с въпроси, дъще, тя – вярата – с логиката много-много не се долюбва. Ами слушай още какво ще ти заръчам.

– Слушам, дядо.

– Ще напишеш тука още, че ако софиянци искат да разберат какво е станало, трябва техният принц целуне жабата по задницата. Само тогава шефът ти ще се преобрази на принцеса и ще може да разкаже за моето пришествие. Но трябва да я целуне баш принцът, та да си има финал като в приказките. Напишеш ли това, ще се събудиш в бащината си къща в Доброславци. И не идвай повече в тая содомия, само ще си почерниш младостта.

– Добре, дядо.

– Оставам ти тука и един чувал от така наречените бозони – напиши също, че е за ония главунгери в ЦЕРН, и им кажи да си впрегнат силите в нещо по-полезно, а не да гонят Михаля, щото за тия частици при мен отговаря архангел Михаил.

И дядото се преобрази на бяла пара и излетя през прозореца…

…На другия ден София осъмна с голяма извита опашка пред Столична община. Богослови с раса и светски натури в костюми се редяха и един по един отиваха да видят жабата. Тя квакаше оглушително и не я ловеше ни куршум, ни огън, ни можеха да я помръднат. От квакането й някак по незнайно какви причини се сриваше електричеството в целия град. Чудовището се издуваше и гъгнеше протяжно с човешки глас и при това само една дума: „Принцееееее”!. Около нея се въртяха физици, мистици, езотерици, теолози, инженери по енергопренасяне – напусто. Гърмяха крушки и монитори, падаха съскащи жици, сриваха се банкови сървъри, засядаха асансьори, спираха трамваи и тролеи и оставаха недоварени милиони кафета и недоепилирани хиляди прасци. Само компютърната мрежа на Общината не беше извън строя, но на всички монитори се мъдреше само началната страница на общинския сайт, където ясно се четеше. “Господ заминава за сто години на Малдивите“, после „Ако искате жабата да се превърне в принцеса, трябва принцът да я целуне по задницата” и „Дайте чувала с бозони в ЦЕРН”. В тази кризисна безизходица рекоха да пробват с гранати, но след като сринаха половината сграда, от отломките се показа един прокъсан чувал, от него излетя със свистене някаква тънка струйка и всички парчета бавно се вдигнаха от купчината руини, и на заден ход се слепиха до последната частица в правилна чиста хубава Столична община, от която след миг се разнесе зловещ жабешки пресеклив и продран вой, вследствие на което ТЕЦ Марица-2 изгуби две турбини.

Чак тогава учените глави се сетиха, че до жабата имаше и един дрипав мях и ченетата им затракаха морзово. Суеверието могъщо надделя над обективното познание и софиянци хукнаха да дирят принц.

В това време Господ се върна на небето, нахока Гавраил, препаса го веднъж с тоягата по гърбината, прегледа душите в Чистилището и си стегна вързопа с банските и джапанките за плаж, но преди да тръгне, разпореди да му извикат Луцифер и Дарвин.

– Луци, дай пак по едно Питие, ама да не е като онова предишното, че нямам шест дни за поркане, братле, пък и ако сътворя един паралелен свят, ония в ЦЕРН, дето си мислят, че разбират от физика, направо ще пощръклеят.

После се обърна към Дарвин.

– Професоре, аз май бях несправедлив към тебе. Ще те пратя в Рая да хвъркаш между  лиляките и глогинките. Ти май си единственият, който си прозрял какви съм ги вършел на шестия ден.

– О, мой Боже! Нима съм бил на прав път? Но защо се усъмни в делата си, създателю вездесъщи?!

– Ей сега като пийнеш едно с Луци, ще разбереш. А инак прозрението ми дойде от една приказка – и Господ отпи от потира, примижа, протегна показалец и измести слънцето с 3,71 дъгови секунди, за да не му блести в очите, па подхвана.

– Представи си, Чарли, имало долу едно затънтено царство, в което се появила свирепа гадина – не змей, не сфинкс или грифон, а просто гигантска жаба. От писъците й никой не можел да спи. Тя била несъкрушима, можела да бъде победена само ако принц я целуне по трътката. Но изведнъж всички големци се спотаили – никой не щял да целува гнусната твар и то по срамните места. А проклетията се деряла и кинела като Джанис Джоплин (Луци, пусни малко Дженезис бе!) и нямало избавление, защото гордостта на „принцовете” била по-силна от милосърдието им. Не щеш ли обаче, Чарли, появил се един смел пожарникар. Без много да му мисли, навел се и целунал жабешките бутчета и гадината се преобразила на изтощена и оцъклена принцеса със сплъстени на фъндъци златни коси, зер не е лесно да бъдеш гигантска жаба три недели. Преди да стане жаба, принцесата била Данчо Кичурски, но сега – кастриран по естествения път на вълшебното преображение – с тези фъндъци по прическата и Господ не знае как са го кръстили като жена. Честно не знам бе! Царят на тази грешна земя много се зарадвал и веднага пришил на пожарникаря генералски пагони. Новопроизведеният генерал обаче безмерно се възгордял и поискал всички да му се отплатят по същия начин, по който той избавил града от чудовището. И ето, Чарли, седим си ние тука с тебе и си пием Питие, минали са едва две-три минути, но долу вече са отлетели няколко години. Сега всички целуват панталоните на пожарникаря и се превръщат в опулени пихтиести жабоци, крякащи единогласно в тинята. Е, кажи ми, Чарли, как след всичко това да не ти повярвам, че съм забъркал в глината за Адам някоя и друга маймунска фъшкия. Ха наздраве!

И Господ надигна чашата, отпи юнашки, а после кихна гръмко, та долу сеизмолозите се хванаха за главата и започнаха да изпращат тревожни йероглифи по сателита за Токио.

– Още едно, Господи? – попита лукавият с лъстив блясък в зениците.

– Може, Сатана, но последно. Я чувай! Кога те командировах тебе за последно долу?

– Преди почти век, Господи.

– А къде те пратих?

– В Москва, Господи, с цялата ми свита барабар.

– Взимай си свитата тогава и заминавай за София. Донеси ми главата на принца и пресуши това блато зловонно, както вие си знаете… Майстора добре ли е?

– Добре е, Господи, той е заслужил покой.

– Е, и аз съм заслужил като друг вид майстор. Хайде – дигай си демоните, дигайте си гълъбите и за София. Таман тука няма да се мешаш в ангелските работи, пък и грешниците малко рахат ще бъдат от тебе. Кой знае, може още някого незаслужено да съм хвърлил при теб… Юда какво прави?

– Праща ти хиляди целувки, Господи.

– Вземи го тогава да се поразтъпче с тебе, да ходи да целува долу краката на ония идолопоклонници, белким и тях ги разпнат. Дай му тридесет сребърника за предизборна кампания, може и за лидер да си го изберат. Нищо чудно между впрочем, изобщо те българите имат някакъв особен самоубийствен мисловен синдром.

– Слушам, Господи, ще му основем една партия и ще клъвнат на мършата – както винаги.

– Бягай тогава долу в София и им кажи, че след Москва е техен ред да си намерят майстора. Аз отивам да се топна и да поразмисля за прелюбодеянието.

Изви се страшна фъртуна и с див възторжен крясък Луцифер литна щастлив да сбира свитата си. Господ пък обърна още едно, тупна Дарвин по рамото, като така му прикачи чифт криле, пое си въздух  и с карнавален вик „Да живеят маймуните, професоре!” излетя като мълния надолу. Облетя няколко пъти Земята, за да поизтрезнее, а над Северния полюс отведнъж му хрумна, че ще му е горещо с тази брада на екватора, та с един замах я обръсна и разпиля във въздуха. Божиите власи образуваха бяла дъга по траекторията на вихрения Му полет и хиляди ескимоси радостно записукаха в кухите си иглута. После кометата, която цепеше небето на неравномерни зиг-заги, внезапно се изви нависоко и отведнъж се стрелна надолу, като падна с вик „Отпускаааа!” в Индийския океан, малко под Шри Ланка. Същата тази сутрин слънцето изгря над София с формата на огнена котешка морда, а една чистачка в метростанция “Сердика” пустосваше неистово по адрес на някаква дрипла, която изтървала и счупила шише олио право на перона, непосредствено пред ръба на коловозното трасе.

ББ

 

В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ

(на един фикционален земеделски стопанин)

Смятайки така бюджета
вечерта веднъж,
Дянко гума спука. Де туй?
В цъфналата ръж.

Ако някой срещне Дянко
в цъфналата – дръж!
Де ще срещнеш друг път някой
цъфнал тъй финансов мъж?

Дянко зъзне, опнал вени,
хуква изведнъж –
бърза мокър до колени
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне Дянко
в цъфналата – тръш!
Де ще срещнеш друг път някой
Дянко, опнат в буен дъжд?

Дянко спомня си: бюджета!
Пламва изведнъж,
па изопва каяфета –
цял напет нашир и длъж.

Ако някой срещне Дянко
в цъфналата ръж
и изопне този някой
смокинга му – кръш! –

то нима ще знае всякой
де, кога, веднъж
някой си изопвал Дянко
в цъфналата ръж?…

 

ББ

 

МРЕЖА ОТ АСОЦИАЦИИ

 

–        Мила, заповядай! Красиви като теб!…

–        Ауууу!!! Скъпиииииии!!! Червенииииии!!! Но това са любимите ми цветя. Обичам те, обичам те! Мммммляс…мммм…

–        Ти си моето цветенце, кукувичке, обожавам да те гледам така сияйна.

–        Ти си моят мечтан принц – грижовен, мил, нежен, предугаждащ! Господи, толкова съм щастлива, че те срещнах! О, ама те са точно седемнайсет!!!

–        Да, седемнайсет!

–        Денят, в който ме целуна за първи път?!

–        Да, седемнадесети април и седемнадесет червени рози за моята златоперка.

–        Искам да живея с теб сто години като Робинзонка с моя Пепиииии…. Мммммм…..ляс.

–        Винаги ще искам да си щастлива!

–        Обаче тази символика понякога е толкова смешна и капризна работа, просто да не повяваш.

–        Кое да не повярвам?

–        Ами числата, преплитат се, кръстосват се, наслагват се. Ето например това седемнайсет.

–        Да де – седемнайсети април.

–        Ама не е само това, ти ми каза, че за първи път си бил с момиче, когато си бил на седемнайсет години.

–        Да, така си беше…

–        Е – и тук седемнайсет и там седемнайсет… Пък и розите – и те седемнайсет… Хахахаха – видя ли колко е глупаво!

–        А не е глупаво, ти не можеш да кажеш нещо глупаво, просто някакво случайно съвпадение на някакви си неща, дето нямат нищо общо – хахахаха!

–        Е, нямат, ама все пак имат. Бил си с друга на седемнайсет, после си целунал мен на седемнайсети.

–        Да де, гледай каква весела лотария – хахахаха! Ако знаех тогава, че теб ще те целуна на седемнайсети, щях да я сваля една година по-рано – докато бях още на шестнайсет!

–        Ах ти, палавнико ненаситен! Аз не ти ли стигам?

–        Стигаш ми, разбира се, за цял живот, само казвам какво бих направил тогава, когато още не те познавах, за да избегна съвпадението.

–        Абе човек не може да избяга от съдбата си, но кажи сега за розите – защо ги купи точно седемнайсет?

–        Ами заради седемнайсети април, пчеличке!

–        Ами не можа ли да се сетиш да ми вземеш двадесет и една – седемнадесет плюс четири, април е четвъртият месец в годината, нали?

–        Не, не се сетих, но както сама каза, тази символика с числата е много смахната работа – все нещо щеше да се окаже, че съм правил и на двадесет и една годишна възраст с някоя друга.

–        Ох, престани да ми говориш за бившите си гаджета, моля те!

–        Не, аз само така – хипотетично.

–        Хипотетично ако искаш да знаеш, и аз съм имала други гаджета, когато бях на двадесет и една.

–        Виждаш ли, пак щеше нещо да излезе, можеше букетът да се свърже с прилив на ревност от моя страна. А на мене ми е все едно.

–        Все ти е едно, че съм имала други мъже преди тебе ли?

–        Ами да! Е… Всъщност не че ми е все едно, но това е минало, не сме се познавали, а пък сега сме си заедно.

–        Значи не ме ревнуваш, така ли?

–        Ами как да те ревнувам от призраци, нали сега ги няма?

–        Как да ги няма? Единият призрак е бизнесмен, другият държи заложна къща, третият е управител в козметичен консорциум. Ти имал ли си такива призрачки?

–        Е да де, да са живи и здрави хората, да работят и печелят, ама нали сега си само с мен.

–        С теб съм, маймунчо!

–        Е защо да те ревнувам тогава?

–        Защото ме обичаш.

–        Ами обичам те, без да те ревнувам.

–        Не, това не е обич, това е навик, потребителско удобство да притежаваш продукта, който ти е всекидневно под ръка.

–        Ама защо така говориш, ти да не си ми ръчна количка?

–        Само подръчните вещи се мислят за момента и не се обвързват с миналото и бъдещето. Ти мислиш ли откъде е дошла прахосмукачката и какво ще стане един ден с нея?

–        Ами мисля, разбира се, нали заедно я купихме, марката избирахме, спазваме инструкциите за експлоатация и поддръжка – мислим за бъдещето и за миналото й.

–        Ето на – ти обичаш прахосмукачката повече от мене!

–        Това пък как го измисли?

–        Защо ми напомняш тогава за първата си връзка?

–        Ама моля те, сърничке, аз просто ти подарих седемнайсет червени рози.

–        Не, ти ми сугестира една архетипална фройдистка ситуация.

–        Моля?

–        Натресе ми символ, който да ме обвърже със спомена ти за старите ти любови. А после сам каза, че не мислиш нито за миналото, нито за бъдещето ми.

–        Ама нищо такова не съм казвал или мислил!

–        Тогава защо седемнайсет рози, защо?!

–        Защото те обичам и те целунах на тази дата!

–        А не помисли ли за другите дати и числа, как може да не мислиш, като правиш нещо, дали то няма да ме наскърби.

–        Ама, гургуличке, откъде да знам какво може да ти хрумне!

–        Щом твърдиш, че ме обичаш, трябва да мислиш за всичко, а не да ми носиш само огорчения.

–        Ама какви огорчения, това се цветя… Пък и нали все ходим на кафе при вашите всяка събота в пет часа?

–        Какво общо има това?

–        Ами пет следобяд е седемнайсет часа, погледни го от тази страна.

–        Е?

–        Ами сугестирам ти ситуация, в която показвам уважение към твоите родители.

–        Защо тогава миналия път не похвали кекса на мама?

–        Ами как да не съм? Казах „благодаря, много беше вкусен”.

–        Ти винаги казваш така, това при тебе е условен рефлекс, не е искрено мислено, а някаква си актьорска маска.

–        Е бива ли така да приказваш, много си беше вкусен кексът.

–        Защо тогава не го похвали порядъчно?

–        Какво трябваше да кажа, в ода ли да го възпея?

–        Ето, сега иронизираш чувствата ми към семейството ми?

–        Изобщо не ги иронизирам, ама как се хвали кекс?

–        Както хвали до забрава татковата ракия!

–        Ама, биберонче, това е съвсем друго – три часа мохабет, мезета, постоянно наливане. А при кекса лап-лап и край. Казвам веднъж „благодаря” и готово.

–        Ти каза „благодаря, много беше вкусен предния път” и когато тя ти подари пакет с чорапи за миналата коледа.

–        Ами защото мислех, че е пак кекс. Нали голям смях падна!

–        Смяхте се само вие двамата с татко, мама посърна като печална бледна теменуга.

–        Ами това е просто естествено недоразумение, смешно и невинно, затова се смяхме с тъста, а пък майка ти и ти защо не видяхте нещата от тая страна, не знам.

–        Ти си тоя, който гледа на нещата само от оная им страна. Ето на, сега ми натякна, че не съм ти била първата, че постоянно мислиш за онази, с която на седемнайсет си познал блаженството на любовта, напомни ми за онези конфузни ситуации с мама при следобедните ни посещения у нашите в пет часа, упрекна я, че не може да готви и че няма чувство за хумор, а на всичкото отгоре открито каза, че не ти пука с кого съм била преди тебе, че не ме ревнуваш, защото ме мислиш за вещна собственост.

–        Ама, макаронче…

–        Няма „ама”! Чудя се как може да си толкова изтънчено брутален! И какво, сигурно ме мислиш за безкрайно тъпа, че не мога дори да се сетя за тази умишлено заплетена лепкава мрежа от асоциации. Потаен йезуит, рафиниран негодник, искал си да ме уязвиш в най-съкровените кътчета на сърцето ми, в светилището на душата ми…

–        Ти сериозно ли, или се майтапиш?

–        На майтап ли ти прилича това, лицемернико! Нали майка ми няма чувство за хумор и е суха и строга празноглава мумия? Е, аз на нея съм се метнала, да си го знаеш. Хич не отбирам от дебелашките ти, зле прикрити грубиянски майтапи. Как може толкова време да съм била в заслепение! А Кирчо на ръце ме носеше, в устата ме гледаше, а пък днес има винзавод в Тутракан, а аз – глупачката – по любов. На ти сега любов! И ако искаш да знаеш с него преспах за сефте точно на седемнайсти декември.

–        Ама, маслинке…

–        Няма маслинке, няма ягодке! Оттук нататък ще говориш сами с адвоката ми! Изедник мръсен, изверг психологически, изтънчен садист! Сбогом!

–        Чакай!

–        Да, щях да забравя! С Кирчо с дебелия портфейл на седемнайсти декември беше по-добре отколкото с тебе на пети май, мухльо такъв схванат, дрипльо шугав недни!…

   След трясъка на вратата в настъпилата тишина, която досега така и не можеше да си пробие път в нашия разказ, сащисаният доскорошен любим до края на живота бавно се опомняше и мътният му поглед постепенно се избистряше, а на лицето му бавно пропълзяваше една необяснима лъчезарна усмивка. Най-накрая се разшава и се отправи към ъгъла на стаята, мина покрай наредената с празнична вечеря маса, стигна до бюрото, вдигна слушалката на телефона, до който стоеше ваза със седемнадесет аленочервени рози, и набра един номер.

–        Ало, Агенция за брачна консултация „Идеи за отмилели феи и Дулсинеи”?

–        Да, точно тук звъните.

–        Ами мога ли да говоря с господин Санчо?

–        Момент свързвам ви.

–        Ало?

–        Господин Санчо, здравейте, кодово име Седемнайсет рози се обажда.

–        О, здравейте, уважаеми господине. Първо благодаря, че спазвате уговорката за анонимна комуникация. Второ да ви кажа, че от сутринта си мисля за вашия случай и с нетърпение чаках да ми се обадите. Какво стана?

–        Всичко стана точно така, както казахте. Изумен съм! Потресен съм! Смазан съм! Как познахте, че нещата ще се развият тъкмо по този начин?

–        О, моля ви, имаме дълга практика. Поздравления! Значи развод?

–        О да, категорична е, най-сетне!

–        Е кажете, това не си ли струва смешната цена, която платихте?

–        Струва си, дори е безбожно евтино, ще ви платя двойно, но само ми кажете как познахте, че ще побеснее от това?

–        Но нали вие сам ми донесохте информация от фризьорката й, че е мечтаела да я зарадвате точно с такъв букет? Както забелязахте, ние работим само с предварително разузнаване, не залагаме слепешката.

–        Фризьорката е очарователна кукла и несравнима хетера, но кажете ми, що за парадоксална логика прилагате във вашия фирмен подход? Какво е разковничето?

–        О, господин Седемнайсет рози, моля ви, стратегията ни е строга фирмена тайна. Но на вас, понеже сте ми безкрайно симпатичен, ще споделя следното. Става въпрос за прецизна типологическа класификация, при всяка дама прилагаме различна игрова схема. Но някои жени, като например вашата, изначално приемат брака като бойно поле на студена война. Когато се опитате да ги направите щастливи, те гледат на този жест като на вероломен тактически ход и се хвърлят с всички сили да спечелят войната, като вече нажежават баталните хоризонти на брачното ложе с вулканична енергия. Точно този принцип сработи и при вас. Веднага ви слагам в картотеката като успешен случай № 1137. Но сега ми кажете друго: заснехте ли всичко – от поднасянето на букета, до тряскането на вратата?

–        Да, изпълних всичко точно така, както ми казахте, но какъв беше смисълът?

–        Смисълът е прост. Първо да ви кажа, че в съда ще твърдите, че сте включили камерата, за да запишете една романтична семейна вечеря от момента на изненадата, чак до момента на страстните ласки. Искали сте да обогатите семейната видеотека с още един прекрасен спомен от брака ви, който да ви топли на старини и дрън-дрън.

–        Да, добре!

–        После бързайте веднага първи да подадете молба за развод въз основа на разигралата се сцена. Вие сте съсипан, разочарован, обиден, а тя е дива истерична…

–        Кучка, кучка, спокойно си говорете.

–        Да, благодаря. Тя е неадекватна в най-мечтаната от всяка жена романтична ситуация, а какво остава за брака ви! Всеки съдия ще ви разбере. Вървете и веднага подавайте първи молба за развод, защото предстои фазата на разкаянието и преосмислянето, която идва от втория до осмия ден.

–        Опазил ме господ, сигурен ли сте?

–        Нашата статистика е безкомпромисна. От 1136 успешни случаи на естествено провокирана неконтролируема истерия, едва 874 стигнаха до напълно успешен завършек, тоест до развод. В останалите случаи съпрузите изчакаха и не устояха. Сега си бият главите в стената, но нали помните уговорката ни от началото: втори път не се месим.

–        Веднага тръгвам, само да дочакам тъста. Ако знаете каква ракия само вари…

–        Друг път ще ми разкажете, не го чакайте, ами бързайте. А пък и той може да ви разколебае. Всъщност момент! Вие защо сте го повикали на инсценировката?

–        Повиках го цял час след предполагаемия завършек на сеанса, за да може сам с очите си да се увери в работещите механизми на вашата агенция. Всъщност той ви е потенциален клиент, нали нямате нищо против да ви свържа с него. Онази неговата суха и строга празноглава мумия животеца със сламка му е изпила.

–        О, това е друга работа. Разбира се, дайте му нашите координати, но не забравяйте за молбата.

–        Как ще забравя! Свързвам ви, после звъня на адвоката си и сядаме да празнуваме с тъста, щото за кого мислите съм наредил тая маса? Адвокатът като дойде, тук на място ще я напише, а утре вече ще е в съда.

–        Точно така, господин Седемнайсет. А сигурен ли е този адвокат?

–        Напълно, истински Мохамед Али в бракоразводните мачове. А пък ако знаете какви момичета познава… Като драснем молбата, ще го помоля да викне тринки. Сега нали е предколедно време, та идват облечени като Снежанки. Вие защо не се присъедините, господин Санчо, до гроб съм ви задължен, ще му ударим едно яко ергенско парти!

–        Благодаря, с удоволствие, но жена ми ме чака у дома.

–        О, простете, не знаех, че при тази професия сте женен.

–        Това е шестата ми съпруга. Засега съм напълно доволен, господин Седемнайсет, останалите ми са записани в картотеката като успешни случаи № 1, 2, 14, 83, и 229. Как мислихте придобих опит в този бизнес, че и в брака?

–        Вие сте фантом!

–        Не, само Санчо, весела вечер, господин Седемнайсет!

–        Ех, свободата, Санчо, е най-великото благо на тази земя!

–        И леко на следващия завой, господин Седемнайсет, помнете, че всяка Дулсинея лесно прави от рицаря си печален образ.

–        Никога веч!

–        Амин!

ББ

 

ДУМА С ШЕСТ ПРЕДСТАВКИ

(полуфилологически ескиз)

   Не е вярно, че думата с три представки е най-високото постижение на словообразувателните възможности на нашия език. Тия дни фейсът се наводни с един стар виц за това колко бил богат българският и какви смислови нюанси можел да изрази. Последната демонстрация на факта, че родната ни реч е „гъвкава, звънлива”, разкош от „руйни тонове” и тям подобни, беше думата… е – сещате се коя е думата, но тук ще я заменим с „изпонамазахме се” (например немарливи бояджии казват: „Брей, този латекс много  пръска бе, изпонамазахме се до ушите!”).

   Науката словообразуване е сложна материя, не е за всякоя уста лъжица. Преплетена е хем със семантиката, хем с морфологията (по-точно с морфотактиката, която обяснява що е корен, представка, наставка и т. н.). И аз не съм спец, а само лаик, затова тук полунаучно-полушеговито ще изразя становище, без да се задълбочавам, и ще опровергая мита за най-богатата на представки дума. Всъщност това може да се установи още в началото – например:

   Във връзка с бюджет 2012-та нашите родни политици изпонаприказваха пред камерите една камара небивалици.

   Ето ви на – дума с четири представки! Да, ама началото е същото – има ИЗ+ПО. Е, няма как да не е същото, понеже този словоморфен шаблон участва в конструирането на онези гиганти, без него сме с вързани ръце.

   Но нека най-напред да видим какво може да значи всяка една представка в строежа на думата – демек какви смислови нюанси може да провокира, за да анализираме богатата смислова палитра на онзи екстремен глагол…

   Да въведем един такъв постулат: представките имат само най-общи значения, които се специфицират, конкретизират и „избистрят” при свързването им с пълнозначните корени в пълнозначните думи. Например:

1. Представката НА може да изразява:

А) „разпростиране по повърхността на нещо”: намажа, накалям, нацапам, наплескам и т. н. (има си и термини в дебелите книги за тази повърхнинна смислова отсянка, ама айде нема нужда!)

Б) „действие, ограничено в своята практическа достатъчност”: наточа (вода), нацепя (дърва), нагрея (желязо) – не повече, отколкото е нужно, тоест – действие, което има количествено-пределен смисъл. Глаголи като „наядох се” и „наспах се” могат да принадлежат както към тази, така и към следващата подточка – зависи от контекста.

В) „действие, което е извършено в по-голяма степен от необходимото и носи удовлетвореност” (обикновено при възвратните глаголи – ще ги дам нарочно в минало време, за да се подчертае позитивното им следствие): насмях се, наиграх се, натичах се, находих се, наприказвах се и т. н.

Г) „масово, енергично проведено действие” (нарочно давам формите в мн. ч.): наскачахме, нахвърляхме, наблъскахме, налягахме и т. н.

Д) „действие, осъществено прекомерно и обикновено с негативен ефект (отново нарочно в минало свършено време): напих се, натъпках се, натрупа (непроходим сняг) и т. н.

Е) „действие, отново разполагащо нещо по повърхността на обект, но в движение отгоре надолу”: нахлузя, навлека, нахлупя, надена, намъкна и т. н.

Ж) „действие, умерено засягащо даден обект или с умерено провеждане”: нахапя, намачкам, надраскам, намина, наръся и т. н.

З) „действие, дошло рязко, неочаквано, с цялата си тежест и като неприятна изненада”: натреса се, набия се (с колата в насипа), нацепя (на някого една тупалка) и т. н.

   Има още много, но нека спрем дотук, засега това ни стига. Редно е само да споменем, че има „странни” представки към „озадачаващи” корени, при които смисълът се „губи”. Големи умове, достойни учени го отнасят към сферата на морфологичната фразеология: премеря, измеря, отмеря (все нещо де факто мерим), но НАМЕРЯ?!; или разкажа, откажа, изкажа (все нещо де факто казваме), но НАКАЖА?!

   Сега във връзка с нецензурния глагол, въртящ се из фейсбука, и неговите три представки можем да видим, че значенията, които изразява, са частично А, частично Д, частично Е и частично З (имам предвид еднопредставъчния му глагол основа „на**ахме се”, като тук нарочно графично го цензурирам, въпреки че – разбира се! – в стратегиите на метаезиковия дискурс сEкакъв срам е излишен!). Дотук добре. Сега ИЗ.

2. Представката ИЗ може да изразява:

А) основното значение е „действие, свързано с предвижване в посока отвътре навън”: извадя, изкарам, измъкна, изплюя, изляза, излея, изстискам и т. н.

Б) „действие, сигнализиращо пълната си завършеност при продължителност на процеса”: изкажа се, изтребя, избия, изтровя (хлебарките в дома си), изям, изпия и т. н.

В) „действие, изразяващо достигане на количествен максимум усилие или старание при провеждането си”: извървя, измина, изготвя, изпиша, изрисувам и т. н.

Г) „действие, свързано с промяна на формата или посоката на обекта”: изметна, извия, изкълча, изнеса се (с колата в лявото платно), изтегля се (вражески войски) и т. н.

Д) „действие на внезапното осъществяване” (формите са в 3. л. ед. ч., минало свършено време): НЕЩО изпука, изгърмя, изсвистя, изскърца, изшумоля, издрънка (обикновено това са глаголи, смислово проектиращи слухово-зрителни възприятия)

Е) „действие, означаващо извънредно физическо или психическо напрежение”: измъча, изтормозя, изтрепя се, изтерзая…

   Видимо е, че много от тук приведените примери не се ограничават само в подточките, в които са включени, ами в някаква степен имат дребни смислови щрихи и на значения от други подточки.

   Да се върнем към думата с нецензурното значение или по-точно към друг неин глагол основа – „из**ахме се” – и да видим, че той споделя значенията на представката си в подточки А и Б, а донякъде и на В и Д.

3. За значенията на представката ПО няма смисъл да се хАбиме, защото в цитирания глагол тя не е самостоятелна, а е свързана в неделим словообразователен комплекс с ИЗ, така че ще я разгледаме като негова съставна част.

   Но хайде сега пък да се захванем с глагола „изпотрепя се”, в който действа споението от ИЗ+ПО и да се запитаме какво прави това ПО? Става дума само за ПО, защото е ясно, че в тази двойка представки ИЗ функционира със значението си в Д. А що се отнася до ПО, то внушава последователност на действието от един към друг и така през всички представители на груповото му осъществяване (има си и учена дума – викат му дистрибутивно значение, пепел ми на езика!). Тоест – внушава поединичност на действието при колективен вършител (първо се изтрепал А, после се изтрепал Б, после В и накрая всички се изПОтрепали).

   Добре, но ако глаголът е употребен в единствено число („изпотрепах се”) смисълът му се модифицира и вече не е свързан с постепенното си изражение от субект към субект, а с последователността на някакви фази на реализацията си – тоест внушава поетапност на действието при единичен вършител (спънах се, ударих се, паднах, охлузих се, насиних се – абе накрая целият се изПОтрепах). Префиксалният комплекс ИЗ+ПО е словообразувателна матрица за изразително експресивни глаголи (ама че го казах!).

   И така глаголът „изпона**ахме се” има следните смислови нюанси: действието е разгърнато като разпростиране по повърхността на нещо, но в движение отгоре надолу, осъществено е прекомерно и с негативен ефект, дошло е рязко, неочаквано, с цялата си тежест и като неприятна изненада, а на всичкото отгоре внушава движение отвътре навън, сигнализира пълната си завършеност при продължителност на процеса в провеждането му от субект към субект и към обхващането на всички участници в акта, изразява достигане на количествен максимум усилие или старание при протичането си и се представя във внезапното си осъществяване (явно за наблюдаващите отстрани или в плана на критичното самонаблюдение, при което говорещото единично лице АЗ приема обобщаваща роля НИЕ, защото е част от масово засегнат от действието колектив)…

   Такаааа… След като раздробихме този глагол на съставните му семантични микроединици, да преминем към следващата част.

   Тези дни шеговито се пенявех, че за някаква публикация, която се изисква от мене, са определени само шест страници, след като мисля да се изкажа в около шестнадесет. По-старите кучета ме гледаха с умиление и накрая майтапчийски ме порицаха: „Уууууу, лакомо, ненаситно! Ненапубликувало се значи!”

   Да видим сега комплекса от представки НЕ+НА. Той се използва при такива експресивни глаголи, които са с отрицателна оценъчност и изразяват укор към нечий ламтеж, упрек спрямо нечия капризна неудовлетвореност: ненаиграл се, ненаспал се, ненаял се, ненапил се („Пияна свиньо, цял живот се ненаплюска с тая пукница!”). Обикновено се използват при образуването на елови причастия, които в синтактичен план функционират като съгласувани определения, но могат да се развият и в чисти глаголи:

– Тоя министър все за реформи приказва, ненаприказва се цял мандат, та още продължава.

– Остави го – лудо-полудяло, ненаприказвало се! (съгласувано определение към ГО).

   Средният род на причастието обикновено внушава допълнителна пейоративност (оскърбителна маловажност, пренебрежителност) с неутралната си форма, редуцираща контрастните родови маркери на женския или мъжкия род – съотносими с биологическия пол на обекта на язвителността, – до незначителност, неопределеност и безличност (някакво си ТО или ГО).

   Да, спорен е въпросът дали НЕ е чиста представка или словообразувателен формант за негация (защото така можем да си я добавяме към всяко елово причастие, към много други думи и да си правим отрицателни форми до безконечност, но пък при отрицателните глаголи НЕ-то не се пише слято, а често между него и глагола има други думички – така наречените клитики). Но в случая по-скоро е представка, защото действа в рамките на цялостен смислов компонент заедно с НА и не означава отрицателна форма, въпреки че формално прилича на такава и то спрямо префигираните с НА глаголи от подточка В (някой хем прекомерно правил нещо, хем пак не му стига). Например спрямо глагола “наскитах се” отрицателната форма ще е не се наскитах, а “ненаскитах се” ще е производен експресивен глагол, но не с отрицателно, а с иронично хиперболизирано значение (НЕ е интензификатор на действието, не и словоморфен елемент за образуването на негативен двойник). Любопитно е, че отрицателният глагол също в прагматичен план може да се употреби в определен контекст като иронично хиперболичен (Акълът не ми дойде, не се наскитах / ненаскитах се значи по кръчми, купони и заведения!).

   Такааааа… Хайде сега да обединим всичко казано дотук. Хайде сега да направим дума с повече от три представки:

– В парламента тия тиквеници вече направо се изпона**аха!

– Абе остави се, мани ги – ненаизпона**али се досега, та още продължават.

ИЛИ

– Днес представителите на екипа на Дянков изпонаприказваха едни глупости пред пресата, не знам как ги измислят.

– Не ми се говори за тия, само знаят да дрънкат, па и той е един мазен, ръси глупост след глупост от години, как не му пресъхна устата – ненаизпонаприказвало се значи!

   Видимо е, че българският език има много по-дълбоки потенциали, отколкото битуващите вицове могат да заподозрат. И вижте как плодоносно се разгръщат в примери от нашенския пъстроцветен политически живот!

   Ха със здраве!

   ББ